Дали американците наистина са застъпници за демокрацията в голямата и мътна битка срещу „автокрацията“?

„Познавам Си Дзинпин от много време… В тялото му няма нито една демократична костица,“ каза Джо Байдън на първата си пресконференция като президент. „Той е от хората като Путин, които мислят, че автокрацията е вълната на бъдещето и че демокрацията не може да функционира в един все по-комплексен свят.“

„Няма никакво съмнение… че това е битка между ползите от демокрациите на 21-ви век и автокрациите… Ние трябва да докажем, че демокрацията работи.“ Така Байдън очерта конфликта между Америка и Китай почти изцяло като сблъсък на идеологии.

„Вижте… вашите деца или внуци ще пишат докторати по въпроса кой модел е бил успешен: автокрацията или демокрацията. Именно това е заложено на карта, не само с Китай.“

Но това ли е същността на цялото съревнование за икономическо, военно и стратегическо надмощие: надпревара между две политически системи? И дали Си Дзинпин мисли така?

Дали Си се възприема като глобален защитник на „автокрацията“, или като националист, водач на китайския народ, наследник на Мао в ролята на Великия кормчия, който оглавява партията и решава бъднините на нацията?

И дали американците наистина са застъпници за демокрацията в голямата и мътна битка срещу „автокрацията“?

Как тогава САЩ от 70 години смятат за съюзник в НАТО държавата Турция, която се управлява от автократа Реджеп Тайип Ердоган?

Арабските съюзници и партньори на САЩ включват египетския президент Абдел Фатах Сиси, който взе властта от избраното правителство чрез военен преврат, краля и принца на Саудитска Арабия и монарсите от Персийския залив, които основателно могат да бъдат наречени не просто монархисти, а автократи.

За разлика от СССР на Ленин, Троцки и Сталин, съвременен Китай не се опитва да наложи политическата си система на държави, с които поддържа дълбоки търговски взаимоотношения, като Австралия, Япония и Южна Корея.

Всъщност, в идеологическата битка, за която Байдън говори, САЩ и демокрациите на Запада са тези, които изискват от Китай да възприеме техните ценности, а не обратното.

Си поставя Китай и своя народ, Ханските китайци, на първо място. Що се отнася до племенните и етнически малцинства в Китай: уйгури, казаци, тибетци, монголци, манджури, хонгконгци – техните права са второстепенни и ограничени. Подобно е отношението към християнската вяра и ценности в почти всички мюсюлмански държави.

За разлика от либералните елити на Америка, които ненаситно възхваляват расовото, религиозното и етническото разнообразие, управлението на Китай сякаш се бои от расово, религиозно, етническо и идеологично разнообразие, и ги възприема като заплаха, водеща до разпад, какъвто претърпя СССР.

И за разлика от американците, които се прекланят пред равенството, китайците действат с убеждението, че не всички религиозни, расови и етнически малцинства имат равни права.

Упованието на Байдън в демократичния модел на управление явно не е било присъщо дори на хората, които са основали САЩ като „република, докато може“. Те не са гледали на демокрацията като на дар свише, а като на опасност, която трябва да се избегне.

„Запомнете, демокрацията никога не продължава дълго“, пише Джон Адамс. „Скоро се загубва, изтощава и се самоубива. Няма демокрация, която да не извършва самоубийство.“

В края на дългия си живот, Томас Джеферсън стига до извода, че „демокрацията не е нищо повече от охлокрация, в която 51% от тълпата може да отнеме правата на останалите 49%“.

Демокрацията и автокрацията (монархии, диктатури) са форми на управление, а не идоли за преклонение. Сърцето обича страната, а не нейното правителство. Страната е това, което заслужава преданост, лоялност и любов.

Това е и смисълът на лозунга „Америка на първо място“.

Пат Бюканън, unz.com,  Превод от английски: Матей Тодоров