Много беше изговорено за ориентацията на Русия към Китай като опасност за световния ред, ръководен от САЩ. И Кремъл направи всичко възможно, за да преувеличи тези страхове в опит Русия да надхвърлия боя си. В действителност обаче Русия клони по-скоро към Близкия изток, където президентът Владимир Путин се чувства като у дома си сред кохортата от авторитарни управници, пише Леонид Бершидски за Bloomberg. 

Годишната сесия на дискусионния клуб Валдай, любимата платформа на Путин за излагане на външнополитически идеи, беше посветена на „Зората на Изтока и световния политически ред“. Интелектуалният дебат беше съсредоточен, разбира се, върху стратегическите отношения на Китай и Русия с региона. Но основният проблем е, че Русия няма какво толкова да предложи на Китай икономически, за да се счита за равностоен партньор. Русия може да бъде основен доставчик на енергия. Тя може също така да осигури огромна територия и да използва силата си в Арктика за изграждане на транспортни коридори за китайската търговия. Съществуват обаче конкурентни варианти за Китай. Освен това Русия не е незаменим пазар за китайските стоки и не разполага с много ценни технологии.

„Няма съмнение, че Русия ще остане предимно военна сила в съответствие с модела, формиран от нейната история. Това е в кръвта й, то е в основата на националната й традиция. Освен това проекцията на руските военни способности в Близкия изток показа необходимостта и ефективността на „твърдата сила“ за успешната дипломатическа стратегия”.

В речта си пред сесията на клуба Валдай в Сочи по-миналата седмица, Путин се обърна към Близкия изток, преди да обсъди икономическите връзки на Русия с Китай и други азиатски страни. Той се похвали с военните успехи на Русия в Сирия (което е безспорно) и последвалите ги дипломатически победи (които са по-малко очевидни). Путин каза:

„Успяхме да започнем политически процес вътре в Сирия, като установихме тесни работни отношения с Иран, Турция, Израел, Саудитска Арабия, Йордания, други страни от Близкия изток и САЩ. Уважаеми колеги, ще трябва да се съгласите, че толкова сложна дипломатическа система, с много различни държави, които имат различни емоции една спрямо друга, беше трудно да си представим само преди няколко години. Но сега е факт, ние се справихме”.

Има известна истина в похвалата. Русия използва конфликта в Сирия и други възможности за изграждане на отношения с лидери, които заедно не мелят брашно. Путин е в приятелски отношения с турския президент Реджеп Тайип Ердоган и сирийския диктатор Башар Асад, както и с иранския президент Хасан Рухани и престолонаследника на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман.

Той също има добри отношения с други ключови фигури в региона, включително Бенямин Нетаняху, който все още е министър-председател на Израел, въпреки унизителните резултати от изборите миналия месец, и египетския лидер Абдел Фатах Сиси. Кралят на Йордания Абдула II беше гост на Путин по време на срещата на клуба Валдай.

Това повдига въпроса как Русия може да използва своята военна мощ, единственото й предимство като глобална сила, за да направи партньорството с Китай по-равнопоставено. И тук идва стратегията на Русия за Близкия изток. Експертът по външна политика Тимофей Бордачев написа следното за клуба Валдай:

Путин използва различни средства, за да поддържа тези отношения. Той тръгна на война заради Асад и се обади на Ердоган, за да предложи подкрепа по време на опита за преврат в Турция през 2016 година. (Америка реши да не прави същото, което вероятно обяснява решението на Ердоган да купи руски противоракетни системи С-400 въпреки протестите на САЩ.) Руският президент пренебрегна реакцията срещу принц Мохамед за очевидното му участие в убийството на журналиста Джамал Хашоги. Прекъсвайки дългогодишната практика, той също така си сътрудничи със саудитците, за постигане на цена на петрола, приемлива и за двете страни. Путин подкрепи иранците, когато САЩ им наложиха санкции. Той не позволи на този съюз да попречи на конструктивните разговори с Нетаняху за предотвратяването на нападение на Израел от сирийска територия.

Всички тези случаи обаче имат едно общо нещо: във всеки от тях Путин подкрепяше статуквото. Подобно на старите руски царе, които са имали за цел да подкрепят монархиите навсякъде, той е постоянен противник на смяната на режимите и поддръжник на управляващите. Единственото изключение - неофициалната подкрепа на Русия за либийския генерал Халифа Хафтар, който се бори срещу признатото от ООН правителство на страната му - не отменя правилото: може да се твърди, че Хафтар управлява Либия, тъй като контролира повече територия от правителството.

С тази политика Путин си спечели симпатиите на лидерите от Близкия изток. Те могат да бъдат сравнително сигурни, че той няма да се обърне срещу тях. Със САЩ те не могат да бъдат толкова сигурни, тъй като Вашингтон подкрепи или директно извърши няколко смени на режими в региона.

Нито някой може да бъде сигурен, че САЩ ще подкрепят своите съюзници толкова последователно, колкото Путин подкрепя своите. В Сирия САЩ дълго подкрепяха водените от кюрдите Сирийски демократични сили, но както бе обявено по-рано, те се изтеглят от областите, държани от кюрдите, за да разчистят пътя за дълго планирана турска офанзива.

В известна степен руската подкрепа за управляващите режими, независимо от репутацията им и това, което причиняват на собствените си народи, е демонстрация на полезността на Москва за Китай и други азиатски страни. Сред гостите на Путин на сесията на клуба Валдай бяха президентите Илхам Алиев от Азербайджан и Родриго Дутерте от Филипините - и двамата силни лидери, които ценят подкрепата на Путин.

Китай, който прекара десетилетия в култивирането на бизнес проекти в Африка, може понякога да се нуждае от готовността на Русия да използва сила от името на управляващите. Във Венецуела подкрепата на Русия за президента Николас Мадуро също защитава китайските инвестиции в режима.

Но Близкият изток не е само витрината на Путин, за да получи благоразположението на Китай. Това е регион, в който той е извънредно подходящ да прави политика. Неговите събеседници там са хора, които управляват страните си в подобен стил и повечето от тях, като Путин, оглавявят ресурсно ориентирани икономики. Руският лидер се вписва точно сред тях - той дори може да цитира Корана редом до най-добрите.

Русия на Путин всъщност не е европейска, централноазиатска или източноазиатска страна, както може да предполага географията. Това е авторитарен режим в Близкия изток. Неговата ориентация към региона е по-естествена от предишните опити за сближаване със САЩ или настоящите с Китай. Дали това е в руските национални интереси е въпрос за наследниците на Путин да размишляват.

Петър Нейков, редактор Елена Илиева