За първи път в историята си руската литература е подложена на глобална преоценка. Дори писатели от XIX век са държани отговорни за агресията на Русия в Украйна.

В същото време руските власти използват това “ отменяне“ в пропагандата, представяйки войната като защита на руската култура. Дмитрий Калугин, доктор по филология, обяснява дали класиците от миналото са отговорни за това, което се случва днес.

2022 г. налага нов поглед към познати неща. Не е пренебрегната и руската литература, на която също се приписва отговорност за настоящите събития. Призовава се за по-внимателно разглеждане на „слепите петна“ и за “ отменяне на виновните“ за трагедията.

Имперският характер на руската литература е изтръгнат от сянката и разкрит в най-непривлекателната си форма. Най-много от това страда Бродски с неговото злополучно стихотворение „За независимостта на Украйна“. Пушкин и „Към клеветниците на Русия“, Гогол и „Тарас Булба“ също са на прицел.

Поставен от окупаторите билборд в Херсон с Пушкин и надпис „Херсон – град с руска история“. Снимка: видеокадър

Най-непримиримите автори, като украинската писателка Оксана Забужко, добавят към списъка и Лев Толстой: „Всеки е способен да заколи ближния си – въпросът е само в цената. Това е „хуманизъм по руски“. И ако приемете тази теза, поздравления – готови сте за навлизането на руските войски“, пише тя за романа „Възкресение“.

Забужко дава пример с „Муму“ на Тургенев, където Герасим, носител на робско съзнание, не се поколебава да убие единственото си близко същество по заповед на господарката си и въпреки това предизвиква съчувствието на читателя: „Днес разпознавам хората, възпитани от това училище, като тези, които ругаят Путин и съчувстват на бедните руски войници, които Путин е изпратил в Украйна да убиват не само кученца“, твърди Забужко.

Стига се дотам, че известната славистка от Бъркли Ирина Паперно решава да се намеси в дебата: „Пътят към Буча не е постлан с томове на Толстой и Достоевски или с „Муму“ на Тургенев. Корените на проблемите на Русия се крият другаде.“

Дори папата се принуди да издигне глас в защита на руската литература, като заяви, че Достоевски „все още вдъхновява християнството“. Непогрешимостта на папата, поне по този въпрос, веднага беше оспорена от украинската посланичка в САЩ Оксана Маркарова: „Папата – написа тя на страницата си във Facebook, – очевидно не е чел Достоевски много внимателно. <…> Дори повърхностното проучване на истинската история на нашия регион показва, че в Русия хич не мирише на хуманизъм.“

Този интерес към руската литература е разбираем. Ролята ѝ във формирането на националната идентичност е очевидна и затова може би наистина си струва да потърсим в нея ключ към настоящите трагични събития. За да се постави обаче руската литература в перспективата на вината и отговорността, е необходимо първо да се изясни как е конструирана тази литература, какво може и какво не може да прави.

Имперският характер на руската литература се проявява най-ясно в „колониалния текст“. С изключение на Руска Америка, Русия не е имала отвъдморски колонии, така че ролята на колонизираните страни играе например Кавказ, за чието подчинение Пушкин пише във финала на „Кавказкият пленник“.

Завладяването на Сибир е прославено в образа на Ермак, възхваляван от Рилеев, Денис Давидов, Хомяков и много други. Без да напрягаме много паметта си, можем да добавим тук Лермонтов с неговия „Герой на нашето време“ и Гогол с неговата „Вечери в селцето край Диканка“, където всички говорят на руски, а украинските думи изглеждат като екзотика. Всички тези текстове повечето читатели помнят от училищната програма.

Империализмът на руските класици волно или неволно е възхваляван от учителите в училищата и университетите; той присъства в свалените реферати, резюмета и готовите задачи за домашна работа – все ресурси, които трябва да помогнат на ученика или студента да усвои необходимия „минимум информация“ без критично осмисляне, пренебрегвайки сложните подтекстове. Имперското начало на руската литература е заложено в сюжетите и образите на училищните съчинения: „Темата за Кавказ в творчеството на Пушкин“, „Образът на Бела в творчеството на Лермонтов“, “ Полтавската битка в творчеството на Пушкин“ и „Съдбата на народа в творчеството на Некрасов“.

Друга важна проява на имперския характер в литературата е „вътрешната колонизация“. Този „роман“, по сполучливия израз на Александър Еткинд, израства от разрива между интелигенцията и народа, който е пряка последица от реформите на Петър Първи. От тази гледна точка руският народ се превръща в „другия“, в този, който трябва да бъде цивилизован, просветен и „хуманизиран“. Или, ако погледнем от друг ъгъл, хората са обект на изследване, изграждане и грижа. В такава оптика можем да прочетем например „Записките на ловеца“, също познати ни от училище.

