Отношенията между Европейския съюз (ЕС) и Русия изглежда са в най-ниската си точка след украинската криза от 2013-2014 г. Върховният представител на ЕС по въпросите на външната политика изразява съмнения дали Москва продължава да се интересува от конструктивни отношения с Брюксел след противоречивото му посещение в Кремъл миналия месец.

Въпреки „селективната ангажираност“, която е сред петте водещи принципа на ЕС за отношения с Русия, в момента и двете страни не проявяват почти никакъв апетит за сътрудничество на високо равнище или по-нататъшни опити за възстановяване на отношенията им, пише в анализ за онлайн изданието EurActiv.com на Захари Пайкин, изследовател по външната политика на ЕС в Центъра за европейски политически изследвания в Брюксел (CEPS), и Александра Мартин, ръководител на офиса на GLOBSEC в Брюксел.

Настоящата липса на стратегическо сътрудничество между Брюксел и Москва не отменя дългосрочното значение на кооперативната сигурност в Европа, посочват анализаторите. Макар че през последните години доверието се разпадна и международните споразумения бяха нарушени, остава ключов въпрос: Съществува ли зона на възможно споразумение за справяне с противопоставянето и геополитическите амбиции, като същевременно се защитават интересите на сигурността и на двете страни?

По пътя на авторитаризма, по който Русия е поела, намирането на равновесие между твърдост и протегната ръка се оказва все по-трудно. През последните седмици се появиха призиви за засилване на стратегията на ЕС за Русия.

Тъй като руският външен министър Сергей Лавров определя ЕС като „ненадежден партньор“, а мнозина в Москва вярват, че Европа е възложила сигурността си на САЩ, Европа, която изглежда по-„суверенна“, наистина може да има по-голям шанс да предизвика уважението на Русия, смятат анализаторите.

В сегашното противоречие между Русия и Запада обаче и двете страни вярват, че времето е на тяхна страна. Кремъл вижда разединението на Запада като знак, че либералният международен ред е изправен пред екзистенциална криза. Междувременно много западняци предвиждат неизбежен руски упадък предвид недиверсифицираната икономика на страната и намаляващото население.

Дали тези прогнози са точни – това не е толкова важно, защото и двете страни остават неподатливи на компромиси относно идеалната си визия за общоевропейска сигурност. Нику Попеску от Европейския съвет по външни отношения е прав да подчертае, че ЕС трябва да „се справи с [днешната] Русия, а не с тази от 2050 или 2070 г.“, но трябва да се вземат предвид и дългосрочните последици за сигурността.

Държавите членки на ЕС са различни по размер, мощност, географско местоположение, възприемане на заплахи и историческа памет. Все пак ЕС все още се стреми да бъде геополитически участник. Това изисква доверие и единство във властта, както и способност да се държиш като възрастен, когато е необходимо.

Рефлексивното прибягване до санкциите като панацея, дори когато те са имали ограничени резултати в промяната на поведението на Русия през последните седем години, няма да засили способността на ЕС да служи като отговорен и ефективен пазител на континенталния ред и сигурност.

САЩ и ЕС виждат Русия като заплаха за европейската структура, основана на правила, докато Русия се чувства изключена от основните компоненти на евроатлантическия ред за сигурност. Ситуацията е същински структурен конфликт, който обикновените политически инструменти трудно ще отстранят. Поради това на заседанието на Съвета този месец държавите членки трябва да имат предвид три неща, посочват анализаторите.

Първо, при липсата на настоящи и близки бъдещи перспективи за съществена ангажираност с Москва страните трябва да сдвоят всички твърди мерки спрямо Русия с пропорционална и интелигентна демонстрация на сдържаност. Например, това може да бъде постигнато чрез настояване за по-дълбока интеграция с Украйна, Молдова и Грузия, като същевременно се смекчи прибягването до санкции.

Държавите членки трябва да бъдат внимателни, за да гарантират, че преследването на по-ефективна, стабилна и автономна външна политика на ЕС не задълбочава съществуващите геополитически разломи.Второ, когато отговаря на заплахите за сигурността днес и утре - включително неразпространение и контрол на оръжията, транснационални престъпления, тероризъм, изменение на климата и пандемии, големи движения на хора или асиметрични конфликти в периферията, ЕС не може да се справи с това сам. Макар че някои бързи решения могат да бъдат постижими, не може да се избегне сътрудничество и смислен диалог с Русия по въпросите за Сирия, Либия или Иран. Русия присъства и ние, Западът, трябва да се научим как да говорим с нея, дори когато ценностите са диаметрално противоположни.

Трето, въпреки че лидерите на ЕС могат да обмислят как да отговорят на непосредствените опасения, те също не трябва да изпускат от поглед необходимостта от дългосрочно мислене. Последователното определяне на приоритетите на краткосрочните императиви често се противопоставя на появата на съществена обща външна политика. За тази цел трябва да се изготви пътна карта от политически стъпки и мерки за изграждане на доверие, които в крайна сметка да доведат до провеждането на среща на високо равнище за европейската сигурност до 2025 г. - 50-годишнината от заключителния акт от Хелзинки.

Целта на такава среща на върха не би била да се постигне съгласие за нов набор от правила за европейския ред за сигурност, а по-скоро да се потвърди колективно значението на принципното сътрудничество в евроатлантическия регион.

Европейският ред за сигурност остава крехък и фрагментиран. Във все по-сложен и многополюсен свят традиционните споразумения за контрол на оръжията ще стават по-спорадични и показателите за взаимно доверие ще бъдат по-трудни за дешифриране. Не трябва обаче да се стига до голяма война, за да се възстанови или изгради нова европейска система за сигурност.

Въпреки трайните предизвикателства в отношенията между Брюксел и Москва, подходът за сътрудничество към континенталната сигурност остава жизнеспособен път към по-силен, по-устойчив и по-способен ЕС, заключават авторите на анализа.

 Миглена Иванова, редактор Елена Илиева