Пренаписването на миналото се превръща в основна задача на настоящето. В характерна особеност на „краткото време“, онова „най-измамно и най-капризно от всички останали времена, в които живеем“, както го определя Фернан Бродел. Това не означава ли, че винаги разполагаме с все повече минало и по-малко бъдеще? Общо взето, да, щом погледът ни, вперен в огледалото за задно виждане, е все по-определящ, а „архивите“ са „корените на нещата“. Отворим ли ги, неминуемо се потапяме в „колективните блата“ на предходното, „места“ не само на славни подвизи, но и на доста проблемни деяния.
Някога задачата на историка хронист е била далеч по-лесна. Той е вярвал, че историята е фиксирана завинаги: че всичко зад него тътне и се променя, но поне неговата позиция е неизменна. Масовото потребление на минало днес изцяло променя нещата. Постоянният ни сблъсък с „предходното“ носи едно съвършено различно усещане: че „фактите“ може и да са такива, каквито са, но днешното „правене на история“ е изцяло субективно. Сякаш продължаваме да живеем не просто на същото място и в същото време, но и историческите герои изведнъж се оказват наши съседи, доколкото съ-съществуват с нас (без значение дали става дума за цар Самуил или Гоце Делчев, за хан Аспарух, Юлий Цезар или Христофор Колумб). Оттук и катаклизмите в настоящето във вид на „културни революции“, заливането на статуи с боя, несподелимостта на исторически персонажи… За едни Втората световна война изобщо не е приключила (днешната Русия на Путин), други са в плен на Балканските войни, трети болезнено „откриват Америка“. „Войните на паметта“ нито се абсорбират в историята, нито се утаяват в настоящето. Паметта, отбелязва още Шарл Пеги, е вертикална, докато историята е паралел на събитията. Затова и „сглобката“ между двете е тъй сложна, почти невъзможна, те винаги са под прав ъгъл като носител на напрежения. Историята е описание на „големите маневри“ в миналото, докато паметта винаги е война.
***
В предишната си публикация „Едно „френско око“ към Балканите“ разказах за една непозната у нас книга на френския пътешественик Гаспар Луи-Жаре за Албания (имаща пряко отношение и към „македонския въпрос“ около 1910 г.). Сега се изкушавам да задълбоча темата за „пътеписа като исторически документ“ с друго важно свидетелство – това на англичанина Хенри Ноел Брейлсфърд (1873–1958), дългогодишен кореспондент на „Дейли нюз“, който странства из същите тези земи приблизително по същото време (шест пъти между 1897 г. и 1913 г.). За първи път той отива в Македония през пролетта на 1903 г., след което се връща отново там след кървавата сянка на Илинден (като делегат на благотворителния Балкански комитет, оказващ хуманитарна помощ на място). Този път остава в района на Битоля цели пет месеца. В резултат на което през 1906 г. вижда бял свят книгата му „Македония, нейните народи и тяхното бъдеще“, смятана за класика в балканската история и все още оставаща си една от трите референтни книги по „Източния въпрос“ по мнението на известния британски историк проф. Ричард Крамптън. За разлика от френския пътепис на Луи-Жаре, този британски magnum opus за Македония вече има български превод (дело на Димитър Бечев, издаден от институт „България-Македония, 2013 г.). Книгата е позната на специалистите, но не и на широката публика, макар Брейлсфърд максимално точно да представя „българската гледна точка“ (освен тази на сърбите, гърците и албанците). Причините може да са от най-различно естество, но струва ми се, че в основата на това негласно „табу“ е неговият критичен поглед към „македонския въпрос“. Тук „миналото е тиранин“, възкликва той, доказвайки го мултиперспективно с наблюденията си.
***
На Балканите, настоява Брейлсфърд, „вековете не следват един друг. Те живеят рамо до рамо“. Затова и „чисто европейската гледна точка“, отчитаща пробуждането на националностите, но не и смешението на пластове, граници и хора в Османската империя, се натъква на огромни проблеми в разбирането.
