Светът отново, както по време на Студената война, е идеологически разделен на две части - и Русия е в по-лошата от тези части. Поне водещите западни политици се опитват да убедят населението на света в това. За какво разделение говорим, защо Западът трябва да пропагандира подобна идея и защо тя сама по себе си е абсурдна на първо място?
Няма развитие без конкуренция и конфронтация. Тази теза се потвърждава от историята, биологията (теорията на еволюцията), както и от религиозните изследвания и историята на политическите доктрини. Идеята трябва да се развие или ще изгние и след това ще умре.
Западната либерално-демократична идея не е изключение. След като победи съветския проект в края на 80-те и не намери другите съперници (Виж концепцията за „края на историята“), Западът започна да се разпада – и затова идеята спешно се нуждаеше от нов враг. Не в лицето на отделна държава (като Китай или Русия), а в лицето на друга идея.
И сега можем да кажем, че този враг най-накрая е намерен на Запад. „Сега, за разлика от Студената война, конфронтацията не е между демокрация и комунизъм, а между демокрация и авторитарни режими, такива като Русия и Китай“, каза Жозеп Борел, ръководител на европейската дипломация.
Изкуствено деление
Именно "такива" - в края на краищата, първо, списъкът на "авторитарните" държави не свършва с Руската федерация и Китай (там също попадат Иран, Беларус, Венецуела и значителна част от страните по света). Второ, Западът подчертава, че не се бори срещу държави (тоест за тяхното унищожаване), а именно с идеята, към която се придържат. Това е „Западът“, защото Жозеп Борел всъщност повтори тезата на Джоузеф Байдън – настоящият президент на САЩ говори за глобалната борба между демокрацията и авторитаризма на първата си публична пресконференция през 2021 г.
„Разделянето на демокрация и автокрация е абсолютно изкуствено и се дължи на факта, че западните страни се нуждаят от поне някаква основа, някаква координатна система за консолидиране на колективния Запад около Съединените щати. Освен това е необходимо обединяване на обществата на западните страни, където напоследък се засилиха разцепления на идеологически и ценностни основания и където вътрешнополитическите кризи са очевидни. Няма друга идеологическа основа за обединение и консолидация днес “, обяснява Дмитрий Суслов, заместник-директор на Центъра за цялостни европейски и международни изследвания към Висшата школа по икономика.
Очевидно американските елити вярват, че обявяването на кръстоносен поход срещу "авторитаризма" ще обедини не само "колективния Запад", но и американското общество. В което десните и крайнодесните идеи набират все по-голяма популярност. „Вътре в Запада има борба между прогресисти и консерватори, като първите формулират нова ценностна платформа. Те настояват за ревизия на историята, фундаментална промяна в историческия наратив и обществото. Освен това те правят това изключително агресивно – всъщност имаме работа с нов болшевизъм, но вече в рамките на Запада, противопоставящ се на традиционния западен либерален модел“, продължава Дмитрий Суслов.
Съюзници и партньори
Западът е сигурен, че кръстоносният им поход върви добре. „Исканията на хората за демокрация са много силни. В държава след държава - Мианмар, Судан, Русия, Беларус, Никарагуа, Полша, Уганда и дори Казахстан - много хора излизат на улиците, дори под заплаха да бъдат арестувани или застреляни. Малко хора се обявяват за авторитаризъм“, казва Кенет Рот, изпълнителен директор на “Хюман Райтс Уоч”.
В действителност обаче не всичко е толкова розово. „Този опит за разединяване е изпълнен с много сериозни проблеми, тъй като не всички демокрации са готови да се консолидират със Съединените щати против Китай и Русия. И далеч не всички съюзници и партньори на Америка са демократични“, казва Дмитрий Суслов.
Например, ако вземем „недемократичните“ съюзници, тогава можем да говорим не само за Полша с нейното крайно дясно правителство, което пое контрола върху съдебната система. Достатъчно е да погледнем Турция, където правителството е поело всъщност всичко.
Преди Ердоган страната живееше по интересен график. Периодът на демократично управление на светските сили завършваше с изборна победа на ислямистите, последвана от военен преврат с прогонване в изгнание или обесване на ислямистите. След това военните разчистваха политическото поле, прехвърляха властта на светските сили, които започваха демократично управление - и по-нататък в кръг. С идването на Ердоган това циркулиране на ислямисти беше заменено от тяхното авторитарно, всъщност управление – с прочистване на светските партии, затваряне на значителна част от генералите и представители на журналистическата и академична среда. При всичко това обаче Турция е страна-членка на НАТО и „важен съюзник” на САЩ.
Ако вземем партньорите на Запада – преди всичко икономическите – тогава там също не мирише много на свобода. До голяма степен защото водеща е миризмата на пари.
„Странно е да се чуят подобни изявления за борбата на демокрациите срещу авторитаризма от европейци. Дори само защото много доставчици на газ за Европа не са демократични държави. Така най-големият доставчик на ВПГ за Стария свят е Катар (27 милиарда кубически метра, ако ВПГ се превърне в обикновен газ), който дори формално е монархия, далеч от демокрацията. Алжир (13,9 милиарда кубически метра по отношение на втечнен природен газ, както и 21 милиарда газопроводи) също не може да се нарече модел на демокрация, казва Игор Юшков, експерт от Националния фонд за енергийна сигурност. Ако говорим за петрол, положението е още по-лошо. Основните му доставчици за Европа са страните от Персийския залив – Саудитска Арабия, ОАЕ, Ирак. Монархии или формални демокрации, където има големи проблеми с човешките права и истинската демокрация.