Защо темата за империята е толкова значима през XIX век, че следите ѝ са разпознаваеми в толкова много класически текстове? Защото тя се възприема като цивилизационна сила, чиято първа страна е поробването, а другата – обединението, мирът и спокойствието „отвъд приятелските щикове“, както пише Лермонтов в поемата си „Мцири“. Именно в тази конструкция се намират „вътрешните други“: народът, обществото и просто хората, които се чувстват част от по-голям политически проект.

„Имперският текст“ на руската литература придобива истинската си токсичност, когато е присвоен и подкрепен от Съветския съюз. СССР актуализира цивилизаторската роля на държавата, като пренася великата руска литература в „националните покрайнини“: например в централноазиатските републики, за да могат те да заемат своето място в „семейството на братските народи“. Именно тук „хуманизмът“ на руската култура, наследен от интелектуалната критика на XIX в., се оказва полезен.

Този „хуманизъм“ обяснява универсалното значение на руската класика – образец за всички национални литератури, а Пушкин и Тарас Шевченко в тази перспектива скрепяват съюза на братските народи с мълчаливото предположение, че именно първият е истински великият поет. Ярък израз на това неравенство е предсмъртният вик от стихотворението на Бродски: „…ще хриптиш, драскайки ръба на матрака си, стихове от Александър, а не от брътвежите на Тарас“.

Но голямата литература – а руската със сигурност е такава – е склонна да вижда света не като прост, а като сложен. Ето защо, например, „Медният конник“ на Пушкин може да се чете едновременно като апология на империята и като състрадание към малкия човек, попаднал под нейните копита. Литературата поема в себе си опасните идеи и в същото време създава противодействие срещу тях.

Империализмът на Пушкиновия „Кавказки пленник“ е неутрализиран от Толстоевия „Кавказки пленник“, а може би преодолян от героизирането на националноосвободителното движение в „Хаджи Мурат“. Великото царство на разума и рационалността (в крайна сметка империята е въплъщение на рационалността, на структурата) ще бъде подкопано от ирационалната човешка природа у Достоевски.

За повечето хора тази сложност се оказва излишна и имената на великите писатели стават по-важни от техните произведения. Това е изразено с удивителна точност например в стихотворението на Дмитрий Пригов за Пушкин:

Във всяко село, във всяко кътче
Бих поставил бюстовете му навсякъде.
Но бих унищожил стиховете му.
Защото те опетняват образа му.

Когато държавата започне да използва литературата за своите цели, тя намира за по-удобно да използва откъси, учебници, имена, цитати – всичко, което съставлява фоновите знания на хората. Всичко, което можете да активирате в момент на нужда в зависимост от целите си.

Именно като империалистическо налагане на културни ценности литературната класика може да се озове в ролята на обвиняема. При това тълкуване тя може да поеме част от отговорността за случващото се в Украйна. В този случай обаче защитната линия също е ясна: литературата е опасно нещо и тя не носи отговорност за възприемането, а още по-малко за тълкуването на своите произведения.

Когато пише „Страданията на младия Вертер“, Гьоте не очаква, че младите хора ще се самоубиват, подражавайки на неговия герой. А Достоевски не би искал Разколников да има подражатели. Лесно можем да си представим, че на руските танкове и ракети ще бъде изписано: „За Пушкин!“, „За руската литература!“. Но е очевидно, че това ще направят онези, които изобщо не се интересуват нито от първото, нито от второто.

Въпросът за общата вина на литературата е различно формулиран въпрос за колективната вина на всички руснаци. Ако всички сме ходили в руски училища и сме чели едни и същи книги, тогава изводът е ясен – да, виновни сме, да, всички. Но тази логика е чисто манипулативна по своята същност.

Оспорването на вината на литературата създава фалшивата илюзия, че има „единствен отговор“, като прехвърля отговорността върху това, което, по думите на Сократ, „не може да се защити“.

Не бива да забравяме, че всички четем книги по различен начин. И всеки носи отговорност за своите заключения. Винаги ще има хора, които са добре запознати с литературата, които могат да я анализират и които се интересуват от това, което другите пишат за нея.

Но онези, които третират литературата като ресурс, като вид петрол, като инструмент за политическа манипулация, разчитат на други читатели. На онези, които се интересува повече от готови формули и общи съждения. Мисля, че именно те, а не романите на руските класици, проправят онзи път към Буча.