Много зависи от това кой е ориентирът. Едно е Солун с оживените си улици, космополитни тълпи, параходи и пазари, който по-скоро е място с чуждоземен климат, друго са планинските паланки, чиито обитатели се страхуват дори да вдишат странния солунски въздух.
Ето защо, настоява британският пътеписец, няма Македония сама по себе си. Името Македония, убеден е той, само по себе си е подвеждащо. Не съществува никаква административна област, която да съответства нито на „съвременната Македония на българските въстаници“, нито на „древната Македония на гърците“. Така излиза, че Македония е някакво объркано географско понятие, вместващо се в рамките на Османската империя в „три вилаета“ (сиреч провинции), несъответстващи на никакви естествени поделби – нито народностни, нито географски“. И забележете:
Българите са силни във всичките три македонски вилаета, но във всеки един от тях умело е прибавен и елемент на противотежест. Сърбите и албанците са добре представени на североизток (Скопие). Гърците са добре представени в Солунския вилает. Гърци и албанци са в баланс с българите в Битолския вилает. Резултатът е, че никоя народност няма предимство в никоя провинция не придобива национален характер. Естествената уредба би била да се поставят гърците, сърбите и албанците в техни собствени подразделения, а българите да се оставят да заемат центъра и изтока, но това би било нарушение на един от водещите принципи на турската държавност. Divide et impera.
И още по-нататък:
Санстефанският договор, който приключи Руско-турската война, донесе една моментна и изплъзваща се надежда за свобода на Македония. Ако можехме да се освободим от онзи навик на мислене, за да видим картата на Балканите без изкуствени граници, които дипломацията е начертала по тях, и да изтрием от мислите си политическото значение, което се съдържа в такива чисто географски термини като „България“ и „Македония“, ние ще видим, че няма причина нито в историята, нито в природата на нещата тези две области да се подчинени на такава различна участ.
След прочетеното човек истински недоумява защо на името на Хенри Ноел Брейлсфърд няма улица или паметник, подобно на почитта, която оказваме към Джеймс Баучер или братя Бъкстон? А той определено го заслужава. Още навремето мнозина са признавали проницателността или гражданската му смелост, с която е помагал на жертвите след Илинденското въстание. Навсякъде в книгата си, която и до ден днешен няма македонски превод, той говори за „българи“ или „български въстаници“, за „македонски българи като Дамян Груев или Христо Татарчев“, основали в една къща в Ресен „Вътрешната организация“. Ала шило в торба не стои. Погледът на Брейлсфърд се спира и на редица други неща, немислими за произнасяне във времената на НРБ. Включително и заради тази „разделителна линия“, която той съзира в някогашната Македония:
Младото поколение от образовани македонски българи е крайно недоверчиво спрямо Русия, от чиито амбиции то се бои повече, отколкото от разлагащото се могъщество на Турция. Тия млади хора никога не могат да бъдат сигурни по отношение на България, където чувствата, интригите и близостта на руската черноморска флота прави руското влияние силно. Вярно е, че стамболовистките партии в България са по сърце антируски настроени, но във властта те рядко могат да отпуснат поводите на онези принципи, които изповядват в опозиция. „Никое правителство в България не е антируско“, отбеляза веднъж пред мен един руски дипломат. „Има само степени на русофилство“.
Какво да кажем по случая? Бихме ли могли да го отречем?
А вижте колко ясно и сбито Брейлсфърд обяснява защо българите в Македония започват да се „автономизират“ още след 1903 г.:
Готов съм да вярвам, че в първоначалния си замисъл Македонският комитет не е имал племенни амбиции. Неговите водачи са били българи по народност и език, но тяхната програма никога не е била присъединяването на Македония към България и аз не виждам причина да се съмнявам в тяхната искреност, когато казват, че целта им е създадат свободна неутрална държава под върховенството на Султана, в която всички племена на тяхната измъчена страна биха могли да се срещнат като членове с равни права и да ръководят общите си работи без оглед на национални стремежи.
