"Какво искаме? Да унищожим Русия? Това не е нацистка Германия. Да накажем Путин? Ще дойде време за документиране на военните престъпления, защото народите не забравят. Не е ли време първо да направим всичко, за да спрем конфронтацията преди избухването на войнат?". Дипломат от кариерата, Морис Гурдо-Монтан е бивш главен секретар на Министерството на външните работи на Франция, бивш дипломатически съветник на президента Жак Ширак (2002-2007 г.) и бивш посланик на Франция в Япония, Великобритания, Германия, Китай.

Току-що се проведоха три срещи на върха в Брюксел с Европейския съюз, НАТО и Г-7 в присъствиета на президента на САЩ. Там беше гръмко обявен ангажимент за солидарност с Украйна, чиито жители, хвърлени по пътищата, търсят убежище в нашите страни и която един ден ще трябва да бъде възстановена. На тези срещи стана въпрос за нови санкци срещу Русия, а също и за доставки на оръжия за Украйна. Най-чувствителният въпрос беше как да се реагира на заплахата от използване на химически оръжия. Отговорът беше заплаха от ответен удар “от същото естество”, което ни поставя в стратегическа двусмисленост.

Разбира се, беше афиширано голямото единство на западняците, чиито интереси обаче са много различни.

Защото, от една страна, конфронтацията се случва в Европа и е далеч от САЩ. Европа е в емоции и състрадание и общественото мнение реагира на нещастията на един народ. Страна като Полша, вече изпитана от Историята, отново е на първа линия и, докато показва щедра солидарност с украинските си братовчеди, става все по-нетърпелива.

От друга страна, виждаме, че прилаганите средства за натиск, по-специално чрез санкциите, влияят на едните и на другите по много различен начин. Най-силният жест несъмнено ще бъде пътуването на американския президент до Варшава, почти на фронтовата линия, за да потвърди валидността на член 5 от хартата на НАТО “един за всички и всички за един”.

След тези срещи на върха ние все още сме на ръба на война, която не искаме да водим, но за която са налице всички условия за сблъсък. Ние сме неудържимо увлечени от динамика, която може да ни убегне при най-малкото подхлъзване, причинено от погрешна маневра или недоразумение, или пък от отделна провокация.

Ние сме на ръба на война, защото причините за тази възможна война все още не са взети под винмание.

След края на СССР високомерието от победата на демокрациите над тоталитарния комунизъм ни накара да изпуснем от поглед факта, че сигурността не е непременно законът на победителя или на по-силния, а че тя трябва да бъде организирана. Версайският договор също беше пренебрегнал победените.

Руските предупреждения не бяха чути или бяха пренебрегнати. Доверието, което беше възможно, се превърна в мнителност, после в недоверие, президентът Путин постепенно се представяше като защитник на руснаците и обединител на руските земи в приемствеността на Петър Велики или Сталин и съразмерно на експанзията на НАТО на изток.

“Реваншистите” от края на падането на Съветския съюз постепенно надделяха. Идеолозите на мащабния евразийски план, чиято цел е да раздели англосаксонския свят от континенталния свят, където Русия ще играе централна роля на мост между Европа и Азия, станаха по-влиятелни.

Някои днес отричат унижението на Русия след края на СССР, но не това е въпросът. Реалността се свежда до географията, тази на безграничните естествени предели, и до историята, която са преживели народите от поколение на поколение, натрупали колективни емоции, които трябва да бъдат взети предвид. Това е усещането на руснаците, че са обсадени, и огромните жертви, направени, за да се защитят от нашествениците, монголи, французи, нацистка Германия, мъчително болезнените спомени от руската или съветска окупация в страните от бившия Варшавски договор, желанието да се еманципират от Русия на бившите републики на СССР, начело с Украйна и Грузия. И нищо от това не беше взето под внимание.

Путин не е луд.

След като не беше чут, когато искаше НАТО да не се настанява в Украйна и обявяваше високо, че има провокация пред публиката от стратези на конференцията по сигурността в Мюнхен, след като не получи отговор на исканията си в края на 2021 г. - някои екстравагантни, като искането за връщане към положението от 1997 г., но други, заслужаващи да бъдат чути, като неутралитета на Украйна “на 500 км от Москва”, руският президент предпочете, с всички произтичащи от това последици, акта на неоправдана агресия, нахлувайки в Украйна. Така той продължава методично един логичен план на разширение и отвоюване.

Бяха пропуснати възможности.

