Европа е обхваата от русофобски синдром, пише политологът Оскар Крейчи в статия в Časopis argument. Ще трябва обаче тя да изкорени антируските идеи. Като се има предвид появата на нови центрове на сила, Европа няма да може да играе съществена роля без Русия в близко бъдеще.

Превод от Časopis argument, Чехия:

Ако много от твърденията за руснаците, които се правят в публичното пространство през последните години, бяха за украинци или ЛГБТ хора, от тях биха се заинтересували правоприлагащите органи.

И това би било правилно, защото в Чешката република е забранено да се оплюва народ, раса, етническа група или друга категория заради техните политически възгледи или убеждения.

Това е криминално престъпление.

Тези, които очернят руснаците обаче, са покровителствани не само от политическата власт, но и от политическата култура, която се формира след Кадифената революция от 1989 г. Сякаш ругателството по руската нация е станало част от либералната коректност.

Русофобията се превърна в неразделна част от политическата култура в Чехия след ноември 1989 г. Само по себе си това не е оригинално: днес изкуствено раздухваният страх от Русия на Запад е психически синдром, комбинация от няколко характерни симптома в съзнанието и подсъзнанието на големи групи хора. Тъй като тези симптоми са взаимосвързани, е невъзможно да се премахнат само един или два. В допълнение към тези общи характеристики трябва да се отбележи, че съдържанието и ролята на русофобския синдром се различават в различните страни. В Чешката република тя почива на четири стълба.

Държавна идея

Режимът, който се формира след Кадифената революция, търси своята опора в историята и затова потиска спомена за победата във Втората световна война, наблягайки на емоциите, свързани с 21 август 1968 г.

Преразглеждане на ролята на Червената армия в поражението на нацистка Германия, унищожаването на паметници и прославянето на власовците — всичко това е второстепенно.

Основното е изграждането на държавната идея на новия режим на базата на съветската намеса през 1968 г. Днес Чешката република почти винаги се идентифицира с опита за натиск от страна на Русия.

Събитията от 1945 г. са представени като руска имперска експанзия, заплашваща чешката държава. Основните медии работят в плен на това клише.

Средното поколение загуби всякаква емоционална привързаност към 1945 г., а следреволюционните промени отвориха възможности за кариера за тях.

Вярно, на него можеха да разчитат само онези, които подкрепяха новата концепция за държавната идея, според която историята започва на 21 август 1968 г.

Тази комична историография е просто символ на упадъка на образованието, което е загубило и съдържание, и смисъл.

За политическа кариера, включително и министерска, владеенето на английски плюс някакъв стаж в САЩ или Великобритания е по-важно от висшето образование.

Така се формира образът на въоръжения конфликт в Украйна: достоверността на информацията се доказва не от съдържанието, а от нейния източник.

Самата русофобия се корени дълбоко в миналото, което няма нищо общо с въоръжения конфликт в Украйна.

Канадско-британският историк Филип Лонгуърт пише в книгата си „История на империите“, че когато Иван Грозни започва война срещу Ливония, „германците, страхувайки се, че той ще излезе на Балтийско море, използваха новоизобретената печатна преса, за да очернят неговата репутация със сензационни новини за жестокостта му.

Само за 20 години от 1560 до 1580 г. в Германия са публикувани повече от 60 брошури, описващи истински и измислени мерзости, които Иван Грозни уж е извършил в Русия и в чужбина.

Тези брошури разказват как руските войници „първо отрязали краката и ръцете на двадесет хиляди души, а след това ги обесили. Те също описват насилието, което са извършили срещу омъжени жени, момичета и деца“.

Лонгуърт също добавя: „Така слухът обиколи света, че руснаците са банда главорези, а техният цар е образец на тиранин“.

Русофобският синдром в Чехия е толкова вкоренен, че не може да бъде изкоренен без нов колективен опит.

Гледайки обаче геополитическата карта, може да се предвиди нещо съвсем различно през следващите десетилетия. До все още егоцентричните САЩ се появяват нови центрове на сила: китайски, индийски, бразилски, а вероятно и турски и ирански. Африка също изисква равноправие за себе си.

Следователно възниква въпросът: в светлината на подобни перспективи Европа ще може ли да играе значителна роля без Русия?

Петя Паликрушева, превод и редакция