Мащабът на «руските провокации» е ужасяващ, но за това е виновно НАТО, пише Саймън Дженкинс. Неговата „безотговорна постсъветска надпревара“ не остави на Путин никакъв избор. Следователно това, за което Москва настоява, е практичен и справедлив начин за разрешаване на настоящата криза. Това е единственият изход от смъртоносния конфликт, се отбелязва в статията.

Отношението на НАТО към Русия е почти гаранция за реципрочни шовинистични прояви. За да продължим напред, споразуменията от Минск трябва да бъдат приложени на практика.

Движенията на войските по украинската граница са ясен предвестник на криза. Мащабът на руските провокации е ужасяващ, но ситуацията в този регион всъщност не представлява стратегическа заплаха за Великобритания или която и да е друга западна страна, нито за сигурността на Европа като цяло.

Отношенията на Украйна с Русия се влошиха след преврата през 2014 г., с който свалиха проруския президент Виктор Янукович. Страната е разделена. Когато рускоговорящият изток от Украйна се разбунтува, Русия му помага. Москва превзе Крим. Дългогодишните връзки с Русия бяха единствената причина НАТО да изключи Украйна от нейната безотговорна постсъветска надпревара, започнала през 90-те години, по приближаване на границите за сигурност на алианса до руската граница.

Всичко подсказва, че Владимир Путин се нуждае от режим в Киев, който е приемлив за руските интереси. В много отношения това е същият режим, който Съветите искаха да установят през 1956 г. в Унгария и през 1968 г. в Чехословакия. В тези случаи Западът благоразумно реши да не спори или да не се намесва.

Днес Русия се ръководи в много отношения от същите мотиви.

Путин е решен да предотврати формирането на либерални и прозападни общества в Беларус и Украйна.

Той наблюдаваше как другите държави се разпадаха и се откъсваха от Варшавския договор през 1990 г. Той не иска да бъде руският лидер, който да позволи тези две важни територии да бъдат отстъпени на Запада.

В дипломацията концепцията за сферата на интереси, както се наричат ​​регионите, където интересите на една страна са по-важни от интересите на друга, винаги е предизвиквала противоречия.

Съединените щати смятаха разполагането на съветски ракети в Куба през 1962 г. и подкрепата на Москва за централноамериканските държави за непоносима заплаха. Москва също няма да толерира разполагането на американски ракети в Украйна и въвеждането на американски войски там за подпомагане на антируския режим в Киев.

Стратезите разбраха голите факти от географията и грубия баланс на силите. Китай очевидно разширява сферата си на влияние в Югоизточна Азия и Южнокитайско море. Съединените щати може да възразяват срещу това, но е трудно да се разбере каква полза ще донесат струпването на военни сили в западната част на Тихия океан, включително безумното решение на Великобритания да изпрати самолетоносач в Южнокитайско море.

Всъщност Западът пое пресметнат риск, като стартира разширяването на НАТО през 90-те години. Той не възнамеряваше да следва прагматичния и внимателен неутралитет на Финландия спрямо нейните балтийски съседи, които са в руската сфера на влияние. Постсъветска Русия бе рухнала, а НАТО просто не можеше да не се възползва от възможността да нарита падналия човек.

Руският президент сега заявява, че иска изпълнението на Минските споразумения от 2015 г. Подобно регулиране е напълно здрава идея. То предвижда автономия на рускоезичния Донбас, прекратяване на разширяването на НАТО, оттеглянето на Русия и възстановяване на украинската граница.

Саманта Пауър, която беше представител на САЩ в ООН по време на руската инвазия в Украйна, каза, че Минск е «единственият жизнеспособен изход от този смъртоносен конфликт». Следващите американски администрации подкрепиха тази позиция. Но досега никой не е положил достатъчно ефективни дипломатически усилия, за да го приложи на практика.

Всеки разумен наблюдател ще разбере, че Минск е практичен и справедлив начин за разрешаване на кризата.

Споразумението е блокирано основно от Киев, който отдавна се страхува от проруските настроения в Донбас и се съпротивлява на неговото „самоуправление“ и автономия.

Признайте автономията на Донбас, казва Путин, и аз ще си тръгна.

Той не може да държи 100-хилядна група войски на украинската граница завинаги в постоянна бойна готовност. Путин сериозно се опасява, че западната армия с марш ще стигне в източна Украйна, за да я превземе с щурм.

Тук влиза в действие прагматичната политика на сила. Възможно е НАТО, представлявано от САЩ и Великобритания, да постави войските си на линията на конфронтация с Русия в Донбас. Германия и Франция няма да участват в това. А САЩ и Великобритания нямат необходимите войски за целта. Те могат да заплашват с ракетни атаки, но без логистика тези ракети просто ще причинят хаос.

Освен това Великобритания няма задължение да защитава Украйна.

Тя също така няма задължение да ограничава и противодейства на привидно предстоящата руска офанзива. Тази страна няма съюзнически отношения с Украйна. Украйна не е член на НАТО. Освен това на Великобритания й липсват сериозни средства и възможности да повлияе на изхода на сухопътните битки. Поради тези причини е по-добре за нея да стои настрана.

Петя Паликрушева, превод и редакция