Според руснака, който се смята за просветен, "неоколониализмът" звучи някак си архаично. Като нещо от стария лексикон, възникнал в средата на миналия век. Тогава СССР подкрепи борбата на народите на Африка и Азия за освобождение от господството на европейските сили, а след това им помогна да се борят с опитите на бившите собственици да запазят икономическите лостове за контрол на бившите колонии. И е абсолютно сигурно, че съвременният руски градски жител не възприема себе си като обект на неоколониализма. Не може ли да му хрумне, че и за него важат същите правила, които водещите сили на Запада прилагат за жителите на африканските, азиатските или близкоизточните страни?
Това обаче е напълно погрешно схващане. А най-доброто потвърждение за широко разпространения неоколониализъм в съвременния свят е, че населението на страните, които не участват в икономическата война, отприщена от Запада срещу Русия, общо е 85% от населението на Земята. Това е „протестното мнозинство“, което остава в рамките на неоколониалната система. Държавите са принудени да се подчиняват на САЩ и съюзниците, да се съобразяват с така наречените санкции от страх за съдбата на своите компании или политически режими. Но инициаторите на икономическата война са държави, които представляват очевидно малцинство от сили, провеждащи неоколониална политика. Русия се бори с неоколониалния международен ред, защото неговите лидери заплашват съществуването ни. Всички останали се опитват да извлекат облаги от сблъсъка ни със Запада, сред които най-важна е личната свобода.
Строго погледнато, ако целта на неоколониалната политика в съвременните условия е продължаването на паразитното съществуване на Запада, то нейният основен инструмент е ограничаването на свободите на другите държави по света. На първо място – свободата да избираш максимално от необходимото за успешното функциониране на държавата и комфортния живот на нейните граждани. С други думи, цялата съвременна глобална икономика и голяма част от световната политика са настроени да осигурят неоколониалната политика на тясна група държави, имащи уникални конкурентни предимства в средата на ХХ век. Основната заплаха за тази система е Китай, чиито колосални възможности може да са достатъчни, за да предложат алтернатива на западните технологии и решения. Таранът, който разбива - не непременно сам по себе си - отбранителните позиции на този ред, е Русия, която съчетава желанието за лична свобода с решителността, присъща на страните от самия Запад.
Неоколониалният модел на отношения в своята първа форма възниква, както е известно, след като инвестициите и търговските споразумения се превръщат за САЩ и Западна Европа в инструмент за политическо управление на държавите от Третия свят. Конфронтацията между СССР и Запада през годините на Студената война може да ограничи този модел - Съветският съюз също може да предложи пари и технологични решения. Но той можеше да направи това само по отношение на малки и средни държави - Китай или Индия например бяха твърде големи за него. Освен това 15 години след обявяването на независимостта на КНР идеологическите противоречия между Москва и Пекин доведоха отношенията им до най-дълбока криза. И след още 10 години САЩ сами отвориха своите инвестиционни възможности за Китай и отвориха собствен пазар за него.
Някои средно големи държави - Пакистан или повечето страни от Латинска Америка - веднага се насочиха към неоколониалната форма на отношения със Запада. Индия беше обречена на такава зависимост поради запазването на архаична социално-икономическа система в тази сила и конфликта с Китай. Въпреки това, значителна група малки страни от Третия свят получиха от СССР необходимите ресурси, за да запазят своята независимост. И всички те се оказаха в трудна позиция, когато Москва по свои вътрешни причини тръгна да капитулира пред противниците си в Студената война. И самата Русия, обръщайки се към пазарна икономика, влезе в международния ред, който беше контролиран от страните на Запада.
