Дов Захейм: Америка трябва и може да възстанови превъзходството си

Барак Обама явно предпочита да залага на политиката си на отклоняване от военни ангажименти, стремейки се да постига споразумения по пътя на преговорите.

Той се стреми да съхрани, но не и да засили санкциите срещу Русия; да сключи сделка с Иран или да прехвърли този проблем върху следващата администрация; не бърза с въоръжаването на сирийската опозиция и отказва да задейства сухопътните сили на САЩ в продължаващите войни в Близкия изток. Той се стреми към пълно изтегляне на американските войски от Афганистан, много говори за преориентацията на Азия и по всякакъв начин рекламира последната инициатива за нормализиране на отношенията с Куба.

За съжаление интересите на международната сигурност ще изискват и занапред неговото внимание и активно участие - независимо дали му харесва или не. Ето защо на Америка и трябва нещо много по-амбициозно - програма за възраждане, осигуряваща военно, политическо и дипломатическо господство.

Преориентацията на Америка трябва да започне с политиката към Русия. След съветското нахлуване в Чехословакия през 1968 г. нито една европейската държава не бе нападана от друга, докато Русия не нахлу през 2008 г. в Грузия. Към онзи момент Грузия бе загубила 17% от своята територия, отстъпвайки ги на Русия, която получи марионетните държави Абхазия и Южна Осетия. Двете държави обявиха независимост в началото на 90-те години и оттогава разчитат на руската военна и икономическа подкрепа. След войната президентът Владимир Путин официално призна двете държави. Путин подкрепа още два метежни региона - арменския анклав Нагорни Карабах в Азербайджан и Приднестровието, което през 1990 г. обявил независимост от Молдова. Но най-драстичната от всички постъпки на Путин бе анексията на Крим през март 2014 г. и не толкова тайното нахлуване в Източна Украйна месец по-късно. Сега там възникнаха две предани и подотчетни на Русия "народни републики" в Луганска и Донецка области, които устояха във войната срещу украинските въоръжени сили благодарение на помощта от Кремъл.

Разширявайки своя контрол в "близката чужбина", Русия също отхвърля и нарушава отдавна действащи договори в сферата на контрола над въоръженията. Да, през 2010 г. Москва и Вашингтон подписаха договора СТАРТ-3, който предвижда двете страни да съкратят броя на ракетите, бойните глави и средствата за доставка. Но още през 2007 г. Путин спря участието на Русия в Договора за обикновените въоръжени сили в Европа с довода, че американците планират да разположат системи за противоракетна отбрана в Полша и Чехия. Без много шумотевица Русия започна също системно да нарушава ключовия Договор за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег, чието подписване през 1987 г. стана сигнал за края на Студената война. По-специално Кремъл започна изпитания на крилата ракета, способна да достига цели в Западна Европа. Това е недопустимо. Но администрацията на Обама месеци наред се колебаеше, преди открито да обвини Русия в нарушаване на този договор. Едва през декември 2014 г. тя призна това, което вече бе известно от известно време.

И накрая Путин протегна ръка на Китай в опит да сближи двете страни. Такива тесни отношения между тях не е имало от средата на 50-те години. През 2013 г. Китай стана за Русия вторият по обем оръжеен пазар. Русия и Китай пристъпиха към провеждането на съвместни военни учения - както двустранни, така и в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Техните военни-морски маневри се превърнаха в недвусмислен отговор на широко рекламираната преориентация на Америка към Азия. И накрая Москва и Пекин подписаха 400-милиарден договор (в долари) за доставки на руски газ за Китай през следващите 30 години.

В средата на 2014 г. дори администрацията на Обама проумя, че политиката на "рестартиране" с Русия претърпя крах. Първият опит на администрацията да промени курса стана въвеждането на санкции срещу Русия след нахлуването в Крим. Тези санкции се оказаха толкова слаби, че само предизвикват смях.

Дилемата на Обама е ясна и разбираема. Той не може да възпре авантюризма на Путин, но и не може да се съгласи с неговото ревизионисткото отношение към споразуменията по контрола над въоръженията. Не може да не го безпокои и сближаването на Путин с Китай. Но той знае, че трябва да избягва откритата конфронтация с Москва.

Русия не е Съветският съюз, който се ръководеше от идеологията за победа над Запада. Честно казано, руската външна политика повече напомня връщането към царската епоха. Но противопоставянето срещу Русия трябва да се извършва с хладнокръвна и твърда политика. Русия е все така мощна военна държава, при това втората в света ядрена сила. Нещо повече, въпреки сериозните разногласия между Москва и Вашингтон остават сфери на сътрудничество и най-вече борбата с ислямския тероризъм, който убива повече руснаци, отколкото американци.

