Бенжамен Оливиен е доктор по философия, преподавател в Колумбийския университет в Ню Йорк. Автор е на книгата L’Autre Art contemporain (Другото съвременно изкуство, 2021).
 

Очевидно ролите са написани предварително и комедията се развива по план. Здравият разум се бунтува: “Това е грозно!”, “Нищо не се разбира!”, “Пилеене на държавни пари!”, “Кощунство!”… По-често той си мълчи, осъзнавайки, че изпълнява ролята на злодея в една пиеса, разигравана без прекъсване от сто години, и сплашен от героя на пиесата - полуизкусността на съвременно изкуство. То трепти. Шокира, скандализира, неразбрано е: то може да си достави удоволствието да преиграва без опасност най-известните драми от последния век и половина, от Курбе до “Госпожиците от Авиньон”, ако не и направо аферата Драйфус или Съпротивата.

Особено след като този път пиесата е добре написана и нашата полуизкусност може да отговори доста лесно на някои от най-очевидните критики. Опаковането на Триумфалната арка от наследниците на Кристо не е струвало и стотинка държавни пари. То е ефимерно и ще бъде премахнато след няколко дни, с други думи почти безболезнено е за онези, които не го харесват. Можем дори да се осмелим да кажем, че намираме резултата за хубав, което беше наистина невъзможно при последните скандали от този вид, за аналния разширител* или букета от лалета**.

Защото наистина това, което Кристо прави, не е лошо, без да бъде гениално или поразително. Не е лошо, но е демодирано, остаряло, отживяло, ужасно отживяло, старо като Пон Ньоф, старо като Митеран, старо като комедията на съвременното изкуство, старо като ХХ век.

Ясно виждаме двете идеи, които ръководеха работата на покойния Кристо. Първата се състоеше в превръщането на паметник от миналото в сграда на ХХ век: абстрактно произведение, чиста форма, геометричен блок от материал, без орнаменти, без украшения, такова, каквото може да бъде издигнато от чист бетон от Баухаус или нарисувано от художник кубист, от Брак в Естак; модернистична сграда, с каквито ХХ век покри планетата, най-често за лошо, понякога с хубави резултати като Палатата за ЕУР в Рим, построена от… Мусолини (EUR е съкращение от Esposizione universale di Roma  - Световното изложение в Рим, планирано за 1942 г., което не се провежда заради войната - б.а.).

Към тази идея за модернистична простота се прибавя втора: идеята за ефимерното изкуство, изкуството на пърформанса - авангардната идея от 60-те г., по времето на виенските акционисти, но призвано от самата си същност да изгуби давност веднага, след като е измислено. Без да броим обществените власти, които се втурваха възторжено към идеята за събитие. От пърформанса на травестити във Фабриката на Уорхол пред малцина избрани преминахме към вездесъщата повеля “да си върнем града”, към “трансгресивния и граждански жест”, към “поставянето на съвременното изкуство на нашите улици”, към “обличането на паметник”, към дните на това, нощта на онова, към фестивала на вещта, към Деня на Триумфалната арка, Прайда на Триумфалната арка, Парада на Триумфалната арка, към Седмицата на незнайния воин и какво ли още не.

Опаковането на Пон Ньоф от Кристо през 1985 г. бележеше преход от артистичния пърформанс към държавната празничност. Тридесет години по-късно общинската празничност се повтаря и “кристоизира” Триумфалната арка между колоездачна пътека в обратната посока и самостоятелна зеленчукова градина.

Значи такъв е бил проектът. Бихме могли да злословим и да отбележим, че в отсъствието на Кристо и неговия перфекционизъм платното не пада много добре и че цялото прилича малко на неоправено легло, дори на мръсно пране (за семейно пране). Бихме могли също така да припомним, че има и друг начин да се научим да виждаме нашите паметници, този на истинското изкуство, от Кало, гравиращ кулата Нел, до Марке, рисуващ “Нотр Дам”, като се мине през Зоран Музич във Венеция или Коро в Рим. Разбира се, този път не създава събитие, не създава зрелище. Той не събира тълпи, а създава зрители, отделени от стадото, чийто уникален поглед възпитава. С други думи, той не може да заинтересува държавните власти. Така че нека да продължим и да приемем проекта такъв, какъвто е.

Но нека използваме възможността да направим равносметка. Модернистичната архитектура датира от 1920 г. Ефимерното изкуство от 60-те години. Всеобщата празничност от 80-те и 90-те години. Нямаме ли достатъчно дистанция, за да видим, че вече никой не иска тези отминали времена? Че архитектурата, която харесваме още от древните гърци, поставя формата в служба на смисъла, а не онази, която превръща абстрактната форма в самоцел? Че Пон Ньоф са маскароните и Анри IV, така както Тримфалната арка е “Марсилезата” на Рюд и Наполеон, иначе казано това са украшения, декорации, които дават смисъл на паметника, придават му индивидуалност и го правят привлекателен? Всичко в Триумфалната арка има смисъл, всичко казва, че този, който я е построил, иска да бъде наследник както на Френската революция, така и на Римската империя.

Може би е време да се запитаме какво ще можем да изградим така трайно и красиво, както паметниците от миналото, вместо да ги използваме като уморени декори на нашия лекомислен цирк.

* Гигантският анален разширител, маскиран като коледна елха, бе поставен на 16 октомври 2014 г. на площад “Вандом” в Париж. Дело на американския художник Пол Маккарти, скандалната инсталация бе спукан от неизвестни лица няколко дни по-късно (бел. ред).

** “Букет от лалета” е метална скулптура на Джеф Кунс, поставена в градината на Petit Palais в Париж.Открита на 4 октомври 2019 г., скулптурата е подарък на американския художник за Париж, в знак на почит към жертвите на атентатите през 2015 г. (бел. ред.).

Бенжамен Оливиен, “Фигаро”, Превод от френски: Галя Дачкова