Америка е дипломатическа лисица, докато Пекин е таралеж, фиксиран върху голямата идея за обединение.
В известен очерк философът Исая Берлин заимства една приказка от древногръцкия поет Архилох:
„Лисицата знае много неща, но таралежът знае едно голямо нещо.“
„Съществува, пише Берлин, "голяма пропаст между онези, от една страна, които свързват всичко с ... един, универсален, организиращ принцип, по отношение на който единствено всичко това, което те казват, има значение“ - таралежите и:
„ От друга страна тези, които преследват много цели, често несвързани и дори противоречиви “- лисиците.
Берлин говореше за писатели. Но същото разграничение може да се направи и в сферата на политиката на великите сили. Днес в света има две суперсили - САЩ и Китай.
Първата е лисица. Американската външна политика е, ако заемем твърдението на Берлин, „разпръсната или многопластова, движеща се на много нива“.
Китай, за разлика от това, е таралеж: той свързва всичко с „една неизменна, всеобхватна, понякога противоречива и непълна, на моменти фанатична, унитарна вътрешна визия“.
Преди петдесет години, този юли архи-лисицата на американската дипломация Хенри Кисинджър отлетя за Пекин с тайна мисия, която основно щеше да промени глобалния баланс на силите.
Стратегическият фон беше управлението и борбата на Ричард Никсън за извеждане на Съединените американски щати от войната във Виетнам с техните чест и достоверност, доколкото е възможно, непокътнати.
Вътрешният контекст беше разногласието по-дълбоко и насилствено от всичко, което сме виждали през изминалата година. През март 1971 г. лейтенант Уилям Кели е признат за виновен за 22 убийства в клането в Ми Лай.
През април половин милион души преминават през Вашингтон в знак на протест срещу войната във Виетнам. През юни "Ню Йорк Таймс" започва да публикува "документите от Пентагона".
Срещите на Кисинджър с Джоу Енлай, китайски премиер, бяха може би най-важните в кариерата му. Като лисица съветникът по националната сигурност на Съединените щати имаше много цели. Основната цел беше да се осигури публична китайска покана за шефа му Никсън да посети Пекин през следващата година.
Но Кисинджър също търсеше китайска помощ за извеждането на Америка от Виетнам, както и се надяваше да експлоатира китайско-съветското разделение по начин, който да окаже натиск върху Съветския съюз, основният противник през Студената война на Вашингтон, за да забави ядрената надпревара .
Във встъпителните си думи Кисинджър изброи не по-малко от шест въпроса за обсъждане, включително бушуващия конфликт в Южна Азия, който щеше да завърши с независимостта на Бангладеш.
Отговорът на Джоу беше на таралеж. Той имаше само един проблем: Тайван.
„Ако този ключов въпрос не бъде решен - каза той в началото на Кисинджър, - тогава целият въпрос [за отношенията между САЩ и Китай] ще бъде труден за разрешаване.“
До степен, която е поразителна за съвременния читател на стенограмите от тази и последвалите срещи, основната цел на Джоу е била да убеди Кисинджър да се съгласи да „признае Китайската народна република като единственото легитимно правителство в Китай“ и „провинция Тайван“ като:
„Неотменима част от китайска територия, която трябва да бъде възстановена на родината".
Провинция, от която Съединените щати трябва да „изтеглят всичките си въоръжени сили и да демонтират всички свои военни съоръжения“. (От триумфа на комунистите в китайската гражданска война през 1949 г. остров Тайван беше последният аванпост на националистическия Гуоминдан. А от Корейската война Съединените щати защитават неговата автономия.)
С поглед към толкова много награди, Кисинджър беше готов да направи ключовите отстъпки, търсени от китайците.
„Ние не се застъпваме за решение „две държави Китай“ или „един Китай, един Тайван “, каза той на Джоу.
„Като ученик на историята, продължи той, трябва да се предскаже, че политическата еволюция вероятно ще бъде в посоката, която [министър-председателят] ми посочи.“
Освен това:
„Можем да разрешим по-голямата част от военния въпрос в рамките на този мандат на президента, ако войната в Югоизточна Азия [т.е. Виетнам] приключи."
Запитан от Джоу за неговия възглед за тайванското движение за независимост, Кисинджър го отхвърля. Без значение какви други въпроси повдига Кисинджър - Виетнам, Корея, Съветите - Джоу насочва разговора обратно към Тайван, „единственият въпрос между нас двамата“.
