Пандемичният фискален пакет, подписан от американския президент Джо Байдън на 11 март, възлезе на почти 2 трилиона долара. Инфраструктурният законопроект е за сходна сума, а след няколко седмици ще има още един подобен разход.
Всичко това е голямо и смело, като можем да видим как то поражда множество неясноти, от обичайното (Колко идеологически проблеми се крият там?) до екзистенциалното (Дълговете и дефицитите вече нямат ли значение? Не е ли инфлацията основание за безпокойство?). Но да, Белият дом е в състояние на ума в стил Новия курс на Рузвелт. Той чувства вятъра в гърба си и в този момент е горе-долу прав. Но това са толкова много разходи и данъци през първите сто дни на управление. Това е голям политически хазарт, пише Пеги Нуунън за Wall Street Journal.
Според Белия дом законопроектът за инфраструктурата ще включва 621 милиарда долара за инфраструктура, 400 милиарда за увеличаване на грижите за възрастните и хората с увреждания, 580 милиарда за стимулиране на промишлеността и 300 милиарда за достъпни жилища. Обществеността няма нищо против тези цели.
Планът за финансирането на законопроекта е да се повиши данъкът върху корпоративните печалби в САЩ (от 21% на 28%) и чужбина. Ще има и индивидуални увеличения на данъците, които ще бъдат обявени в предстоящия законопроект, но президентът наскоро повтори казаното от него в кампанията: „Започвам с едно правило: На никой, повтарям никой, който изкарва под 400 000 долара годишно, няма да му се вдигне федералният данък. Точка." Не е ясно дали става въпрос за индивидуален доход или такъв на домакинство.
Някъде от 2000 г. американците са свикнали федералното правителство да харчи много и да не се притесняват особено за това. Но сегашният подход на Белия дом е различен. Той не е прикрит, а официално деклариран: Огромни пари са на път да бъдат налети в икономиката, както и да бъдат иззети. Ако сработи, това ще промени много допускания в американската политика. Ако не - ще бъде предупредителен урок. Това го превръща в голям хазарт. В тактически план може да си представим, че според администрацията голямата икономическа картина ще засенчи мигрантската криза. Но това не е всичко, което вероятно си мислят.
Нямаше голяма реакция срещу пандемичния пакет – той беше голям и недоизпипан, но ние сме в пандемия, така че няма проблем. Никой няма да има нищо против и инфраструктурния. От 25 години в САЩ се говори за падащи мостове, корозирали тунели и грозна градска среда. Ако този законопроект всъщност се окаже такъв за изграждане на пътища, тунели и железопътни линии, хората ще го харесат. Ако хората видят, че се случва - ако в двата или три дена в седмицата, в които пътуват до града, виждат големи бригади с каски да строят нещо - ще им хареса много.
Това ще бъде прието като първия жест на национално самоуважение от дълго време насам, визуална противоположност на събуждането и ключовата расова теория. Може да мразим историята си, грозното си начало и лицемерието ни, но очевидно все още имаме достатъчно увереност, за да изградим извисяващ се мост и да направим магистралите да изглеждат по-добре. Сякаш все още имаме някакво самочувствие. Но ако цялата схема започне да прилича на някакъв прахоснически проект, включващ фото сесии с демократичeски донори, които притежават компании, които произвеждат слънчеви панели, хората няма да го харесат.
Един въпрос, свързан с това: Преди около 15 години политиците започнаха да обещават големи инфраструктурни проекти, като казваха, че всичко е готово за лопатите; дайте ни парите и сме готови да действаме. Нищо не се случи.
Президентът Обама беше ориентиран в тази посока и включи инфраструктурно финансиране в законопроекта за стимулиране от 2009 г. Но не произлезе кой знае какво. През 2010 г. Обама призна, че „няма такива проекти, готови за лопата“. Всичко се омота в разрешителни, бюрокрация, публични изслушвания, екологични предизвикателства. Постоянно се чудех дали Обама просто не успя да спечели екологичните групи за инициативата си. Готови ли сме сега за лопати? Ще сработи ли всичко този път?
Има значителна обществена отвореност и подкрепа за повече разходи и този законопроект би бил по-подкрепен, ако беше насочен към по-консервативни цели - инфраструктура плюс неща, които ще помогнат на страната да стане по-скрепена в културно отношение.Мисля, че сред центристите и независимите има силна треска за облагане на богатите, но смятам, че хората си представят милиардерите с огромни имения. Вместо това то може да обхване двойка с три деца в Уестфийлд, Ню Джърси. Съпругът работи на пълен работен ден, съпругата - на непълно работно време; заедно изкарват 500 000 долара годишно. Доста. Но след федералните, щатските и имотните данъци, тези върху продажбите, ипотечните вноски, скобите за децата, детегледачката, може би частните училища, те не се чувстват богати.
По време на администрацията на Тръмп такива хора загубиха възможността да приспадат повечето щатски и местни данъци от федералния си облагаем доход. Така че те биха се почувствали доста смазани, ако сега станат обект на по-високи данъчни ставки. Те също така са сред заможните жители на предградията, присъединили се към Демократическата партия през годините на Тръмп. Много ще зависи от това дали техният конгресмен ще може да издейства чрез преговори приспадане на щатските и местните данъци или поне част от него. Това може да има важни политически последици.
Ако има такова нещо като предпазлива смелост, тя би била добра за възприемане от администрацията, когато завърши първите си сто дни. Да спечелиш Белия дом обаче е опияняващо.
Защо да не погледнем това, на което трябва да се обърне внимание - икономиката, Covid? Има спешна криза на границата и подозирам, че единственият изход е нещо, което президентът няма да направи: Да кажем, че той действа твърде бързо, за да подобри системата, и предупреждава убедително, че ако идвате незаконно, няма да ви пуснем, имаме пандемия и безработица, и не можем да причиним това на собствените си граждани. Така че не, ако искате да дойдете в Америка, трябва да го направите по законния начин.
Ако той не може да каже нещо подобно, защото неговите прогресисти ще го убият, то значи те са станали твърде мощни. Вероятно ще е добре за него малко да ги озапти.
Има я и дългосрочната криза с Китай, относно която няма реална американска управленска стратегия, тъй като все още не сме очертали контурите на предизвикателството. Нуждаем се от правилна и смела дефиниция на това, което Китай представлява в тази епоха - какво иска, какво го движи, какви са крайните му намерения. Имаме нужда от стратегическо решение с размах.
„Всяка криза е и възможност!“ Но някои кризи са си просто кризи и администрацията вече има много такива. „Можем да постигнем нещо само през първите две години. Ще ни разбият на междинните избори!" Може би, може би не.
Разумното ръководство означава много във време като сегашното. Ако управляващите успеят да подобрят икономиката и се справят с пандемията, да спрат кризата на границата, договорят солиден инфраструктурен законопроект и се фокусират сериозно върху Китай, това няма да са лоши няколко години. И хората ще го забележат.
Петър Нейков, редактор Десислава Попова
