Турската операция в кюрдските райони от Северна Сирия може да бъде наречена война на имитации. И то от страна практически на всички играчи, замесени пряко или косвено в последните събития.
Турция имитира внушително настъпление, анонсирано няколко пъти, но реализирано засега доста вяло, главно с усилията на лоялните към Анкара отряди на Свободната сирийска армия. Самите турски войски за момента не бързат да влизат в сериозни наземни сблъсъци с кюрдите и се ограничават с въздушни удари. Имитация, предназначена за вътрешна употреба, изглежда са и официалните мотиви за операцията - Анкара сочи за цел борба с тероризма. Но кой нарича терористи сирийските кюрди - само турските пропагандатори, а дълбоко в себе си и те май не вярват в собствените си обвинения.
Колкото до кюрдите, те (поне в първата фаза от турската операция) имитират дейна съпротива. На думи заплашват агресора с разгром, но засега не му дават сериозен отпор, не минават в контраатака на други отсечки от фронта, за да отклонят турците и съюзниците им от Африн - западната част от Сирийски Кюрдистан. Налага се впечатлението, че на известно ниво е постигната някаква уговорка, според която турците ще установят по границата обещаната 30-километрова буферна зона, без кюрдите да ги възпрепятстват.
Имитация наподобяват и официалните протести на Дамаск след началото на турската операция. Формално страховитите му изявления всъщност не струват кой знае колко. При все че северните кюрдски райони формално са част от Сирия, властта на Башар Асад не стига до тях. И заплахата да бъдат сваляни турски самолети, нарушили въздушното пространство на Сирия, едва ли ще бъде осъществена. Поне защото това изобщо не влиза в плановете на Кремъл - покровител и спасител на сирийското ръководство.
Колкото до Русия, изявленията й, че е разтревожена от ситуацията в Северна Сирия, също са имитация на осъждане. Един вид задължителна програма, която няма как да не се изпълни, но едва ли ще има сериозни последици.
Логично е да предположим, че операцията в Африн е била подробно обсъдена в Москва, където неочаквано пристигнаха на 18 януари шефовете на турския генерален щаб и на разузнаването. Кремъл надали е бил изненадан от развоя на събитията. Показателно е своевременното изтегляне на руските военни тъкмо от районите, обстрелвани впоследствие от турска авиация. За кюрдите това бе повод да обвинят Москва в сговор с Анкара.
Накрая, Вашингтон. Цялата му дейност по сирийското направление в последно време има вид на имитация. Имитация на ясна и цялостна стратегия, която си поставя конкретни цели. Да припомним само изявлението, че ще подпомогне създаването на трийсетхилядни въоръжени формирования от сирийски кюрди. Впоследствие официални лица от Вашингтон дадоха заден ход в опит да убедят Анкара, че не е разбрала правилно американците, но беше вече късно.
Именно тези планове на САЩ подтикнаха президента Ердоган да започне военна операция в Африн. Операция, в течение на която Турция и САЩ, съюзници в НАТО, има риск да се озоват от различни страни на фронтовата линия.
Турската армия засилва присъствието си на границата със Сирия - прехвърля в граничните райони военна техника и обстрелва с артилерия кюрдските “Сили за защита на народа” в Северна Сирия. Военните приготовления по границата със Сирия тръгнаха с пълна пара, след като президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган постави на кюрдите ултиматум: до седмица да напуснат заеманите позиции или да бъдат ликвидирани. Силовата акция на Анкара може да тласне кюрдите към оттегляне от мирния процес и да провали Конгреса на сирийския национален диалог, насрочен за края на януари в Сочи.
Още по темата: Операцията се очаква да бъде ограничена
Нурай Мерт, в. Хюриет дейли нюз
Това, което започна като война на думи между Турция и
САЩ, прерасна във военна операция в кюрдския анклав Африн.
Операцията се очаква да бъде ограничена, като се има предвид, че
Африн не е под американска, а под руска протекция.