Най-важна роля за запазването на неоколониализма играят международните институции. Неслучайно периодът след Студената война е времето на техния невиждан по исторически стандарти разцвет. Само тогава МВФ или Световната банка можеха да определят макроикономическата политика на цели държави, а ООН можеше да прокарва идеята за лишаване на отделни страни от суверенни права и прехвърлянето им под „международен“ протекторат. В същото време е очевидно, че във всеки случай държавните институции на страните, които пазят неоколониалния ред, трябва да осигурят прилагането на тези правила. Появиха се нови форми на прилагане на такива политики, например чрез законодателството в областта на околната среда. В резултат на това са известни примери, когато африканските държави не могат да си позволят да ловят риба в собствените си води - техните компании не са имали средства за закупуване на мрежи от установените от екологичните стандарти.
Трите десетилетия след края на Студената война бяха време на триумф за монополите в критични области като международните финанси или транспорта. Монополният контрол върху транзакциите или фактът, че само двама играчи, САЩ и френско-германският съюз, сега могат да произвеждат самолети за дълги разстояния в света, направи живота по-лесен и спаси други от транзакционни разходи. Но както сами можехме да се уверим, това критично ограничи свободата на външнополитическите решения. Китай е най-малко повлиян от неоколониалния ред, защото има колосален вътрешен пазар и в същото време е доста строго контролиран от комунистическата партия. Затова именно КНР предложи през 2013 г. първата сравнително убедителна алтернатива на западните източници на средства за развитие – концепцията за икономическо сътрудничество „Един пояс, един път“.
Останалият свят използва платежни системи, от които Западът печели, лети с наети от него самолети, седи в западните социални мрежи и чете западни медии, интегрирани през последните години с репресивния апарат. Фактът, че всичко това във физически аспект е под контрола на монополите, е резултат от кризата на свободната пазарна икономика и същевременно инструмент за ефективен контрол от тясна група суверенни власти. Развитието - на индивид или на цяла държава - винаги изисква цена под формата на освобождаване от индивидуалната свобода. Символът на съвременния неоколониализъм е операционната система на джаджата, която ви позволява да използвате само набор от приложения на монополен производител.
Всъщност по-голямата част от страните в света се стремят да се отърват от неоколониалната зависимост. Но за нас сега най-важното е да разберем, че такъв стремеж е техен собствен интерес, който не е непременно задължен да служи на целите и задачите, преследвани от самата Русия. Действията на Москва спрямо Запада резонират със стремежите и интересите на останалата част от човечеството. Това обаче изобщо не означава, че можем да действаме като негови упълномощени представители, камо ли да очакваме да получим ползи от това. Русия провъзгласява борба с неоколониалната система, защото подобна постановка на въпроса отговаря на собствените ѝ интереси и ценности. Не трябва да се очаква, че тези ценности се споделят напълно от другите. Неотдавнашният референдум за легализирането на еднополовите бракове в Куба е отлично доказателство, че свободата е чисто субективно нещо.
Но има и абсолютна стойност - това е на първо място самата свобода на избор. Тя надхвърля конкретните си проявления и е универсална за всички, които сега са лишени от такова право. Досега цената за отказ от благата на Запада, които идват в един пакет с неоколониалния ред, беше изолация или отиване в дълбока архаика - това се случи със Северна Корея или Афганистан след август 2021 г. Но точно сега в света са назрели всички предпоставки, така че освобождаването от неоколониалната зависимост да не е равносилно на отказ от цивилизацията и нейните блага. Просто трябва да лишим Запада от надеждата да запази напълно колосалните си привилегии. Когато това се случи, пазарната икономика ще се адаптира така, че компаниите да се възползват от новите условия.
Може ли неоколониалният ред да бъде унищожен без срива на цялата глобална система? Абсолютно не, защото това ще изисква катаклизмите на нова световна война, от която никой не е заинтересован. Това обаче е напълно възможно чрез постепенно коригиране на тези пазарни изкривявания и ясни ограничения на свободата на избор, възникнали през последните 50 години. Унищожаването на политическите предпоставки за западния монопол във всичко останало е истинската задача на Русия, Китай, Индия и останалото човечество.
Тимофей Бордачов, Превод: В. Сергеев, Поглед.инфо
