"Продаден" ли е вече първият духовен пост

Патриархът си отиде, Църквата остава - както винаги. Защото е вечна и не е основана на човек, а на Богочовека Исус Христос.

Каква ще е обаче Българската православна църква в следващите години и десетилетия? Всички се надяват, че един нов патриарх, не така стар, но жизнен и „модерен", ще помогне да се разгърне дейността на Църквата. Надеждите са хубаво нещо. Какви са реалностите обаче?

Преди всичко трябва да сме наясно какво е в структурно отношение БПЦ. Тя е общност от православни християни, преобладаващото мнозинство от които са миряни, неклирици. Клириците са около 0.02% от православните вярващи. А пък митрополитите, които упражняват реалната власт в Църквата, са още по-незначителен процент -0.012% от клириците. Та когато говорим за църква, не трябва да имаме предвид само тези 0.012% от 0.02%, а всички заедно. Друг въпрос е кой какъв глас има в това общество от вярващи. Явно е, че най-много власт има у митрополитите, много по-малко у средните клирици, а вярващите са значително ограничени в своите правомощия. Но колкото повече правомощия има някоя прослойка в Църквата, толкова и повече отговорност има за състоянието й. А това състояние е основният проблем, както се усеща и в обществото.

Обвиняваме Църквата, че не говорела на разбираем език, нямала социална дейност, не реагирала на проблемите, които вълнуват хората. И до голяма степен това наистина е така. Но промяната не зависи от огромното мнозинство на миряните, а всичко опира до клира. Неговата върхушка, митрополитите, не могат сами да свършат много, но те могат да дадат указания какво и как да се промени. Свещениците (средният ешелон) сякаш са в най-трудното положение: те имат прекия всекидневен контакт с хората от тях вярващите изискват, но от тях изисква и висшето началство. От много работа свещениците не успяват да си свършат работата. Защото те са малко на брой (БПЦ има свободни поне 3000 места за свещеници!), обслужват често пъти огромни райони и едва успяват да кръщават, венчават и опяват. Така не им остава време за онова, което е заповядал Исус Христос на своите последователи: „Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отец, Син и Свети Дух и като ги учите да спазват всичко, каквото съм заповядал" (Евангелие от Матей 28:18-19). Свещениците наистина почти нямат време да ходят да търсят хората, нито да ги учат - преди и след кръщението. Задоволяват се само с последното, след което ги оставят на „произвола на съдбата". А това вече не е мисия, поне не е мисията, която Исус Христос им е поръчал. Видимо малкото клирици на БПЦ на всичко отгоре нямат осигурена нормална издръжка - заплатите им са около минималната, а допълнителните доходи от т. нар. „треби" (църковна служба или обред от частен характер, кръщене, венчание и др. - б.р.) са изключително неправилно разпределени. В големите градове те са повече, отколкото е нужно, но около половината свещеници са по селата, а там допълнителни приходи почти няма. Едни вече заминаха в чужбина да работят каквото падне, за да издържат семействата си, но те вече са извън клира на БПЦ. Други работят нещо допълнително и, естествено, не им остава много време за онази дейност, която по книгите пише, че им е по призвание. Този проблем не могат да го решат свещениците, той трябва да се реши от митрополитите, т.е. от Синода начело с патриарха. Досега обаче не е направено почти нищо, няма и големи надежди нещо да се направи.

Да допуснем, че вярващите поемат по-голям дял от издръжката на клира. Няма обаче индикации, че те са готови да сторят това. Затова трябва да се търсят други решения, не на последно място по-ефективно стопанисване на големите недвижими имоти. Тези проблеми изглеждат встрани от идеалните цели на една религиозна институция. Но когато нещо не може да съществува нормално, то не може и да функционира нормално.