Щяха ли Съединените щати да признаят Народната република като единственото правителство на Китай и да нормализират дипломатическите отношения? Да, след изборите през 1972 г.
Дали Тайван щеше бъде експулсиран от ООН и мястото му в Съвета за сигурност, дадено на Пекин? Отново, да.
Половин век по-късно и същият въпрос - Тайван - остава приоритет номер 1 на Пекин. Историята не се е развила по начина, по който Кисинджър е предвидил.
Вярно е, че Никсън отиде в Китай, както беше планирано, Тайван беше изваден от ООН и под управлението на президента Джими Картър Съединените щати отмениха договора си за взаимна отбрана от 1954 г. с Тайван.
Но протайванското лоби в Конгреса успя да хвърли на Тайпей спасителен пояс през 1979 г., чрез т.нар. Закона за тайванските отношения.
В закона се посочва, че Съединените щати ще обмислят „всякакви усилия за определяне на бъдещето на Тайван по различни от мирни средства, включително чрез бойкот или ембарго, заплаха за мира и сигурността в западната част на Тихия океан и сериозна загриженост за САЩ. ”
Той също така се задължава правителството на Съединените щати да „предостави на Тайван такива отбранителни артикули и ... услуги в такова количество, което може да е необходимо, за да се даде възможност на Тайван да поддържа достатъчен капацитет за самозащита".
Освен това и:
„Да поддържа капацитета на Съединените щати да се противопоставим на всяко прибягване до сила или други форми на принуда, които биха застрашили сигурността или социалната или икономическата система на хората в Тайван."
За китайския таралеж тази неяснота - при която Съединените щати не признават Тайван като независима държава, но в същото време подписва неговата сигурност и фактическа автономия - остава непоносимо състояние на нещата.
И все пак балансът на силите се трансформира от 1971 г. - и то много по-дълбоко, отколкото Кисинджър би могъл да предвиди. Китай преди 50 години беше адски беден, въпреки огромното си население икономиката му беше малка част от брутния вътрешен продукт на Съединените щати.
Тази година Международният валутен фонд прогнозира, че в настоящото доларово изражение китайския БВП ще бъде три четвърти от БВП на Съединените щати. На база паритет на покупателната способност Китай изпревари САЩ през 2017 г.
В същия период Тайван също просперира. Не само това, но той се очертава като една от най-напредналите икономики в Азия, а "Taiwan Semiconductor Manufacturing Co." е водещият производител на чипове и полупроводници в света.
Тайван също се превърна в живо доказателство, че етнически китайски народ може да процъфтява при демокрация. Авторитарният режим, управлявал Тайпей през 70-те години, е далечен спомен.
Днес това е блестящ пример за това как свободното общество може да използва технологията, за да овласти своите граждани - което обяснява защо отговорът му на пандемията Covid-19 е бил по какъвто и да е начин най-успешен в света (общо смъртни случаи: 10).
Както Греъм Алисън от Харвардския университет твърди в своята изключително влиятелна книга „Предназначени за война: Може ли Америка и Китай да избягат от капана на Тукидид?“, икономическият подем на Китай - който в началото беше приветстван от американските политици - в крайна сметка щеше да изглежда като заплаха за Америка.
Конфликтите между старите и надигащите се сили са характерни за световната политика от 431 г. пр. р. Хр., когато „нарастването на властта на Атина и притеснението, което това подбуди в Спарта“ доведоха до война.
Единственото изненадващо беше, че президентът Доналд Тръмп от всички хора събуди американците за заплахата, породена от нарастването на силата на Народната република.
Тръмп проведе кампания срещу Китай като заплаха главно за производствените работни места в Съединените щати. Веднъж в Белия дом, той отдели време, преди да действа, но през 2018 г. започна да налага мита върху китайския внос.
И все пак той не можеше да попречи на предпочитаната от него търговска война да ескалира бързо в нещо по-скоро като Студената война - състезание, което беше едновременно технологично, идеологическо и геополитическо.
Външнополитическият елит, известен като "Петното" или "Струпването" вдигна антикитайската топка и се затича с нея. Обществеността ги приветства, като антикитайските настроения се засилиха както сред републиканците, така и сред демократите.
Самият Тръмп може да е бил таралеж с еднопосочен ум: мита и тарифи. Но под ръководството на държавния секретар Майк Помпео американската политика скоро се върна към нормалната си форма и съдържание.