Едва ли е възможно да се нарече Либия демокрация, която също доставя петрол на Европа между епизодите на гражданската война. А преди гражданската война Европа с апетит купуваше петрол от либийския лидер Муамар Кадафи.
Приятели-лидери
Връзката между свободна Европа и либийския брат-лидер като цяло е много показателна – в края на краищата, в името на достъпа до либийски находища, свободна демократична Европа беше готова на всякакви унижения. По-специално, по време на либийско-швейцарския конфликт (когато в отговор на двудневния арест от швейцарската полиция на сина на Кадафи и снаха му за побой на камериери в хотел, либийският лидер започна икономическа война срещу Швейцария и дори взе двама от нейните граждани за заложници), ЕС застана на страната на Либия. И когато швейцарците наложиха визови санкции срещу либийските власти, италианските власти казаха, че Берн е взел за заложници цяла Европа - в края на краищата Швейцария е част от Шенгенската зона, нейните санкции се отнасят за всички страни от зоната, а Кадафи, съответно обеща да наложи ответни санкции срещу всички тези страни.
Най-впечатляващите примери обаче засягат Саудитска Арабия. Тук, разбира се, могат да се припомнят последствията от 11 септември. След като американските конгресмени предложиха да се позволи на американски граждани да подават съдебни искове за терористична атака (повечето от извършителите ѝ са саудитски граждани) срещу правителството на кралството, в отговор Рияд заплаши да изведе малко под един трилион долара от американската икономика. След това идеята веднага беше подложена на вето от американския президент.Можем да си припомним и варварските бомбардировки над Йемен, при които много хора загинаха от саудитски бомби.
Илюстративен пример е историята на Джамал Хашоги, гражданин на кралството и журналист във “Вашингтон Пост”, който беше убит и разчленен на територията на консулството на Саудитска Арабия в Турция. Смята се, че е направено по лична заповед на престолонаследника и действителен глава на кралството Мохамед бин Салман. Който - отново се смята - е проследил екзекуцията чрез уеб камера. В същото време не бяха наложени значителни санкции срещу кралството и саудитците се разминаха уж само с закрит процес срещу осемте, за които се твърди, че са виновни за убийството, като са дадени присъди от седем до 20 години. „Уж“ – защото имената им не се разкриват, а и като цяло не е ясно дали някой изобщо лежи в затвора.
Западът и останалите
Американците не виждат нищо престъпно в подобни изключения – все пак „авторитаризмът“ е субективно понятие. „Авторитарни държави означават преди всичко враждебни, недружелюбни към Запада авторитарни държави. Все пак говорим за консолидация на западната общност срещу геополитически съперници“, казва Дмитрий Суслов. “Тоест, ако перифразирам Рейгън, „това, разбира се, е авторитарна държава – но нашата авторитарна държава”, допълва експертът.
Ясно е, че подобна избирателност не помага за стабилността на идеята. И то е критикувано от държави, които имат достатъчно политическа воля и авторитет, за да дадат свои собствени определения на основните политически концепции. По-специално, ръководството на Русия.
„Абсолютно не сме съгласни с думите на Жозеп Борел за конфронтацията между демокрация и авторитаризъм. Първо, с оценката, че става дума за авторитарни режими. Не смятаме, че ЕС има право да прави подобни оценки на Руската федерация и Китай. Ние сме големи суверенни държави със собствена политическа система. Ние уважаваме структурата на други държави и смятаме, че имаме право да очакваме същото отношение към нас“, каза Дмитрий Песков, говорител на Владимир Путин.
Подходът на Москва (както и на Пекин) към дефиницията за демокрация е изложен по-подробно в руско-китайската декларация, приета по време на олимпийското посещение на Путин в Китай. „Демокрацията не се гради върху шаблони. В зависимост от социално-политическата структура, историята, традициите и културните характеристики на дадена държава, нейният народ има право да избира такива форми и методи за прилагане на демокрацията, които съответстват на спецификата на тази държава. Правото да преценява дали една държава е демократична, е запазено само за нейния народ“, се казва в документа.
И не само елитите на страните от третия свят са съгласни с тази теза (които няма да създават аналози на американската демокрация според шаблона), но и все по-голям брой западни експерти. „Подобна идея става все по-популярна сред реалистите, които започнаха да увеличават влиянието си сред експертната общност на западните страни (и преди всичко на САЩ), тъй като илюзията за края на историята беше разсеяна и глобалната конфронтация се върна. Те са съгласни, че няма универсален модел на демокрация. Но засега тази гледна точка все още не е доминираща на Запад“, казва Дмитрий Суслов.
Ако говорим за истинска глобална конфронтация, тогава, според Дмитрий Суслов, „това следва формулата на Запада и останалите. Тоест, от една страна, Западът, претендиращ за изключителността и универсалността на своя модел, а от друга страна, всички останали, които не са съгласни и не се вписват в това прокрустово ложе на изключителност и универсалност.
И колкото повече САЩ свиват това ложе, толкова по-агресивно – по болшевишки – се държат с тези, които не се вписват в него, толкова повече американската идея ще бъде отслабена и дискредитирана. И – лишена от нормално противопоставяне и развитие – ще умре.