БПЦ има многовековна история на отношения с държавната власт. И те невинаги са били полезни за Църквата. Комунистическият период успя да сломи самочувствието на църковните дейци, накара ги да се затворят в черупката си, разбирай в храмовете, където да чакат хората да ги потърсят. В това време други вероизповедания „вършеят" и „жънат". Сега тази слабост на БПЦ се вижда много ясно в желанието държавата да въведе задължително обучение по религия, когато БПЦ не може да организира свои неделни училища - една изпитана и успешна форма на обучение. Чакаме светската държава да ни свърши работата. Едва ли някой клирик е убеден, че държавата ще го стори добре. Да не би просто да искаме да си измием ръцете? Тази църковна позиция не е печеливша и дано не остане и при следващия патриарх. Всички ние добре трябва да знаем какво и как да искаме от държавата. Раболепието води до поробване. Разбира се, и прекалените претенции показват нездрава заинтересованост. Златната среда е лесно да се налучка, трудно е да се спазва. В това отношение покойният патриарх Максим даде твърде много отлични уроци. Той не „врънкаше" и не „мрънкаше", настояваше с достойнство и търсеше само изгодата на Църквата, която достойно предвождаше. Не случайно политици от всички цветове имаха респект от него, включително и ония, които не го обичаха. Патриархът беше образец за дипломат, споделяха хора от кариерата. Той се срещаше и разговаряше с президенти и премиери, с короновани особи и дипломати от цял свят. Оставяше у всички очарованието на човек, предан на служението си и без други интереси освен интересите на Църквата.

В личните си отношения патриарх Максим беше изключително коректен. При него нямаше задкулисни игри и кроежи. Беше много толерантен, дори може би прекалено. Някои от митрополитите злоупотребяваха с това, но той не търсеше възмездие. Оставяше всичко на Божия съд, който е и най-справедлив и неподкупен. Затова не си позволи никога да похули някого, колкото и хулен да беше.

В личния си живот беше образец на нравствена чистота. Това го знаеха всички и затова никой не е посмял да пусне слух срещу него. Живееше като истински монах, но натоварен с проблемите на цялата Църква. Спазването на трудните и дълги пости не беше проблем за него. Никога не пренебрегваше личното си време за молитва, защото вярваше, че молитвата към Бога е „храна за душата".

Беше пестелив, защото е расъл в недоимък, преди всичко с църковните средства. Това не се харесваше на мнозина около него, но си представям колко по-тежко щеше да е финансовото положение на БПЦ при патриарх с „широки пръсти".

Днес няколко явни и още несмели кандидати за бялото було ще се борят в близките седмици и месеци да получат първия пост в БПЦ. Макар той да изглежда вече „продаден". Защото правителствата може и да се сменят, но държавната власт никога не си изоставя интереса. Ако е трудно да се излезе срещу цялата Църква, защо да не се чупят пръчките една по една? Има ясни индикации за такъв подход, както и за лансиране по много начини на „подходящи" хора. Последните изказвания на директора на вероизповеданията са много обезпокоителни, защото са страна в предстоящата „битка" за трона. Той в деня на смъртта на патриарха каза, че „участвал в заседание на синода", „решили в синода (заедно с него)", че трябвало да се свика Църковно-народен събор и да се промени уставът на БПЦ в частта му за възрастовата граница (която обслужва само един определен митрополит), фактите показват не само лош вкус, но и явна намеса на държавата в делата на Църквата, която по конституция и по закон е отделена от държавата. Дали „играта загрубява", или просто наглостта става по-видима, решете сами.

В историята на християнската църква се сочат светли примери на духовници, които са бягали от санове и постове. Но това си остава комай само в текстовете за прочит и е далече от действителността в БПЦ тук и сега. А щом видиш как се заема един пост, каква надежда за добри резултати от дейността на домогналия се можеш да имаш? Тук спадат и противоуставното заемане на Софийската митрополия от Пловдивския владика Николай, и протакането на избора на наместник-председател на Светия синод, и бързането още следобед във вторник да се вземат някои решения, преди да се е събрал пълният състав на синода. Наистина всичко това не вещае добро бъдеще за БПЦ, нито показва някакво желание да се служи на българската църква и на българския народ. И е точно обратното на онова, което казва за Себе Си Господ Исус Христос - „че не е дошъл, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина (Матей 20:28).

Copyright © CROSS Agency Ltd.

Станете почитател на Класа