През 2006 г. например, Жак Ширак, постепенно изградил отношения на доверие с Путин и загрижен за стратегическото неравновесие в Европа и възможния реваншизъм на Русия, ме изпрати в Москва, за да представя проекта на план за смесена защита на Украйна от Русия и НАТО, който щеше да бъде ръководен от съвета НАТО-Русия, създаден малко преди това. Това щеше да бъде начин да направим Украйна неутрална страна, с гарантирани граници. Дипломатическият съветник на Путин, който беше мой събеседник, се оказа много заинтересован, виждайки в плана уреждане на положението на Севастополския флот, базиран в украинския Крим, гарантиращ на Русия достъп до топлите морета. Кондолиза Райс, държавен секретар на президента Буш, с която говорих малко по-късно, ми възрази без заобикалки, че “Франция не трябва да блокира присъединяването на Украйна и Грузия”.

Срещата на върха в Букурещ през 2008 г. потвърди малко по-късно решението Украйна и Грузия да станат членки на НАТО, въпреки че по искане на Франция и Германия изпълнението беше отложено. Но принципното решение беше взето, въпреки предупрежденията и без предварителни дискусии с Русия. И все пак влиятелни гласове, включително на американски стратези, не бяха чути, като тези на

Бжежински или Кисинджър, които също смятаха, че разширяването на НАТО в Украйна е провокация.

Дотук стигнахме.

Нека не си правим излишни илюзии относно ефективността на санкциите. Със сигурност отстраняването на Русия от Swift ще обърка финансовите ѝ транзакции с останалия свят, но за банките, които гарантират енергийния обмен с Германия, има изключение. Разбира се, замразяването на авоарите на Руската централна банка предизвика значително повишаване на лихвените проценти и стойността на рублата значително намаля. Санкциите би трябвало да засегнат до 7% от руския БВП. Разбира се, имуществото на олигарсите е иззето и конфискувано.

Но ще се промени ли мнението на Русия за Путин? Мнозина си представят дворцова революция в Москва. Без да отчитат полицейската система, създадена от режима. А руският народ? Може да се запитаме как ще повлияе закриването на френски фирми, първият чуждестранен работодател в Русия, което ще остави 150 хил. наемни работници без работа.

Руското население е издръжливо и по-често е свикнало да оцелява, отколкото да живее.

По-рисков е въпросът за доставките на оръжия, които ни поставя почти в позицията на съучастници във военните действия и ни излага на най-малкия инцидент, който ще послужи за претекст на руснаците. Затруднен от напредването на армията си, Путин не постигна военните си цели, по-конкретно съединяването на Донбас с Крим и превземането на пристанищата на Азовско и Черно море, за да задуши Украйна, като я лиши я от износ. Той е далеч от признаванета на поражение, търсейки успеха на руската армия, която винаги е била гръбначния стълб на руската държава. Крайната цел все още е превземането на Киев и капитулацията на президента Зеленски.

В този контекст границата, която ни разделя от войната, е все по-тънка.

Какво искаме? Да унищожим Русия? Това не е нацистка Германия. Да накажем Путин?

Ще дойде време за документиране на военните престъпления, защото народите не забравят. Не е ли време първо да направим всичко, за да спрем конфронтацията преди избухването на войната? Президентът Зеленски, който сега безспорно олицетворява украинската нация и нейната възхитителна съпротива, вече многократно постави червените линии, като териториалната цялост и суверенитета на страната. Той започна да говори за неутралитета на Украйна. Ще трябва да помислим за уреждане в Донбас. Крим ще бъде трънливият въпос, но видяхме референдуми, контролирани от международната общност, да уреждат спорове, като този за Саарланд, върнат от Франция на Германия.

САЩ трябва да се включат в търсенето на мир, защото това очакват руснаците, които все още са с визията на Студената война. Франция, която е постоянен член на Съвета за сигурност, ядрена сила, може да изиграе роля в тясна връзка с Германия. Президентът Макрон продължава диалога с руския президент. Той има предимството, че лансира идеята за “нова европейска архитектура, включваща Русия”. Обща конференция за сигурността, включваща НАТО и Русия и предвиждаща система от гаранции за сигурност с нов режим на контрол на въоръженията, е по-необходима от всякога. А в многополюсния свят трябва да знаем и как да намерим възможни посредници. Някои вече се появяват, като Турция, граничеща в Черно море с Украйна и Русия, Индия, стратегически партньор на Франция и традиционно близка на Москва, и Китяй, който още се колебае между обещанието си за “безгранично партньорство” от началото на февруари и интереса си да не се откъсва от останалия свят, за да продължи развитието си.

Войната никога не е неизбежна. Крайно време е е да намерим мира и да го изградим.

Морис Гурдо-Монтан, “Фигаро”, Превод от френски: Галя Дачкова