Валутната война между САЩ, Китай и Европа съвсем не е първият път, когато Вашингтон се опитва да използва долара, за да повлияе на другите страни, пише Le Figaro. Както припомня вестникът, след отказа да конвертира долара в злато през 1975 г., американската валута трябваше да отслабне и да се изравни с другите. Всъщност, поради неспособността на Европа да защити своите интереси, тя отново стана заложник на финансовата система на САЩ.
Въпреки че Доналд Тръмп изглежда много специален, „отмъстителен и непредсказуем“ президент на САЩ, чиито предци могат да бъдат наречени само „шекспирови деспоти“, в действителност няма нищо ново в неговото управление, тъй като той е същият като предшествениците си, по свой начин, с всички средства прилага стратегията за установяване на господството на долара, пише наблюдателят на Le Figaro Жан-Пиер Робен.
Докато Белият дом официално обвинява Китай в манипулиране на юана и обвинява ръководителя на Европейската централна банка Марио Драги за обезценяване на еврото спрямо долара, вече е обявена "валутна война" и тя ще ознаменува със себе си лятото на 2019 г., отбелязва авторът.
Както припомня журналистът, има прецедент в историята, когато лятното затишие се е превръщало в благоприятна почва за геоикономически сътресения. В неделя, 15 август 1971 г., президентът на САЩ Ричард Никсън използва затварянето на Нюйоркската фондова борса, за да обяви по телевизията спирането на конвертируемостта на долара в злато. Това бе предшествано от среща на американския лидер, наречен „хитрият Дик“, с неговия близък кръг в извънградската президентска резиденция „Кемп Дейвид“, за да решат проблемите на американската икономика, „обезкръвена“ от войната във Виетнам. Пред лицето на вътрешния и външния дефицит, САЩ се оказват в капан.
Създадена през 1944 г., на конференцията в Бретън Уудс системата предполагаше, че доларът ще стане единствената валута в света, превърната в злато, а курсовете на другите валути ще бъдат привързани към долара. Валутният курс може да бъде променен само със съгласието на Международния валутен фонд. Тази „изключителна привилегия на долара“, която беше осъдена на всеослушание от генерал дьо Гол, за съжаление, имаше своите разходи. От една страна, Вашингтон може да "включи печатарската машина по свое усмотрение", от друга страна, чуждестранните държави имат право да кандидатстват американската хазна за да обменят получените долари в злато по твърд курс - 35 долара за унция. Франция, по времето на дьо Гол многократно е използвала тази възможност, за голямо разочарование на Белия дом, сблъскал се с източването на златния си резерв.
Всъщност отказът на Америка да конвертира долара в злато означаваше, че САЩ, които след Втората световна война всъщност се превърнаха в „икономическа и политическа свръхдържава“, вече не могат да се придържат към „правилата на международната финансова система, на която самите те са крайъгълният камък“. По ирония на съдбата обаче последствията от това „унизително за първата световна държава признание на слабост“ бяха по-обезкуражаващи за Европа и Япония, отколкото за самите САЩ. Както заяви министърът на финансите на САЩ Джон Коннали през зимата на 1971 г., „доларът е нашата валута и вашият проблем“.
Отсега нататък валутните курсове се определят не от МВФ, а изключително от финансовите пазари. Както отбеляза бившият шеф на Европейската банка за възстановяване и развитие Жак дьо Ларосиер, „отказвайки се от общия ред, правителствата вярват, че получават свобода, въпреки че в действителност са отстъпили автономията си на пазарите“.
Ако обаче теоретично всички валути на пазара са равни, "някои са по-равни". Загубил „учредителната си хегемония“, американският долар се възползва най-много от плаващия валутен курс и господството на пазара. Това все още е основната валута в международната търговия: 59% от глобалните заеми се издават в доларово изражение, както и 62% от валутните резерви в централните банки по целия свят.
Доверието в долара често се обяснява с въпросите, свързани със сигурността и 830-те военни бази на САЩ разположени на пет континента, подчертава авторът.
Южна Корея, Германия, Япония и Саудитска Арабия, които се намират под американския "ядрен чадър", са най-големите купувачи на ценни книжа на САЩ. Разбира се, подобна система осигурява на Вашингтон значителни финансови предимства.
С течение на времето доларовата дипломация се променя според нуждите си. През 1980-1990-те години главните партньори на Вашингтон са страните от „Голямата седморка“, но от 1998 до 2013 г. Китай зае тяхното място. Според старшият икономист на банката Natixis, споразумението между Вашингтон и Пекин предполага, че САЩ ще запазят търговския дефицит по отношение на Китай, който ще го рефинансира чрез изкупуване на облигации на САЩ. Това двустранно споразумение позволи на американските потребители да купуват евтини стоки и да получават заеми с ниска лихва. Именно Тръмп започна активно да критикува тази система, но според Аркус, отдръпването от нея започва още през 2014 г. при Барак Обама. През последните пет години основен държател на държавния дълг на САЩ вече не е Китай, а еврозоната.
Според журналиста всичко това не пречи на Доналд Тръмп да атакува Германия заради търговския й излишък, а Европейската централна банка - за монетарната й политика, която предвижда твърде ниска лихва, от която косвено се възползва и американската хазна. Според автора на статията причината за това е неспособността на Европа да се обедини във федерална държава, която би могла да защити собствените си интереси на „международната шахматна дъска“ и по-специално пред лицето на „влиятелния си американски съсед“. Както подчертава наблюдателят на Le Figaro, Америка все още вярва, че „доларът е нашата валута и вашият проблем“.
Превод: М.Желязкова
