Този месец се навършват 25 години, откакто Полша, Чехия и Унгария бяха поканени да се присъединят към НАТО. The Spectator публикува архивна статия от 1997 г., в която Сюзън Айзенхауер, внучка на американския президент Дуайт Айзенхауер, предупреждава за опасностите от разширяването на алианса.

Превод от The Spectator, Великобритания:

За съжаление сега, пет години след края на Студената война, няма достатъчно великодушие и истинска добра воля. Основополагащият акт Русия-НАТО, който Москва беше принудена да подпише, не помогна да се избегне унижението и изолацията на страната в резултат на планираното разширяване на алианса.

Руснаците имат повод за недоволство.

Михаил Горбачов, който се стремеше да изгради „общ европейски дом“, пише в мемоарите си, че през февруари 1990 г. е получил уверение, че „зоната на НАТО“ няма да пресече границите на Германия.

Руският външен министър Евгений Примаков също каза, че през 1990-1991 г. западните лидери многократно са уверявали съветското ръководство, че ако съветските войски напуснат ГДР и Варшавският договор бъде ликвидиран, „НАТО няма да мръдне нито сантиметър на изток и нито една страна от Варшавския договор няма да бъде приета в НАТО“.

Руските архиви изглежда имат тази информация. Руснаците също твърдят, че са чували подобни обещания от членовете на Варшавския договор.

Горбачов призна, че не е получавал писмени гаранции, това било част от „джентълменско споразумение“.

Критиците казват, че той е направил „голяма стратегическа грешка“, но американският външнополитически анализатор Стенли Кобър наскоро попита:

„Каква беше грешката му? Вместо да сме благодарни за мирния край на Студената война, можем ли сега да се смеем на Горбачов, чиято грешка беше че ни е вярвал твърде много? Така ли е изграден светът след Студената война? Ако е така, каква друга реакция можем да очакваме от руснаците, освен да се чувстват предадени и да са подозрителни?»

Разрастването на НАТО може да доведе до редица други непредвидени последици. По силата на гаранциите, посочени в член 5 от Устава на Северноатлантическия алианс, НАТО е преди всичко военно обединение.

Разширяването му се отнася до военното изравняване на силите в Европа, а не до създаването на клуб на демократичните държави.

Русия ще бъде принудена да предприеме стъпки за осигуряване на собствената си сигурност чрез сдържане, което неизбежно ще доведе до факта, че страната ще разчита все повече на ядрените оръжия.

Поради тази и други причини разширяването на алианса ще подкопае съществуващите споразумения за намаляване на оръжията и ще подкопае усилията за гарантиране на ядрената сигурност.

Разширяването на НАТО също може да подтикне Русия да създаде свой собствен блок от съюзници.

Москва вече започна да заиграва с Китай, нововъзникваща сила, която може да се опълчи на западната политика в бъдеще.

Пекин се нуждае от руското техническо и военно ноу-хау, както и от енергийни ресурси. Блокът може да включи Беларус и други бивши съветски републики под влиянието на енергийните лостове на Москва.

Благодарение на своите богати на ресурси територии Русия определено ще успее да се справи с настоящите проблеми.

През 21-ви век по-нататъшното отслабване на сътрудничеството между Москва и Запада може да засегне достъпа ни до световните петролни доставки, които са концентрирани в Русия и около нейните граници.

Не бива да се гради сигурност за сметка на друга държава.

Днес, вместо да разширяваме НАТО, което насърчава военните гаранции от Студената война, би било по-добре да търсим основите за засилено сътрудничество.

Като се има предвид ядрената мощ на Русия, географското местоположение, енергийните ресурси и човешкия потенциал, липсата на правилно взаимодействие с нея може да има дългосрочни последици.

Без съгласувани усилия за намиране на нов, по-смислен ангажимент, Русия може отново да ни погълне и разсее и да отклони ценни ресурси от вътрешната ни политика, а „руският въпрос“ ще се превърне в належащ проблем за националната сигурност през 21 век.

Автор: Сюзън Айзенхауер, президент на консултантската фирма Eisenhower Group и внучка на президента Дуайт Айзенхауер. Статията е публикувана на 12 юли 1997 г.

Петя Паликрушева, превод и редакция