Но администрацията едва ли има дългосрочна стратегия - та нали Обама едва ли не се присмива над този термин. Относно Русия обаче такава дългосрочна стратегия определено е необходима. Вашингтон трябва да запази икономическите санкции срещу Русия и да бъде готов за въвеждането на още по-тежки санкции, ако Путин и занапред отказва изпълнението на подписаните от Русия договори за контрола над въоръженията.

Иранската програма за създаване на ядрено оръжие объркваше администрацията на Обама още от първия мандат. Ако не постигне споразумение с Техеран, президентът с радост ще прехвърли иранската главоблъсканица на своя приемник. В момента президентът произнася все по-примирителни речи относно Иран. Той вече постигна нещо, което не се бе отдавало на нито един от предшествениците му от 1948 г., когато бе създадена държавата Израел: той сближи саудитците и израелците, които се обединиха в недоверието си към неговите мотиви. Време е Обама да представи по-убедителни основания за сътрудничеството им.

Никой не можа да предвиди появата на групировката "Ислямска държава" като основната дестабилизираща сила в Близкия изток, а най-вече Барак Обама, който изтегли всички американски войски от Ирак. За разлика от много други незаконни формирования "Ислямска държава" държи територии в Ирак и Сирия, а и заплашва Кюрдистан, Ливан и Йордания.

Неспособен да реализира своята заплаха за военен отговор срещу използването на химическо оръжие от сирийския президент Башар Асад, Обама буквално срути авторитета и репутацията си (в очите на сирийската опозиция), а след това нанесе още един съкрушителен удар срещу тях със заявлението си, че няма да изпраща американски войници да воюват срещу "Ислямска държава".

Нещо повече, в своето противодействие срещу ИД той косвено обедини усилията с Иран, който възприема тази сунитска екстремистка организация като заплаха за собствената си регионална хегемония.

И накрая Обама отдавна е забравил за подкрепата за сирийската опозиция, която се стреми да лиши Асад от власт. Изцяло погълнат от борбата срещу ИД, Вашингтон се отдръпна и Асад съумя да разгроми т.нар. Свободна сирийска армия.

Макар "Ислямска държава" нагледно да демонстрира способността си да събере значителни финансови средства и да използва ефикасно оръжията, взети от иракската армия и различни сирийски групировки, тази организация може да бъде възпряна и ликвидирана. Но за целта Обама трябва да провежда съвсем друга политика. Понеже ИД не бе разгромена от американската авиация, той ще трябва да се откаже от обещанието си да не изпраща войски в Ирак, а също в Сирия. Понеже кюрдите, които постигнаха определени успехи по възпирането на ИД, воюват с много старо оръжие, президентът ще трябва да им изпрати съвременни въоръжения - и то в най-близко време. А и понеже "Ислямската държава" и войските на Асад са отслабили изключително много сирийската опозиция, Обама ще трябва да разпореди оръжейни доставки в най-кратки срокове на онези, които още воюват с Асад, като заедно с това да установи забранена за полети зона над Сирия, които ще превърне в лесна мишена авиацията на правителствените войски.

И накрая Обама ще трябва недвусмислено да предупреди онези, които оказват тайна подкрепа на ИД, че ще платят сметката. Той започна да притиска турския президент да възпира териториалните завоевания на ИД. През октомври 2014 г. Реджеп Ердоган най-накрая разреши на кюрдските отряди пешмерги да пресекат турската граница и да влязат в Сирия, за да помогнат на сирийските кюрди за отбраната на стратегически важния северен град Кобани. (В резултат кюрдите завзеха Кобани.) Но на такъв, ако не и на по-голяма натиск трябва да бъдат подложени и други условни съюзници на САЩ, които флиртуват с "Ислямската държава". Това важи най-вече за Катар, който трябва да бъде предупреден, че ако продължава да оказва помощ на ИД, разположените там американски войски ще бъдат прехвърлени на друго място в Персийския залив.

Обама обаче не е склонен да предприеме посочените по-горе действия. И докато продължава да демонстрира такава нерешителност, "Ислямска държава" ще завладява нови територии, застрашавайки Ливан и особено краля на Йордания Абдула. Това ще предизвиква страх и тревога сред всички американски съюзници в Близкия изток. Обама трябва да действа, и да действа бързо, защото времето не е на негова страна.