Помпео хвърли всеки възможен проблем в Пекин, от зависимостта на Huawei Technologies Co. от внесени полупроводници, до потушаването на продемократичното движение в Хонконг до мътния произход на Covid-19 в Ухан.
Неизбежно Тайван беше добавен към списъка, но нарасналите продажби на оръжие и дипломатическите контакти не получиха най-високи сметки.
Когато Ричард Хаас, великият гуру на Съвета за външни отношения, се аргументира миналата година за прекратяване на „стратегическата неяснота“ и от все сърце се ангажира Съединените щати да поддържат автономията на Тайван, никой в администрацията на Тръмп не каза: „Страхотна идея!“
И все пак, когато Помпео се срещна с директора на офиса на Комунистическата партия за външни работи Ян Джиечи на Хаваите миналия юни, познайте откъде е започнала китайската страна?
„Има само един Китай в света, а Тайван е неотменна част от Китай. Принципът на един Китай е политическата основа на китайско-американските отношения. "
Толкова успешен беше Тръмп във воденето на елита и обществено мнение на по-антикитайска позиция, че президентът Джо Байдън нямаше друга алтернатива, освен да падне на опашката на антикитайзма миналата година. Донякъде изненадващият резултат е, че сега той ръководи администрация, която в много отношения е по-ястребна от предшественика си.
Тръмп не беше боец на Студената война. Според мемоарите на бившия съветник по националната сигурност Джон Болтън, президентът обичал да посочва връхчето на един от своите маркери и да казва:
„Това е Тайван“.
След това Тръмп посочвал бюрото в Овалния кабинет и казвал:
„Това е Китай. ”
„Тайван е на около метър от Китай“, казал Тръмп на един републикански сенатор.
„Намираме се на 8000 мили. Ако те нахлуят, няма какво да направим по този въпрос", категоричен бил президентът.
За разлика от други в екипа си за национална сигурност, Тръмп не се интересуваше много от проблемите на правата на човека. За Хонконг той казал:
„Не искам да се включвам“.
А също:
„И ние имаме проблеми с правата на човека“.
Когато президентът Си Дзинпин го информира за трудовите лагери за мюсюлманските уйгури от Синдзян в Западен Китай, Тръмп по същество му казал - „няма проблем“. На 30-годишнината от клането на площад Тянанмън през 1989 г. Тръмп попитал:
„На кого му пука за това? Опитвам се да сключа сделка. "
Администрацията на Байдън, за разлика от това, има предвид всичко, което казва по такива въпроси. Във всяко изявление, откакто пое поста държавен секретар, Антъни Блинкен посочва Китай не само като стратегически съперник, но и като нарушител на правата на човека.
През януари той нарече отношението на Китай към уйгурите „усилие за извършване на геноцид“ и обеща да продължи политиката на Помпео за увеличаване на ангажираността на САЩ с Тайван.
През февруари той даде на Ян Джиечи изслушване за Хонконг, Синдзян, Тибет и дори Мианмар, където Китай подкрепя неотдавнашния военен преврат. По-рано този месец администрацията наложи санкции на китайски служители, които смята за отговорни за заличаването на автономията на Хонконг.
В последната си статия от списание Foreign Affairs, преди да се присъедини към администрацията като азиатски „цар“, Кърт Кембъл се аргументира за „съзнателно усилие за възпиране на китайския авантюризъм" .
"Това означава инвестиране в конвенционални крилати и балистични ракети с голям обсег, безпилотни ударни самолети, базирани на превозвача и подводни превозни средства, подводници с управляеми ракети и високоскоростни ударни оръжия", пише Кембъл.
Той добави, че Вашингтон трябва да работи с други държави, за да разпръсне американските сили в Югоизточна Азия и Индийския океан и „да пренасочи чувствителни индустрии и да продължи управлявано отделяне от Китай“.
В много отношения приемствеността със стратегията на Тръмп за Китай е стряскаща. Търговската война не е приключила, нито технологичната война.
Освен всъщност значението на правата на човека, единствената друга голяма разлика между Байдън и Тръмп е далеч по-силният акцент на последния върху значението на съюзниците в този процес на възпиране на Китай - по-специално, така наречената Четворка, която Съединените щати сформира с Австралия , Индия и Япония.
Както Блинкен каза в основната си реч на 3 март, за Съединените щати „да ангажират Китай от силна позиция ... изисква работа със съюзници и партньори ... защото нашата обща тежест е много по-трудна за игнориране от Китай“.
