Паоло Гербаудо
През 2017 г. La France Insoumise на Жан-Люк Меленшон (Непокорна Франция) седеше редом до испанския Podemos, гръцката Syriza, кампанията на Бърни Сандърс в САЩ и лейбъристите под ръководството на Джереми Корбин като част от световната „лява популистка вълна", която съчетаваше харизматично лидерство и политики. Тя насочи гнева на френските граждани към политиките за строги икономии и предложи излизане от ЕС (в случай че промяната на договора не бъде постигната) и от НАТО. Меланшон провеждаше митинги, приличащи на разярен трибун от хора в костюм на Мао, и нанасяше удари срещу френския елит:. Докато кандидатурата му за президент отбеляза впечатляващите 19%, само 11% гласуваха за партията на парламентарните избори.
Сега ситуацията е много различна. По-приветливият Меленшон оглавява коалицията Nupes (Nouvelle Union populaire écologique et sociale), която на косъм изпревари коалицията на Макрон на първия тур на френските парламентарни избори тази седмица – с 26,1% към 25,8%. Това е зашеметяващ резултат за левицата след десетилетия на периферията. Въпреки че остава малко вероятно Меленшон да спечели достатъчно депутати на втория тур, за да претендира за ролята на министър-председател в нелеко съвместно съжителство с президента Макрон, беше направен мощен аргумент за привлекателността на лява алтернативата на неолибералния центризъм на Макрон.
Ключ към това е собствената еволюция на Меленшон от популистки бунтовник, обвинен, че разделя лявото и приема националистическа позиция, до политика, който успя да обедини левицата за първи път от 20 години и да убеди обществото, че е годен за управление. Стратегията на Меленшон за 2022 г. се измести от геополитически въпроси в полза на политиките за хляб и масло: повишаване на минималната заплата до 1500 евро на месец след данъци, намаляване на пенсионната възраст на 60 (Макрон иска да я повиши от 62 на 65) и въвеждане на контрол на цените за защита на хората от кризата с цената на живота – прагматични изисквания в сравнение с предишния изборен цикъл.
Заедно с това 70-годишният Меленшон смекчи революционния си имидж. Той прие президентски тон, представяйки се като способен държавник, който осъзнава необходимостта от намиране на компромиси с други партии и дори с определени части от капитала. Радикалните политики по отношение на ЕС и НАТО от 2017 г., които бяха особено обичани от някои леви екстремисти, но предизвикаха широка критика, бяха оставени в скоби като част от обща програма за съюз. Освен това Меленшон подчерта държавническите си качества като дългогодишен политик и бивш министър и готовността си да управлява.
Траекторията на Меленшон е пример за по-обща тенденция в европейската и международна левица: много бивши леви популисти сега де факто се превърнаха в радикални реформисти: смекчавайки своята по-идентична реторика и антагонизъм срещу истаблишмънта, за да се съсредоточат върху конкретните политически решения, които предлагат. В Испания левицата премина от харизматичното, понякога буйно ръководство на Пабло Иглесиас към по-успокояващата фигура на Йоланда Диас.
През 2010-те Сандърс предприе силни атаки срещу създаването на Демократическата партия в САЩ. Но оттогава той се опита да изгради неприятен съюз с Джо Байдън срещу обструкционизма на центристки демократи като Джо Манчин и Кирстен Синема, които спряха водещия социален пакет на американския президент „Build Back Better". Сега той оглавява мощната бюджетна комисия в Сената и се опита да пренасочи обсъждането на икономическата политика в Конгреса в по-прогресивна посока.
Във Великобритания не е имало такова съзряване на левия популизъм от 2010-те в радикална социалдемокрация. Лидерът на r, Кийр Стармър, почти напълно изостави политиката на Джеръми Корбин, без дори да направи много, за да се опита да кооптира някои от своите по-обещаващи млади лидери и мислители, както Байдън се опита да направи от другата страна на Атлантика.
Смекчаването на позициите на бившите лидери на ляво-популисткото движение от 2010 г. не означава, че първоначалното им движение е било погрешно. Това беше необходим момент за прекомпониране и реконструкция на нова лява идентичност за 21 век. Но сега фокусът се измества от изграждането на идентичност към по-трудната задача за изграждане на коалиции и провеждане на политики, а не на харизматични призиви. Много от участниците са наясно, че може би са сгрешили да представят като „радикални" и „безкомпромисни" политики, които често са доста разумни социалдемократически предложения – ако им беше дадена по-мека марка, те може би са се оказали привлекателни и за хора, които не са непременно определят себе си като "антикапиталисти".