"Имаме късмет, че нашите лекари са много знаещи, много добре оборудвани и често страшно ефикасни. Толкова по-добре! Но в същото време се ражда изкушението да им поверим не само справянето с нашите болести, което е нормално, но и нашия живот и обществото ни, което е много по-тревожно! Това наричам пан-медикализъм, което ми се струва недоразумение както за живота (който не е болест), така и за медицината (която не заема мястото на мъдростта, нито на философията, нито на духовността, а още по-малко на политиката!). Това ме разтревожи най-много по-време на карантината: виждайки десетки лекари на телевизионния екран, а също и десетки журналисти, добавящи още и още тревога, имах чувството, че политикът губи всякаква автономия, че в крайна сметка Макрон вече няма никакво поле за маневри, че може само да се подчини на диктата на лекарите, с риск - поради икономическите последици от карантината - да пожертва цяло едно поколение, днешните млади хора, заради здравето на техните родители и баби и дядовци! Като глава на семейство, не можех да бъда доволен! Моят приоритет са младите като цяло и по-специално децата. За моето здраве аз ще се погрижа. Но няма да искам от децата си - които са на тридесет години - да се откажат да излизат, да танцуват и да се виждат с приятели, за да защитят здравето на стария си баща! Накратко, нека се тревожим за младежката безработица, отколкото за техните купони. Нека не жертваме любовта към живота заради страха от смъртта!".

След като по време на карантината се обяви срещу възшествието на новия “пан-медикализъм”, френският философ Андре Конт-Спонвил публикува “Любовен речник на Монтен” (Dictionnaire amoureux de Montaigne).

- Монтен ли е Франция?

- Андре Жид, който беше добре запознат с литературата, смяташе, че Монтен е “най-големият френски писател”. Аз бих казал: “един от най-големите”, другият е Виктор Юго. Това говори достатъчно за нивото му. Преди всичко, Жид добавяше, че Монтен е еквивалентът за нашата страна на Шекспир за Англия, Данте за Италия, Сервантес за Испания, Гьоте за Германия и това е много вярно. Той е общото стъбло на цялата ни литература. Освен това, той е не само гениален писател; той е също отличен философ, “който е прочел всички древни и който всички модерни са прочели”. Като такъв, той е центърът на френската култура, където е измислена нашата модерност. И накрая, той не е просто гений: той е страхотно увлекателен човек, който не може да се чете, без да имаш чувството, че си срещнал приятел.

- Често се прави паралел между неговата епоха и нашата. Той ли е нашият съвременен капитал?

- Идеите остаряват, доктрините умират и тъй като не вярва в нито една, Монтен не остарява! Той учи да обичаме повече истината от убедеността, дебата (“сказката”, както го нарича) повече от догмите, съмнението повече от фанатизма, от който се ужасява. “Инатът и пламеността на мнението са най-сигурното доказателство за глупост, пише той. Нима има нещо по-уверено, решително, презрително, съзерцателно, важно, сериозно от магарето?”. Монтен е точно обратното на нашите догматични магарета. Той мисли само в опита, в първо лице, без никакъв друг водач, освен своята чувствителност и разум, винаги готов да постави под въпрос това, което е смятал някога или неотдавна. Той пише възможно най-близо до самия себе си. Ето защо е толкова близо до нас.

- Монтен е преживял чумата, която е била много по-голям убиец от Covid-19. Нивото на смъртност е било 60 процента от всички заразени. Това на Covid се колебае между 0,3 и 0,5 на сто според епидемиолозите. Ако човекът от “Опити” се върне днес, няма ли да бъде смаян от нашата непоносимост към смъртта?

- Монтен, който не е разполагал с вашите статистики, дори пише по повод на чумата, върлуваща в Бордо, че “стотната част от душите не можа да се спаси”! И въпреки това при него няма никакво побъркване. Разбира се, той взема предпазни мерки, в случая бягайки от заразените райони. Но това е смърт, пише той, която не му се струва от “най-лошите”, тъй като обикновено е “кратка, зашеметяваща, без болка”. Най-вече той до такава степен приема, че е смъртен, особено в старостта, че никоя смърт не може наистина да го уплаши. Често съм цитирал забележителната му формула: “Не умираш от това, че си болен, умираш от това, че си жив”. Смъртта е част от живота. Как да го обичаме, без да приемем онази, която е неделима от него?

