Китай е единствената голяма световна икономика, която отчита някакъв икономически растеж днес. Тя навлезе първа в Covid-19, но и излезе първа, като постигна растеж от 3,2% през последното тримесечие, докато стопанството на САЩ се сви с 9,5%, а други развити икономики претърпяха двуцифрени спадове. Високотехнологичното наблюдение, всеобхватното тестване и агресивните мерки за ограничаване отгоре-надолу позволиха на Китай да овладее вируса, докато другите страдаха. Поднебесната империя може дори да постигне скромна икономическа експанзия през 2020 г., пишат за Wall Street Journal Кевин Ръд, бивш премиер на Австралия (2007-10, 2103) и президент на Азиатския политически институт, и Дейниъл Роузен, партньор основател в Rhodium Group.Този отскок е реален, но отвъд краткосрочните цифри икономическият рестарт е съмнителен. Китайският изблик на растеж не е началото на стабилно възстановяване, а спорадично отлепяне, подхранвано от изграждането на инфраструктура. Данните за второто тримесечие показаха същия дисбаланс, с който се борят други държави: Инвестициите са допринесли с 5 процентни пункта за растежа, докато потреблението е спаднало, отнемайки 2,3 пункта.
От 2017 г. насам „Китайско табло”, съвместен проект на Азиатския политически институт и Rhodium Group, следи отблизо икономическата политика в Китай за признаци на напредък. Въпреки многократните ангажименти на китайските власти да отворят икономиката и да се заемат с прекалената зависимост на страната от дълга, таблото отчита забавени опити и дори отстъпване от реформите. Избухването на Covid-19 даде възможност на Пекин да промени курса и да осъществи пазарните реформи. Сигналите от лидерите тази пролет намекваха за поправяне на неработещите пазарни механизми. Но като цяло дългият списък с реформи, обещани през май, беше почти същият като предишните списъци, които бяха приети от Третият пленум през 2013 г. - като например отделяне на финансирането от управлението на бизнеса в държавните фирми и отварянето за чуждестранни инвестиции, като същевременно се повиши „качеството“ на външните инвестиции. С други думи, обещаните скорошни реформи не се случиха и нищо в новите изявления не обяснява защо и как този път ще бъде различно.
Честният поглед върху силите, които стоят зад растежа на Китай през тази година, показва акцентиране върху вземаните от държавата решения, а не реална реформа. Държавните предприятия бяха в основата на движеното от инвестициите възстановяване на Китай. През първата половина на 2020 г., според Националното статистическо бюро на Китай, инвестициите в дълготрайни активи са нараснали с 2,1% в държавния сектор и са намалели със 7,3% в частния. Запасите от готова продукция на местните частни фирми са нараснали рязко през същия период - знак за затруднение при продажбите - докато запасите на държавните компании са намалели леко, което говори за неравномерния характер на растежа в Китай.
Може би най-значителната демонстрация на недоверие у пазарите е програмата за „вътрешна циркулация“, за първи път обявена от президента Си Дзинпин през май. На пръв поглед тази нова инициатива трябва да увеличи вътрешното търсене, което да допълни, но не и да замени, външното. Пекин обаче се опитва да повиши потреблението на домакинствата, като го превръща в политически приоритет. Тъй като това потребление все още се свива, очаквайте повече субсидии за производителите и други държавни интервенции, а не мерки, които стимулират купувачите. Да се диктува на пазарите и да се постановява, че потреблението ще нарасне, не е характерно за развитите икономики.
Пандемията принуди всички държави да поставят краткосрочната стабилност над бъдещите опасения, но никоя друга страна няма толкова надвиснало бреме като Китай. През юни Държавният съвет нареди на банките да се „откажат“ от 1,5 трилиона юана (около 220 милиарда долара) печалба, единственият лост, който властите имат, за да намалят разходите по дълга и да подкрепят растежа. През август китайската агенция за икономическо планиране нареди на шест банки да заделят квоти за финансиране изграждането на инфраструктура чрез дългосрочни заеми с по-ниски от пазарните лихви. Тези временни решения застрашават финансовата стабилност на система, която и без това е свръхзадлъжняла, което сочи към още банкови дефолти и преструктурирания в бъдеще.
Китай също така е изправен пред нарастващи разходи в чужбина. Чрез бълването на продукция през последните шест месеца, на фона на стагниращо вътрешното търсене, Пекин увеличи неимоверно търговския си излишък, предизвиквайки международна реакция срещу държавния си капитализъм, която далеч надхвърля Вашингтон. САЩ блокираха някои канали за имиграция, финансови потоци и технологични ангажименти. Без да назовава Китай, през юни документ на Европейската комисия се прицели в „субсидиите, предоставяни от правителства извън ЕС на компании в ЕС“. Правителства и индустриални групи в Германия, Холандия, Франция и Италия също настояват Китай да се промени.
Опасенията относно посоката на Пекин са очевидни дори сред чуждите фирми, които инвестираха трилиони долари в Китай през последните десетилетия. Проучване на UBS от юли сред повече от 1000 главни финансови директори от всякакви отрасли в САЩ, Китай и Северна Азия установи, че 75% от анкетираните обмислят да преместят част от производството си извън Китай или вече са го направили. Почти половината от американските мениджъри, които планират такива действия, заявяват, че ще преместят над 60% от производствата на своите фирми в Китай. По-рано през годината Пекин обяви икономически реформи, целящи да предотвратят бягството на чуждестранни компании, но нищо не се получи.
Години наред светът наблюдава и чака Китай да заприлича повече на свободна пазарна икономика, като по този начин уталожи американските страхове за сигурността. Във време на дълбоки сътресения в световен мащаб, многобройните индикатори за реформи, които следим на китайското „табло”, сочат за движение в обратна посока. Икономическите реалности в Китай се разминават, а не се сближават, с тези на Запада. Дълго обещаваните промени, описани подробно в началото на ерата на Си, не бяха реализирани.
Въпреки че Пекин говори за ефективно „пазарно насочване“ на ресусрите, то се ръководи от нещо, което повечето икономисти не биха нарекли пазарни принципи. Вместо това китайската икономика е система на държавен капитализъм, при която арбитърът е неоспоримата политическа власт. Това може и да проработи за Китай, но не е онова, което либералните демокрации мислеха, че ще получат, когато подканиха Китай да поеме водеща роля в световната икономика.
Петър Нейков, редактор Бойчо Попов
