Начинът, по който Русия реагира на атаките на Израел срещу ирански цели в Сирия, може да направи разликата дали регионът ще се превърне в пълномащабна война или ще продължи да кипи на сегашното си, вече опасно ниво.
В официално изявление миналата седмица специалният пратеник на президента на Русия в Сирия Александър Лаврентиев посочи, че Москва бързо губи търпение към Израел заради въздушни удари срещу предполагаеми ирански цели на сирийска земя.
„Рано или късно чашата на търпението, включително сирийското правителство, може да прелее и ще последва ответна стачка, която съответно ще доведе до нов кръг на напрежение", заяви той.
"Тези атаки трябва да бъдат спрени, те са контрапродуктивни. Надяваме се, че израелската страна ще чуе нашите притеснения, включително опасения относно евентуалната ескалация на насилието в Сирия", добави Лаврентиев.
Езикът, макар и дипломатичен, оставя малко място за погрешно тълкуване. Използвайки термина „включително“, че сирийското правителство губи търпение, Лаврентиев не оставя съмнение, че другата „заинтересована“ страна е Русия.
Тази връзка се пренася в не толкова прикритата заплаха от „ответен удар“ и „евентуална ескалация на насилието“. Накратко, предупреждението на Лаврентиев беше също толкова откровена заплаха срещу Израел, която може да се окаже кратка, като се посочи очевидното - ако Израел продължи да бомбардира Сирия, Русия няма да има друг избор освен да свали техните самолети.
От момента, в който Русия изпрати въоръжените си сили в Сирия през септември 2015 г., за да предотврати колапса на сирийското правителство на президента Башар Асад от ръцете на подкрепяните от Съединените щати ислямистки терористи, тя се оказа в връзката на конкуриращи се геополитически игри.
Един от основните проблеми, с които се сблъсква Русия, беше избягването на конфликт в нейното въздушно пространство между нейните военновъздушни сили и антиислямската коалиция, оглавявана от САЩ.
Тази задача се усложнява от факта, че Съединените щати наистина използват кампанията за противодействие на Ислямска държава (ИД, бивша ИДИЛ) като прикритие за обучение и оборудване на ислямистки сили, посветени на отстраняването на президента Асад. САЩ също се опитваха да използват влиянието си върху сирийските кюрди за създаване на автономен регион в североизточна Сирия, който действаше извън контрола на Дамаск.
Русия се сблъска с подобен проблем с Турция, член на НАТО, чиито османскоподобни амбиции доведоха до провеждане на политика, която, ако беше успешна, би довела до поглъщането на сирийската провинция Алепо в турската политическа сфера.
Подобно на Съединените щати, Турция беше участвала в дългогодишен процес на организиране и въоръжаване на сили срещу Асад. Тези отряди действаха под прякия контрол на турските въоръжени сили и когато Русия подкрепи усилията на сирийското правителство да си върне загубена от тези групи територия, нейните самолети често се включваха в преки военни операции срещу турските военни сили.
Иран също е дълбоко намесен в Сирия. Подобно на Русия, участието на Иран дойде по изричната покана на сирийското правителство. Иранският ангажимент в Сирия предшества този на Русия; всъщност Ислямската република помогна да се убедят руснаците в необходимостта от намеса.
Като такива Русия и Иран имат обща цел, когато става въпрос за стабилизиране на ситуацията със сигурността в Сирия. Участието на Иран обаче надхвърля простото подпомагане на Сирия и вместо това е неразделна част от по-голяма регионална стратегия, изградена около концепцията за „ос на съпротива“, която ще допринесе за регионалната сигурност и амбиция на Иран.
Като такъв Иран използва сирийския конфликт като прикритие за улесняване на военната подкрепа за Хизбула в Ливан, както по отношение на твърденията, че снабдява тази организация с прецизно управлявани боеприпаси, способни да достигнат Израел, но също така установявайки фактически втори фронт, като помага на Хизбула се утвърждава в района на Голан в южна Сирия.
Иранските действия се считат за заплашителни от Израел, който реагира, като предприеме съгласувана кампания от въздушни удари, предназначени да унищожат и възпират това, което той смята за „злокачествена иранска“ дейност.
Русия, която признава абсолютната необходимост от иранско участие в Сирия, се опитва да окаже натиск върху Иран да намали присъствието си по спорната граница на Сирия с Израел.
Но Русия не може да направи много за усилията на Иран за въоръжаване на Хизбула, като се има предвид, че тази дейност действа паралелно с снабдяването на други проирански сили, действащи в Сирия. Като такава, Русия е взела подход „от ръце“, когато става дума за израелски военни удари срещу цели, свързани с някаква иранска дейност, която не е пряко свързана с подкрепата на сирийското правителство.
Докато Русия многократно е предупреждавала Израел за дестабилизиращия ефект от въздушните му удари, Москва избягва да отправя директни заплахи срещу Тел Авив. Изказването на Лаврентиев променя това уравнение.
Израел се подготвя за по-мащабен конфликт с Иран, като някои израелски експерти по сигурността прогнозират, че:
„Южна Сирия може да се превърне в арената на първата северна война между Израел и иранските сили“ някъде през 2021 г.
Основна калкулация за Израел, която може да управлява жизнеспособността на такъв конфликт е как Русия ще реагира. Понастоящем Русия е прекратила своята мрежа за противовъздушна отбрана в Сирия и е съобщила, че е попречила на Дамаск да използва усъвършенствани ракетни системи тип земя-въздух, предоставени му от Руската федерация.
Русия също не позволява на бойните си самолети да оперират в райони, където биха могли да срещнат израелски самолети. Тази политика на сдържаност изглежда окуражи Израел, който наскоро увеличи както обхвата, така и мащаба на въздушните си удари срещу иранските позиции в Сирия.
Като заяви, че „чашата на търпението“ на Русия скоро ще изтече по отношение на действията на Израел в Сирия, Александър Лаврентиев даде да се разбере, че Израел вече не може да поема руско бездействие в лицето на продължаващите атаки срещу ирански цели в Сирия.
Въпросът е дали Израел вярва, че Русия блъфира, или може ли да победи каквито и да било руски действия в отговор на продължаващите въздушни удари в Сирия.
В това отношение Израел би направил добре да разсъждава върху новата история на Русия, „блъфирането“ не е част от руския речник в нея.
Също така би било добре да се разгледат потенциалните последици от това, което може да доведе до „отмъщение“ и „ескалация на насилието“ от Русия.
Русия признава, че решението на проблемите на Сирия ще дойде само след дълъг период на дипломация и политически промени. Заплашвайки Израел с насилие, Русия изпраща сигнал, че Тел Авив би направил добре да възприеме същата логика. Въпреки че може да няма военно решение на сирийския пъзел, много вероятно е да има военни последици за всяка израелска грешка.
Скот Райтър, Превод: СМ
* Скот Райтър е бивш офицер от разузнаването на американската морска пехота. Автор на книгата "Кралят-скорпион: Самоубийствената прегръдка на Америка на ядрените оръжия от Рузвелт до Тръмп". Служил е като инспектор по споразумението за ядрените оръжия със Съветския съюз. Освен това служи в щаба на генерал Шварцкопф през първата война в Персийския залив, както и като оръжеен инспектор на ООН от 1991 до 1998 година.