Талибаните продължават да тероризират афганистанското селско население и да воюват с правителствените войски, те не показват никаква склонност за компромис с Кабул и не възнамеряват да сложат оръжие. А доколкото Пакистан не може или не иска да ги озапти, тази години талибаните вероятно ще преминат към по-сериозно и по-мащабно настъпление, защото няма войски на САЩ и НАТО, които да им се противопоставят. Афганистанският президент Ашраф Гани, който е една по-уравновесена и постоянна личност, е изпълнен с решимост да се бори с корупцията и наркотърговията. Той заслужава максимална подкрепа и не трябва да бъде хвърлен на произвола на съдбата в борбата срещу екстремистите.

Ако през 2015 г. талибаните постигнат голяма победа срещу афганистанските сили за сигурност, Обама отново ще се сблъска с необходимостта да промени своите планове. Той трябва да съхрани останалия в Афганистан контингент и след 2015 година, а също да се откаже от плановете за пълното му изтегляне през 2016 година.

Докато Обама се разпореждаше за изтеглянето на войските не само от Ирак и Афганистан, но също и от Европа, неговата администрация тръбеше шумно за преориентацията си към Азия (сега тя предпочита да нарича "пребалансиране"). Тя твърдеше, че Америка трябва да съсредоточи своите военни, икономически и дипломатически усилия в този най-динамичен регион на света. Но засега обвързаността се свежда само до високопарна риторика. Това се отнася най-напред за военната сфера. САЩ почти не изпращат нови сили и средства в Азия. Там насочват там по-малко войски, отколкото се изтеглят от Европа и Близкия изток.

Обама е прав, когато фокусира вниманието си върху Азия, но неговата грешка е, че той залага на риториката, а не на реалните възможности. А това по никакъв начин не успокоява американските съюзници и още повече не изпраща ясни сигнали към потенциалните противници. Той трябва да прави много повече. Администрацията отдава голямо значение на Транс-Тихоокеанското партньорство, което е ключово търговско споразумение в региона. Но Обама явно се опасява от недоволството на профсъюзите и не се стреми много-много да убеди Конгреса да одобри това споразумение.

Що се отнася до военната сфера, той трябва да засилва американското присъствие в региона. Той също не трябва да увеличава войските в Азия за сметка на военното присъствие на САЩ в други части на света. Но той може да предприеме необходимите действия, само ако сериозно се вслуша в предупрежденията на всичките си трима военни министри, че военният бюджет не трябва да се съкращава в рамките на закона от 2011 г., който доведе до значителни съкращения на средствата за военни действия и за други нужди на армията. Засега президентът не проявява склонност да се вслуша в тези предупреждения. Но докато той не направи това, неговата обвързаност с Азия няма да има тежест.

Президентът не осъзнава, че опитите му за помирение с такива противници като Иран или Куба изобщо не съдейства за засилване на американското лидерство в свободния свят. Когато Америка отблъсква съюзниците си, тя не само поощрява своите противници, но и засилва вероятността, че друг тип държави като Индия ще се отнасят с още по-голямо съмнение към идеята за тясно сближаване с Вашингтон. Авторитетът на Америка изцяло и напълно се основата на нейната надеждност. Ако президентът желае да възстанови авторитета, съюзниците трябва да виждат в него сигурен партньор.

В продължение на шест години администрацията на Обама отделяше основното си внимание върху вътрешните проблеми, избягвайки да засилва доминиращото положение на Америка в международните дела. И ако тя постигаше успехи в това отношение, то това бе за сметка на собствената й репутация сред съюзниците, приятелите и противниците й. Но въпреки всичките си усилия, президентът откри, че не може да остане встрани от международните събития. И най-показателният пример е, че въпреки всичките му усилия да избегне използването на американски войски в Близкия изток и в други райони, президентът отново изпрати войски в Ирак и разреши въздушните и спомагателни операции в Либия, Сирия, Йемен и Западна Африка.

Отслабването на американското превъзходство през последното десетилетие не бе предопределено. Това бе резултат на осъзнат избор, заради който всяко ново отстъпление изглежда неизбежно.

Може би Америка се отърси от илюзията, че е всемогъща държава, но това не означава, че нейното превъзходство не може да бъде възстановено. Като начало трябва да преразгледаме нашата политика към Русия, Китай и Близкия изток, да бъде спрян този безволен дрейф, който преобладава при президента Обама.
----------------------

Автор на анализа, публикуван в изданието "Нешенъл интрест", е Дов Захейм е бил заместник-военен министър и началник на финансовата служба американското Министерство на отбраната (Пентагона) от 2001 до 2004 година. Той е заместник-председател на аналитичния Center for the National Interest.

Станете почитател на Класа