Нима това не казва много за начинанието на Гоце Делчев или Даме Груев, на Христо Матов или Гьорче Петров? За британския пътеписец най-интересното в Илинденското въстание е, че то е едновременно революционни и демократично. И то защо?
Българите не са племе със склонност към размишления. Никога не съм срещал, дори между водачите им, мислители и теоретици… Може би още не са постигнали това културно равнище. Но по един практически и прозорлив начин тези водачи действително са се превърнали в истинска народна партия.
Затова той помага от сърце на хората в Костурско или Битолско. Осигурява прехрана на цели села, доколкото може се застъпва за местното население, подложено на нечовешки издевателства от представителите на „една гниеща империя“. Описва произвола на местните бейове, насилията над жени; грабежите на бирници и „баберкуването“ на албански банди, които опоскват останалото.
Наблюденията му са задълбочени, някои от бележките му – изключително оригинални.
Като например това – защо всичко в Македония мирише на газ? Не, не заради някакви находища, с каквито земите оттатък Вардара не са разполагали нито преди, нито в днешната енергийна криза. А поради съвсем други причини. Той открива, че връзката на тези земи с „цивилизацията“ се определя от следните няколко артикула – руска газ (за светене), немски ножове, английски памук, френска цигарена хартия и австрийска захар.
Проблемът с газта пък отвежда пряко към опаковката, в която тя се доставя:
Аз подозирам, че газта се внася заради четвъртитите тенекиени кутии, в които е налята. Изглежда, че цялата местна икономика на Турция зависи от тях. Пъхнати една в друга и покрити с дъски и чували, те служат за жилища на бедните обитатели в градовете. Нарязани на листове, те защитават стените на по-хубавите къщи от лошото време. Използват се като кани и кухненски прибори. Вашата храна, вашата вода и дори вашият хляб имат вкус на газ, който за чувствителния пътешественик е сетивен символ на Изтока. Нищо не представя по-добре бедността и мърлящината на ориенталския живот.
Живот „с вкус на газ“. Каква метафора само!
Както и живот, подчинен на един парализиращ страх:
В Македония страхът е повече от емоция. Той е физическа болест, зараза, обхванала страната, заболяване, идващо от тиранията. Човек влиза в някоя колиба, която селското население нарича дом. В потискащата тъмнина той постепенно различава някакво същество, което се върти и пъшка на пода под одеялото. Треска ли е, пита той, или шарка? И отговорът идва по обичайния и общоприет начин: „болен е от страх“.
Тази дума, според Хенри Ноел Брейлсфърд, е ключът към битието на Македония, което я вкарва в коловоза на времето. И прави „историята ѝ“:
Страхът е господстващият и вечно присъстващ мотив. Той строи села. Предизвиква миграции. Дава обяснения за измами. Той стои в основата на морала на една страна.
Включително и за българите:
От всички народности българите са най-непоклатими и търпеливи; те изглеждат безчувствени към болка и неподатливи на паника. Това, което може да изтръгне вик от тях, не е някое обичайно сътресение, тъй като тяхната физическа структура се е приспособила към политическите условия, в които те се намират. Поглеждайки назад към моите странствания сред тях една върволица от съкрушени хора се изправя в паметта ми – един стар свещеник, легнал до една горяща къща, безсловесен и умиращ бавно; една жена, започнала да лае като куче от деня, в който нейното село бе изпепелено; една девойка, която бе полудяла, понеже майка ѝ я беше закопала в дупка под пода, за да я спаси от войниците; един момък, заболял „от страх“ от мига, в който някакъв войник опрял нож в гърлото му; деца, бягащи ужасени при вида на странник, с викове „турци, турци“…
Брейлсфърд прекарва цели месеци в атмосферата на кошмарите след Илинденското въстание. И е съвсем наясно, че в света на кошмарите кланетата винаги са възможни. Затова не се чуди дълго защо някой следобед в пазарен град като Битоля чаршията изведнъж опустява. Нито е еврейският Шабат, нито е православен празник. Нито е денят на св. св. Кирил и Методий, когато българите се спомнят, че са нация. Всички, без разлика от вероизповедание, здраво залостват вратите си. Страхът е общ. Всички треперят с кошмарите на останалите. Някакъв слух е тръгнал из пазара и паниката е обзела всички. Страхът винаги е „на прага“. Най-малката странност в поведението, най-дребната проява на независимост може да обрече съвършено невинен човек.