Този аргумент придоби конкретна форма миналата седмица, когато Кембъл заяви пред Sydney Morning Herald, че САЩ "няма да оставят Австралия сама на терена", ако Пекин продължи настоящото си икономическо натискане срещу Канбера (отмъщение за призива на австралийското правителство за независимо разследване в произхода на пандемията).
Съветникът по националната сигурност Джейк Съливан пее от почти същия химн. Самият Байдън беше домакин на виртуална среща на върха за държавните глави на Четворката на 12 март.
Китайският подход си остава този на таралежа. Преди няколко години един от икономическите съветници на Си Дзинпин ми каза, че връщането на Тайван под контрола на континента е най-съкровената цел на неговия президент - и причината той да осигури прекратяване на неформалното правило, което ограничи предишните китайски президенти до два мандата.
Поради тази причина, преди всичко други, Си председателства огромно разширяване на сухопътните, морските и въздушните сили на Китай, включително наземните ракети DF-21D, които могат да потопят американски самолетоносачи.
Докато многозадачните лисици в Америка добавят към списъка си с празни оплаквания, китайският таралеж постоянно изгражда капацитета си да поеме Тайван.
По думите на Танер Гриър, журналист, който писмено знае за тайванската сигурност, Народната освободителна армия:
„Има паритет по почти всяка система, която тайванците могат да пуснат (или да купят от нас в бъдеще), а за някои системи те просто изпреварват Тайванците изобщо. "
По-важното е, че Китай създаде това, което е известно като „балон против достъп / отказ на зона“, за да държи американските сили далеч от Тайван. Както Лони Хенли от университета Джордж Вашингтон посочи в показанията на конгреса миналия месец:
„Ако успеем да деактивираме [интегрираната система за противовъздушна отбрана на Китай], можем да спечелим военно. Ако не, вероятно не можем. “
Като ученик на историята ще цитирам Кисинджър, виждайки много опасна ситуация. Ангажиментът на Съединените щати към Тайван се засили словесно, дори когато стана военно по-слаб. Когато за ангажимент се каже, че е „твърд“, но в действителност има консистенция на фин пясък, има опасност двете страни да изчислят грешно.
Не съм сам в притеснението. Адмирал Фил Дейвидсън, ръководител на американските сили в Индо-Тихия океан, предупреди в своето февруарско свидетелство пред Конгреса, че Китай може да нахлуе в Тайван до 2027 г.
По-рано този месец, моят колега от Bloomberg Opinion Макс Хейстингс отбеляза, че „Тайван предизвиква настроенията сред [китайците], които Куба направи сред американците преди 60 години. "
Адмирал Джеймс Ставридис, също колумнист на Bloomberg, току-що публикува „2034: роман за следващата световна война“, в който изненадващо китайско военно морско обкръжение на Тайван е един от началните планове на Третата световна война. (САЩ понасят толкова тежки военноморски загуби, че са принудени да използват ядрено оръжие срещу Джандзян, което от своя страна води до заличаването на Сан Диего и Галвестън.)
Може би най-съмнителната част от този сценарий е неговата дата, 13 години по-късно. Моят колега от института Хувър Миша Оуслин си е представил военноморска война между Съединените щати и Китай още през 2025 г.
Във важно ново изследване на тайванския въпрос на Съвета по външни отношения Робърт Блекуил и Филип Зеликов - ветерани ученици и практикуващи американска външна политика - излагат четирите варианта, които виждат за американската политика, от които предпочитаният от тях е последният:
4Съединените щати трябва ... да репетират - поне с Япония и Тайван - паралелен план за оспорване на всеки отказ на Китай за международен достъп до Тайван и да се подготвят, включително с предварително позиционирани американски доставки, включително военни резервни запаси, пратки от жизненоважни доставки за помощ на Тайван да се защитава...."
"САЩ и техните съюзници биха планирали надеждно и видимо да реагират на атаката срещу техните сили, като прекъснат всички финансови отношения с Китай, замразят или отнемат китайските активи", пишат още те.
Блеквил и Зеликов са прави, че статуквото е неустойчиво. Но има три основни проблема с всички аргументи, за да направи възпирането по-убедително. Първото е, че всички стъпки за укрепване на отбраната на Тайван неизбежно ще предизвикат гневен отговор от Китай, увеличавайки вероятността Студената война да стане гореща - особено ако Япония е изрично замесена.
