Този месец щекотливата тема за дълга се прокрадва със закъснение в политическия радар на Вашингтон. Миналата седмица финансовият министър Джанет Йелън предупреди, че правителството на САЩ ще остане без пари през октомври, ако Конгресът не повиши тавана на дълга (т.е. лимитът за заеми), пише Джилиън Тет за Financial Times.
Междувременно администрацията на Байдън се сблъсква с опозиция, тъй като се стреми да повиши данъците за богатите американци, за да финансира предполагаемия си разходен план за 3,5 трлн. долара без да добавя към постоянно набъбващия дълг.
Но на фона на тези вътрешни фискални битки току-що дойдоха тревожни данни от друга част на Вашингтон (Института за международни финанси - IIF, банков орган), на които инвеститорите, регулаторите и гражданите също би било добре да обърнат внимание.
„Пандемичната актуализация“ на IIF относно глобалния дълг показва степента, до която последният призив на Йелън е само един малък пример за много по-широка световна тенденция на неумолимо нарастващи заемни нива. Единственото нещо, което е по-забележително от размера на този дългосрочен скок, е, че има толкова малко обществен дебат за неговите последици, до голяма степен защото гласоподавателите и инвеститорите са склонни да се разсейват от краткосрочни проблеми, които се случват в собствените им дворове.
Въпросът за глобалния дълг е класическа област на „социалното мълчание“, ако трябва да цитираме концепцията на френския интелектуалец Пиер Бурдийо. Той представи идеята за проблем, „скрит” на видно място, който обикновено пренебрегваме, защото изглежда се развива бавно, технически такъв или смътно познат поради нашите културни пристрастия.
Помислете за следните числа. IIF изчислява, че общият глобален дълг е достигнал рекордните 296 трлн. долара в края на второто тримесечие на 2021 г. спрямо 271 трлн. година по-рано. На държавите, нефинансовите корпорации, финансовия сектор и домакинствата се падат съответно 86, 86, 69 и 55 трлн. долара.
Добрата новина за всеки, притеснен от прекомерния дълг, е, че възстановяването на глобалния растеж след блокадата по-рано тази година леко понижи съотношението на глобалния дълг към брутния вътрешен продукт от рекордните 362% през март до 353% през юни.
Лошата новина обаче е, че „само“ 353-те процента са много над нивото от 333 процента, наблюдавано преди пандемията, при която правителствата започнаха финансово разхлабване, предизвикано от кризата. Нещо повече, в началото на десетилетието съотношението беше близо до 300%, а през 2008 г. беше 280%. Да, четете правилно: след като светът претърпя Голямата финансова криза, която предизвика безпокойство от прекомерния ливъридж, глобалните заеми нараснаха с повече от една трета.
Оптимистът може да каже, че това няма значение по три причини. За американците един леко успокояващ детайл от данните на IIF е, че голяма част от скорошния скок се е случил в Китай. В САЩ скоростта на цялостното натрупване на нов дълг се забави напоследък, тъй като корпоративните заеми намаляха на фона на икономическата несигурност, макар че държавният дълг и този на домакинствата нарасна.
Втората причина да не се притеснявате, според някой наблюдатели, е, че този скок все още не е накарал инвеститорите да изпаднат в паника по системен начин. Да, има ниши с пазарни тревоги, например около китайския имотен сектор. Но тъй като централните банки поддържат ниски лихвите по заемите, разходите за обслужване на дълга също са ниски, което улеснява игнорирането на проблема.
Трети момент за тези, които търсят успокоение, е, че историята на XX век показва как дълговите тенденциите могат да се движат и в двете посоки. Западният дълг експлодира до над 90 процента от БВП по време на Втората световна война, но след това плавно спада до под 30 процента, както показва изследване на Кармен Райнхарт и Белен Сбрансия. Не е изненадващо, че политиците обичат да казват на избирателите, че това ще се случи отново, поради високия растеж в бъдеще и мерките за строги икономии.
Това обаче изглежда трудно за представяне. Темпът на експанзия, от който страни като Америка или Китай ще се нуждаят, за да намалят сегашните си съотношения на дълга, е умопомрачителен. И както отбелязва изследването на Райнхарт и Сбрансия, не само растежът е предизвикал чудото след Втората световна война. По-скоро това е била „финансовата репресия“, или фактът, че правителствата държаха лихвите под инфлацията в продължение на години на фона на капиталов и финансов контрол, тайно ограбвайки инвеститорите. Може да е трудно да се повтори този трик в ерата на дигиталните пазари.
Така се изправяме пред дългосрочен екзистенциален въпрос: ще бъдат ли в крайна сметка правителствата принудени да отприщят висока инфлация, за да намалят този дълг? Ще има ли широко разпространено опрощаване на дългове в бъдеще, за да се избегне политическа или социална експлозия? Може да изглежда трудно да си го представим сега, но както покойният антрополог Давид Гребер описва в книгата си „Дългът - първите 5000 години“, дълговите амнистии от лидерите понякога са се случвали в историята, за да се избегне социална експлозия. Или пък ще има масови дефолти и финансова криза?
Може пък вместо това 21-ви век да се превърне в период, в който лихвените проценти остават толкова толкова ниски за толкова дълго, че привикваме да приемаме стряскащите цифри за дълга като неизбежно следствие от високите цени на активите, разширеното парично предлагане и френетичната финансова система, и да ги игнорираме ? Дали дългът просто ще бъде за инвеститорите и регулаторите като непрочетен имейл в електронната ни поща: въпрос, който е плашещ и огромен, но толкова постоянен, че е лесно да се пренебрегне? Ние просто не знаем и може да не разберем, докато лихвите не се повишат.
Но фактът, че нашата глобална система е с троен ливъридж и продължава да нараства, заслужава много повече дискусии, дори ако сте оптимист по отношение на последиците - какъвто аз не съм.
Петър Нейков, редактор Елена Кирилова
