„За Полша, както и за Европа, победата над Путин е смисъл на съществуването на държавата“, това неотдавнашно изявление на полския премиер Матеуш Моравецки беше възприето от мнозина в Москва като празно и нагло самохвалство на политик, който освен това не е пълноправен ръководител на правителството, а параван, зад който се крие Ярослав Качински, дългогодишен кукловод на политическия живот на Варшава. Тази оценка обаче е неправилна в няколко отношения едновременно.
Най-влиятелният човек в Полша наистина си остава 73-годишният лидер на управляващата партия Качински, заклет ерген (никога не се е женил и дори не е имал приятелка), голям фен на нравоучителството към жените („Жената трябва да узрее, за да стане майка. Когато след 25 години са хванати зад яката, това не е добра предпоставка за такива неща“) и страстен любител на котки („домакинята“ във вилата на Качински във варшавското предградие Жолиборж е котката Фиона, и на заседание на полския парламент Качински веднъж беше хванат да изучава „Атласа на котките“).
Въпреки това, според експерти, динамиката на властта във Варшава постепенно се променя. Започвайки кариерата си като следващия джобен министър-председател на Качински, Моравецки се превърна във фигура сам по себе си.
Неоправдано е и мнението за празно самохвалство. Във всяка от западните столици вече реално функционират щабовете за борба с Путин. Най-мощният от тези щабове е, разбира се, във Вашингтон. И най-идеологически натовареният щаб, който същевременно има най-добре обмислената програма за действие, се намира във Варшава.
"Бой по болшевика" - полски плакат от времето на войната със Съветска Русия през 1920 година. През 2023 в Полша е прието да се изобразява Русия по този начин.
Планове за Варшава за десетилетия напред
През ноември 2022 г. Анна Громада, съоснователка на базирания във Варшава мозъчен тръст Kalecki Foundation, и полският икономист Кшищоф Зенюк публикуваха статия в британския The Guardian, озаглавена „Защо Полша може да спечели най-много от поражението на Русия в Украйна“.
Този текст очертава стратегическите планове на Варшава за десетилетия напред с удивителна откровеност и яснота: „Успехът на Украйна ще предостави на региона исторически шанс да се откаже от статута си на периферия и да се превърне в противовес на големите западни държави от ЕС".
Украинска победа вероятно ще доведе до смяна на режима в Беларус, второто липсващо звено в историческия проект Inermarium, което предвижда буфер от съюзнически държави, който се простира от Балтийско до Черно море и е предназначен да служи срещу мощта на Русия.
За Полша подобен сценарий би означавал двоен джакпот. За първи път от 17-ти век тя ще може да реши проблема със „съседството“...
"Обединен регион, обхващащ цяла Източна Европа, с човешки и икономически потенциал от повече от сто милиона души, може да измести господството от старата Рейнска област в Европейския съюз“.
Както следва от статия на полски експерти в The Guardian, първо Варшава, заедно със САЩ и Западна Европа, възнамерява да се справи с Русия. След това, разчитайки на подкрепата на Вашингтон, Полша ще превърне западната част на ЕС в „европейска периферия“.
Но планът има и трета точка под формата на предстоящото разграничаване от Америка: „Американските и източноевропейските интереси днес изглежда съвпадат. Има обаче... очевидни причини, поради които пътищата им може да се разделят в бъдеще..."
"САЩ се страхуват много повече от повторение на хаоса от разпадането на Съветския съюз през 1991 г. и произтичащите от това рискове за ядрената сигурност. Тези рискове за сигурността също не се приемат лековато в Източна Европа. Но ако вече живеете в район, изложен на риск, тогава перспективата за значително подобрение (под „подобрение“ тук означава разпадане на Русия. – „МК“) прави вашата гледна точка различна.“
Дали стратегическите планове на Варшава наистина имат наполеоновски обхват? Смехът, от моя гледна точка, тук е абсолютно неуместен. Първата фаза на тези наполеонови планове сега е в етап на опит за изпълнение.
"Старшият брат" прие да поддържа морално "младшия". Киев, 15 март, 2022 година. Ярослав Качински (в ляво, в бяло) с премиера Матеуш Маревцки (с очилата) в центъра. Това отразява новото разположение на силите в полската политика.