Вторият проблем е, че подобни стъпки създават затварящ прозорец на възможности за действие на Китай преди завършването на американското възпиране.
Третото е нежеланието на самите тайванци да се отнасят към националната си сигурност със същата сериозност, че израелците приемат оцеляването на своята държава.
Срещата в четвъртък в Аляска между Блинкен, Съливан, Ян и китайския външен министър Ван Й - следвайки упорито посещенията на Блинкен в Япония и Южна Корея - никога не е имало вероятност да поднови процеса на китайско-американски стратегически диалог, характеризиращ ерата на „Химерика” под ръководството на Джордж Буш и Барак Обама. Дните на „печеливша” дипломация отдавна са отминали.
По време на началните размени на фрази пред медиите, Ян показа, че таралежите имат не само една голяма идея - те са и много бодливи. САЩ бяха „снизходителни“, заяви той, в забележки, които надхвърлят предписаните две минути с коефициент осем; би било по-добре да се заеме със собствените си „дълбоко вкоренени“ проблеми с правата на човека, като расизма („дълга история на убийството на чернокожите“), вместо да изнася лекции за Китай.
Въпросът, който остава, е колко бързо администрацията на Байдън би могла да се изправи пред тайванска криза, независимо дали е лека „карантина“, пълномащабна блокада или внезапна амфибийна инвазия?
Ако Хейстингс е прав, това би била кубинската ракетна криза от Втората студена война, но с обърнати роли, тъй като оспорваният остров е още по-далеч от САЩ, отколкото Куба от Русия. Ако Ставридис е прав, Тайван ще бъде по-скоро като Белгия през 1914 г. или Полша през 1939 г.
Но имам предвид друга аналогия. Може би Тайван ще се окаже за американската империя това, което Суец беше за Британската империя през 1956 г .: моментът, в който имперският лъв е изложен като хартиен тигър.
Когато египетският президент Гамал Абдел Насър национализира Суецкия канал, министър-председателят Антъни Идън обедини сили с Франция и Израел, за да се опита да го върне със сила. Американската опозиция ускори падането на лирата и британското унижение.
Аз, например, се боря да видя как администрацията на Байдън реагира на китайската атака срещу Тайван с комбинацията от военна сила и финансови санкции, предвидени от Блеквил и Зеликов. Съливан писа красноречиво за необходимостта от външна политика, която Средна Америка може да подкрепи. Войната заради Тайпей не изглежда да отговаря на тази сметка.
Що се отнася до самия Байдън, наистина ли би бил готов да застраши постпандемичния бум, който неговата икономическа политика подклажда в името на остров, който Кисинджър някога беше готов да изтъргува в преследване на целите си от Студената война?
Кой би пострадал повече от финансовата криза, която Блеквил и Зеликов си представят в случай на война за Тайван - Китай или самите САЩ?
Една от двете суперсили има дефицит по текущата сметка от 3,5% от БВП (за второто тримесечие на 2020) и нетна международна инвестиционна позиция от почти минус-14 трилиона долара, а това не е Китай. Фамилията на държавния секретар със сигурност би била непреодолимо изкушение за писателите на заглавия, ако САЩ премигват в това, което би било четвъртата и най-голямата тайванска криза от 1954 г. насам.
И все пак помислете какво би означавало това. Загубата във Виетнам преди пет десетилетия се оказа не от особено значение, освен за нещастните жители на Южен Виетнам. Едва ли имаше някакъв домино ефект в Азия като цяло, освен човешката катастрофа в Камбоджа.
И все пак загубата - или дори да не се бори - за Тайван ще се разглежда в цяла Азия като край на американското преобладаване в региона, който сега наричаме „Индо-Тихия океан“.
Това би потвърдило дългогодишната хипотеза за връщането на Китай в Азия след два века затъмнение и „унижение“. Това би означавало нарушение на „първата островна верига“, за която китайските стратези смятат, че ги заобикаля, както и предоставяне на Пекин на контрол на микрочиповата Мека, който е тайванската компания TSMC (не забравяйте, че полупроводниците, а не данните, са новото масло). Това със сигурност би довело до ръст на долара и американските хазна. Това ще да бъде американският Суец.
Лисицата е избягала добре. Но опасността от нелепа външна политика е, че ви интересуват толкова много въпроси, които рискувате да загубите на фокус. Таралежът, напротив, знае едно голямо нещо. Това голямо нещо може да е, че този, който управлява Тайван, управлява света.
Найл Фъргюсън, Превод: СМ