Британският автор обаче недоумява как в едно от богатите кътчета на Европа може да цари толкова безнадеждност. И бедност, която стои зад македонските въстания и кланетата след тях. Съществуват българските училища, които предоставят на хиляди младежи образование, което би трябвало да разгърне тяхната енергия. Оказва се обаче, че след това те се връщат в средните векове. Всякаква социална реализация е изключена в рамките на Империята. А земята на Македония е благодатна. Оризът расте в ниско разположените долини. Царевицата е намерила втори дом в тези области, пшеницата е в изобилие. Виното, тютюнът и афионът (опиумният мак) би трябвало да носят големи доходи. В езерцата и водоемите край селата страшни черни биволи гледат с бялото на очите си, докато пръхтят в калта. Прасетата се препъват в краката на странника. А пък изостаналостта е потресаваща.
Затова „хората в Македония живеят с миналото. Битието им е в монотония кръг на експлоатация и затъване назад“. Веднъж Брейлсфърд не издържа и започва да разпитва македонски селяни защо не емигрират. Защо стоят още тук? Железницата е на десетина мили. България е на три дена път пеша. Светът е широк. Защо не идат другаде, където ще бъдат свободни и щастливи?
Те му отговарят, че няма да има тогава кой да се грижи за „манастира“ им, неверниците ще го опожарят и разграбят. И го отвеждат до старинна каменна постройка, където надпис със славянски букви свидетелства, че е бил построен още преди „завоеванието“. Тогава авторът разбира, че този неугледен на пръв поглед храм, измазан наскоро с хоросан, е побрал в себе си в продължение на векове молитвите и нещастието на хората от тази забравена паланка. Че на хората тук е била поверена задачата да бранят паметта, „горящите малки пламъчета, почернили иконостаса с благочестието на вековете“. И че заради тази малка църквица, както и заради другите църкви в Битолско или Костурско, хората са готови дори да се откажат от дарените им храна или облекло, предпочитайки с тези пари да възстановяват храмовете си.
И това е друга „история“ в историята.
Край руините около Охридското езеро Брейлсфърд повежда изключително интересен разговор с местните хора, разпитвайки ги какво е било „преди“. Завежда група селяни от някаква паланка до крепостта на цар Саумил и ги пита кой е построил това място. „Свободните хора“, отговарят му многозначително те. „А те кои са били?“ „Нашите дядовци“. „Да, но те българи, сърби или гърци са били?“ „Били са християни“.
Това е пределът на тяхното знание. Старата крепост е важен исторически знак, сочещ нещо друго. Тя напомня за свободното минало. Ала като неясно предание, което историята един ден ще попълни. Историята, както е казал Пеги, обаче само навързва събитията, докато паметта прониква дълбоко в тях, именно тя е тяхната ос.
Според наблюденията на Хенри Ноел Брейлсфърд езикът също ни дава много малко светлина. „Македонският диалект по определени структурни черти е в съгласие по-скоро с българския, отколкото със сръбския. Но принадлежността на остатъка от Македония – твърди той – ще се решава на чисто политическа основа“.
Ето защо, когато в Белград или София, му задават въпроса сърби или българи са македонците, той отказва да отговаря. Със следния аргумент: „Урокът на историята е, че не съществува никакъв отговор“.
