Западната военна помощ се превърна в ключов фактор, за да може Украйна да устои на руската инвазия. Благодарение на предоставените оръжия, боеприпаси и разузнавателна информация, украинските войски успяха не само да спрат първоначалната офанзива на руснаците, но и ги принудиха да отстъпят от стратегически важните си позиции при Киев, Харков и Херсон.

Симбиозата между силната украинска съпротива и западната подкрепа се оказа неочаквано добра комбинация, която не само спря руската военна офанзива, но и се превърна във фактор за неутрализиране на опита на Путин да ревизира съществуващото глобално статукво. Което накара Америка и Европа да възприемат каузата на Украйна като своя кауза. Те виждат, че нейните действия могат да осакатят трайно руския военен потенциал, като го лишат от самочувствието, че той е инструмент, който може да играе сериозна роля на международната сцена. А в името на подобна цел си струва  да се отделят десетки милиарди долари и евро, за да се подсигури неспирен поток от артилерийски системи, ПВО-системи, танкове, бойни машини, леко ракетно и стрелково въоръжение и всичко, което е необходимо, за да може да се нанасят възможно най-големи загуби на руските въоръжени сили.

В този смисъл изглежда доста странен целият шум, който се вдигна около изпращането на стотина германски танкове Leopard 2 и трийсетина американски техни събратя М1 Abrams 2. В случая наистина става въпрос за доста по-модерни танкове от изпращаните до момента съветски танкове от източноевропейските арсенали, но в никакъв случай не говорим и за някакво wunderwaffe. И като количество те едва ли са способни да променят хода на войната, а от качествена гледна точка е спорно, доколко украинците бързо ще успеят да сформират боеспособни настъпателни подразделения, боравейки с непозната за тях и доста разнотипна техника.

В случая по-скоро става въпрос за тестване на поносимостта на Русия към все по-нарастващото ангажиране на Запада с конфликта.

И всички привидни колебания, драми и нерешителност, които сякаш се разгарят в западните столици по отношение на оръжейната подкрепа към Украйна, се дължат на ясното разбиране, че се ходи по ръба на бръснача. Западните елити доведоха емоционалната си обвързаност с украинците до степен, че евентуално поражение на последните ще се превърна и в геополитическа катастрофа за Запада. От друга страна, поражението на Русия също съдържа риск да отключи катастрофа от най-високо ниво - да предизвика началото на Трета световна война, съпроводена с размяната на масирани ядрени удари. При които Европа, Сибир и Северна Америка ще бъдат напълно изпепелени.

Затова в НАТО се придържат към стратегия, която оперира в рамките на две ограничения: да не се допусне военния разгром на Украйна и същевременно Украйна да не получи възможност да нанесе мълниеносно поражение на Русия. Ако Москва бъде победена, това трябва да се случи в рамките на дълготрайна кампания, след поредица от тежки сражения, така че руснаците да имат време да „свикнат“ с провала си и да пренасочат яростта си от западните си опоненти към собствените си властови структури. И най-вече към Путин, разбира се.

В този смисъл доставката на немски и американски танкове просто е многопластова реакция на скорошните руски военни успехи по линията Бахмут-Соледар-Северск. Ако тя бъде пробита, Киев ще трябва да изтегли армията си към Славянск и Краматорск, което ще превърне тези два града в двете нови най-горещи точки на войната.

Дали това ще бъде стратегическа победа за руснаците - едва ли, но пропагандният ефект ще бъде безспорен. И за НАТО е важно да има алиби, ако бъде обвинено от собствените си общества, че е могло да предотврати това поражение, но не е доставило необходимото съвременно въоръжение.

От друга страна, се изпраща сигнал към Кремъл, че на всеки руски успех ще се отговаря с изпращането на все по- модерни оръжейни системи, способни да наклонят по-осезателно везните на двубоя в полза на Киев. В допълнение,

НАТО вече не тръби наляво и надясно, че не е страна в конфликта, а ясно подчертава, че ще следва политиката си на неограничена подкрепа към Украйна, каквото и да му струва това.

Нещо повече, началникът на военния комитет на НАТО адмирал Роб Бауер открито заяви, че „НАТО е готово за директна конфронтация с Русия“, а италианския военен министър Гуидо Кросето отиде още по-нататък с предупреждението си, че „ако руските танкове доближат до Киев, това ще е началото на Трета световна война“. Германската външна министърка Аналена Бербок пък направо заяви, че Западът вече се намира във война с Русия.

Всичко това е ясна индикация, че конфликтът преминава в нов етап, засега на вербално ниво, но скоро то ще добие и практически измерения. Такъв е ходът на западните действия. Тяхното скрито послание е, че дори победа в Украйна няма да донесе мир за руската страна. Малко по-дипломатичен, но доста по-конкретен бе американският държавен секретар Антъни Блинкен, според когото санкциите срещу Русия трябва да се запазят, независимо от развоя на войната, като гаранция, че Москва няма да е в състояние да предприема каквато и да било агресия в бъдеще.

Проблемът пред сегашната западна стратегия е, че тя не отчита евентуалности, намиращи се извън собственото ѝ полезрение.

Какво ще се случи например, ако Украйна не издържи на цялото това напрежение и армията ѝ или тила ѝ колабират?

Другата опасност се крие в предположението, че Русия изчерпва възможностите си да отговаря на ескалацията на конфликта посредством нарастване на собствените си конвенционалните военни усилия. И тогава ще ѝ останат под ръка само стратегическите въоръжения.

Което означава, че се изправяме пред бъдеще, което не ни предлага избор между разгаряне на конфликта или неговото успокояване, а между различни варианти на ескалация. И едва ли някоя от страните в конфликта има вариант за действие при подобно развитие. Което ще наложи да се продължи политиката за все по-нарастваща ескалация и генерирането на все по-опасни последици за цялото човечество.