Така че, да, разбира се, той би се изненадал, виждайки обезумяването, обзело нашите медии, политици и съграждани пред една болест, която, според най-новите статистики, убива само 0,3 или 0,5 процента от заразените, на средна възраст при смъртта 81 години! Същевременно той би ни припомнил, че това малко или много винаги е било така. Хората правят всичко, за да забравят, че ще умрат: “Лекарството на простолюдието е да не мисли за това. Отиват, идват, преминават, танцуват; от смъртта, никакви новини!”. Но когато смъртта ги връхлети, тях или техните близки, “какви мъки, какви викове, каква ярост и какво отчаяние ги обземат!”. Дотук стигнахме. Срещу това трябва спешно да се научим да приемаме нашата крайност, следователно нашата смъртност. Да се затворим в мъчително безпокойство, в “битие-за-смъртта”, като Хайдегер? Не! Но приемайки спокойно, че eдин ден трябва да умрем. Може би в цялата френска литература това изречение ме трогва най-силно: “Искам да действаме и да удължаваме литургиите за живота, доколкото можем, и нека смъртта ме свари, докато засаждам зелето си, но небрежен към нея и още повече към несъвършената ми градина”. Небрежността на Монтен е точно обратното и на недопускането на смъртта (никога не мисли за това), и на обезумяването (мисли само за това). Какъв урок за нашата епоха!

- Би ли носил маска?

- В метрото, със сигурност, от предпазливост. На улицата? Без съмнение от момента, в който я наложат с указ, но по-скоро от подчинение, отколкото от убеждение. Той ни учи да се подчиняваме, когато е необходимо, без да се покланяме. “Всеки поклон и подчинение се дължат на краля, освен разбирането. Разумът ми не е обучен да се превива и прегъва, а коленете ми”. Това остава вярно и когато кралят е избран на общи избори и дори когато това е самият народ. Монтен, както и неговият приятел Ла Боеси, предпочита републиките пред монархиите. Но той няма никакво намерение да подчинява ума си на мненията на мнозинството или на това, което днес се нарича “политическа коректност”. “Правилно ли е животът на мъдреца да зависи от преценката  на глупците?”.

- Следвайки Монтен, не би трябвало да се сърдим много на онези, които се плашат от една епидемия, която не е много смъртоносна, въпреки че е изключително заразна. И да приемем стоически, че максималистите на предпазливостта разширяват влиянието си върху умовете, докато икономиката се разпада. И все пак вие самият изразихте учудването си от новия “пан-медикализъм” и “неприличното побъркване на медиите”…

- Да, и не само защото не съм толкова мъдър като Монтен! Но и защото не живея в същата епоха. Лекарите по времето на Монтен са почти същите, само по-лоши от лекарите по времето на Молиер: по-скоро високомерни, отколкото ефикасни педанти. Имаме късмет, че нашите лекари са много знаещи, много добре оборудвани и често страшно ефикасни. Толкова по-добре! Но в същото време се ражда изкушението да им поверим не само справянето с нашите болести, което е нормално, но и нашия живот и обществото ни, което е много по-тревожно! Това наричам пан-медикализъм, което ми се струва недоразумение както за живота (който не е болест), така и за медицината (която не заема мястото на мъдростта, нито на философията, нито на духовността, а още по-малко на политиката!). Това ме разтревожи най-много по-време на карантината: виждайки десетки лекари на телевизионния екран, а също и десетки журналисти, добавящи още и още тревога, имах чувството, че политикът губи всякаква автономия, че в крайна сметка Макрон вече няма никакво поле за маневри, че може само да се подчини на диктата на лекарите, с риск - поради икономическите последици от карантината - да пожертва цяло едно поколение, днешните млади хора, заради здравето на техните родители и баби и дядовци!

Като глава на семейство, не можех да бъда доволен! Моят приоритет са младите като цяло и по-специално децата. За моето здраве аз ще се погрижа. Но няма да искам от децата си - които са на тридесет години - да се откажат да излизат, да танцуват и да се виждат с приятели, за да защитят здравето на стария си баща! Накратко, нека се тревожим за младежката безработица, отколкото за техните купони. Нека не жертваме любовта към живота заради страха от смъртта!

- Малко възмущение е полезно…

- Нека бъдем и снизходителни. Монтен ни учи да приемаме своята слабост, нищета, абсурдност. “Най-бедственото и най-крехко от всички създания е човекът и в същото време е най-гордият”, пише той. Но той предпочита да се смее над това, вместо да плаче. Това нарекох хуманизъм на милосърдието: не толкова да прославяме величието на човека, колкото взаимно да си прощаваме дребнавостта, “нашето тъпоумие и несъвършенство”, които се дължат не толкова на преднамерено желание да постъпваме зле, колкото на “нищожността на човешката ситуация”.

Шарл Жайгю, “Фигаро”    Превод от френски: Галя Дачкова