Макар че Москва е в добри отношения с Анкара към
момента, двете страни имат различни интереси в Сирия. Първо,
Турция разглежда Силите за защита на народа (СЗН) като
терористична организация, докато Русия не признава СЗН, нито
дори поставената извън закона Кюрдска работническа партия (ПКК)
за терористична организация и не би желала да остави сирийските
кюрди под протекцията на САЩ като разменна монета при
по-нататъшно уреждане на бъдещето на Сирия.
Второ, Русия е официално съюзник на режима на Асад и
защитава единството на Сирия. И последно, Русия иска помощта на
Турция, за да възпре опозиционните ислямистки групировки да
играят по-голяма роля в бъдещето на Сирия.
Макар че турското правителство се стреми да легитимизира
безпокойствата си за сигурността във връзка с кюрдските сили в
Северна Сирия, досега никой международен фактор нито е признал
тези тревоги, нито изглежда склонен да застане на страната на
Турция. При тези обстоятелства на турското правителство може би
е било нужно да започне операция, така че да открои своята решимост.
Не съм сигурна дали това ще проработи. Нещо повече,
турското правителство обяви планове да разшири операцията към
района на Манбидж, което създава риск за ново конфронтиране със
САЩ, тъй като зоната се намира под американска протекция, а САЩ
вече предупредиха Турция да отстъпи. Макар че САЩ изпращат
смесени послания за отношенията си със СЗН и говорят неясно за
плановете си да създадат гранични сили в североизточните кюрдски
анклави, е съвсем очевидно, че САЩ пренебрегват безпокойствата
на Турция.
Президентът Реджеп Тайип Ердоган каза наскоро: “Не ни
интересува какво казват САЩ”. Подобна забележка вероятно е
резултат от разочарование и негодувание. Турция обаче може да се
окаже в пряка военна конфронтация с американските сили в
Северна Сирия. Руснаците може и да бъдат доволни да видят
трагичния край на съюза между Турция и САЩ и сериозна пукнатина,
възникваща в НАТО, но не мисля, че дори и руският президент
Путин ще иска да се съюзи с Турция при едно подобно развитие.
Като си спомним колко внимателен бе Путин да не се
конфронтира директно със САЩ в Сирия и как той се съгласи с
Вашингтон да бъде поставена на приоритетно място борбата с
“Ислямска държава”, не бихме могли да очакваме Русия да се
ангажира в сирийските афери на Турция. Ако турското
правителство смята своето сътрудничество с Русия и Иран за Сирия
като солиден алианс, това ще бъде трагично измамно. Не е нужно
да напомняме, че иранската политика по отношение на Сирия и
кюрдите се различава от тази на Турция.
Защо тогава турското правителство ще посмее да направи
толкова рискова стъпка? Може би това е продиктувано от гняв,
който произлиза от чувството за предателство от страна на
западните съюзници и особено от САЩ. В такъв случай не само
политиката на САЩ в Сирия и американският съюз с кюрдските Сили
за защита на народа ядосват турското правителство, но също така
и множество други горещи теми.
Преди всичко, американският отказ да екстрадират турския
проповедник Фетхуллах Гюлен, за когото широко се смята, че стои
зад опита за преврат през 2016 г., даде на турското
правителство причина да смята, че САЩ защитават “враговете на
Турция”.
Също така съдебният процес срещу иранско-турския
гражданин и бизнесмен Реза Зараб и турския банкер Мехмет Хакан
Атила в САЩ във връзка с твърдения за финансови престъпления.
Турското правителство изглежда положи огромни усилия да промени
хода на тези събития, но досега не е постигнало никакво
споразумение със САЩ. В резултат Анкара вече може да смята САЩ
за загубен приятел и не е нужно да се въздържа от предизвикване
на този стар приятел, превърнал се във “враг”.
Освен това турските управници може да се надяват да
вразумят САЩ чрез този акт на предизвикателство. Те може да са
си направили сметката, че САЩ няма да рискуват да изгубят
напълно Турция като съюзник и ще се опитат да смекчат позицията
си по гореспоменатите въпроси.
Най-добрият вариант е турското правителство да ограничи
размера на военната операция в Африн, за да бъдат възприети
сериозно нейните безпокойства без да бъде задълбочавано
напрежението. Нека се надяваме да е така.