"Вълци" от Смоленск
През февруари 1764 г. императрица Екатерина II назначава княз Александър Вяземски за генерален прокурор (всъщност първи министър) и му дава ръкописна „инструкция“ каква линия трябва да следва в обществените дела. Девета точка от тази "инструкция", от една страна, звучи много актуално, а от друга, е способна да потопи съвременния читател в състояние на пълно изумление.
Обръщайки се в този момент към темата за „Малка Русия, Ливония (композит от териториите на съвременна Латвия и Естония. - „МК“) и Финландия“, Екатерина пише:
„Тези провинции, както и Смоленск, трябва да бъдат доведени до русификация и ще престанат да изглеждат като вълци в гората".
С "Малорусия" (тоест Украйна) и балтийските държави всичко е ясно. Но какво прави Смоленск в тази компания от „неруски вълци“?
По време на Смутното време, през 1609 г., полските войски превземат Смоленск от Русия. През 1654 г. цар Алексей Михайлович успява да го върне. Но, както виждаме, дори след сто и десет години Смоленск не може отново да стане напълно руски град.
Ние сме свикнали с картината на света, в която Москва принадлежи към световните столици от първа категория, а Варшава - към втора или трета. За няколко периода през 16-ти и 17-ти век царството на Русия и Жечпосполита (предшественика на съвременна Полша) са били приблизително равни държави по сила. И понякога балансът на силите между тях беше напълно извит към Варшава.
Населението на Жечпосполита през 1580 г. е 7,5 милиона души, а през 1650 г. - 11 милиона. Населението на Русия в края на 16 век е 6 милиона, през 1620-те е 3,5 милиона, през 1640-те е 7 милиона. Като се има предвид "точността" на статистиката от онези години, всички тези цифри, разбира се, са произволни. Но те дават известна представа за голямата картина.
Между другото, обърнахте ли внимание на катастрофалния спад на населението на Руското царство в началото на 17 век? Това е пряк резултат от разпадането на държавата по време на Смутното време и поредицата от полски намеси.
Тогава Русия се оказва в омагьосан кръг. Разпадането на "вертикала на властта" провокира полските намеси. А полските намеси задълбочават и консолидират процеса на разпадане на властта.
През 1610-1612 г. Москва е окупирана от полско-литовските войски. Нестабилността на позицията на Русия се усеща много десетилетия след това. Поляците, например, дълго време настояват първият руски владетел от династията на Романови, Михаил, да престане да се нарича „цар на цяла Рус“ и вместо това да се задоволи с титлата „цар на своята Рус"
Но отначало постепенно, а след това все по-бързо, балансът на силите започва да се променя не в полза на арогантното варшавско благородничество. 1772, 1793, 1795 - има три разделяния на Полша между Русия, Австрия и Прусия. През 1815 г. Варшава и други полски територии стават част от Русия.
Поляците, разбира се, периодично се бунтуват. Въстанията от 1830-1831 г. и 1863-1864 г. се превръщат в събития от общоевропейски мащаб. Но въпреки пламенната симпатия към поляците на "цяла просветена Европа", Варшава остава под властта на Санкт Петербург.
В обратната посока махалото на историята започва да се движи едва през ХХ век. По време на Руско-японската война професионалният революционер Юзеф Пилсудски (по-големият му брат Бронислав, заедно с по-големия брат на Ленин Александър Улянов, участват в подготовката на атентат срещу император Александър III, но братът на Ленин е екзекутиран, а братът на Пилсудски, след като е осъден на смърт, бил помилван и изпратен само на каторга) установил контакт с японски дипломати.
Пилсудски представя на потенциалните си съюзници писмено „съблазнително предложение“: „Силата и значението на Полша сред съставните части на руската държава ни карат да си поставим политическа цел - да разделим руската държава на основните й компоненти и да освободим страните, които са били насилствено включени в тази империя".
"Ние виждаме това не само като осъществяване на културните стремежи на нашата страна за независимо съществуване, но и като гаранция за това съществуване, тъй като Русия, лишена от своите завоевания, ще бъде достатъчно отслабена, за да престане да бъде страшен и опасен съсед", казва той.
Японците вземат Пилсудски доста сериозно: той е поканен в Токио и удостоен със среща с архитекта на войната с Русия Аритомо Ягомато, бивш министър-председател и настоящ по онова време началник на генералния щаб. Но през 1904 г. Пилсудски не се застоява.
Той трябва да се върне в Руската империя и да се справи с "ексцесии" - тоест експроприации или банална престъпност: ограбване на банки и влакове, уж с революционни цели. Пилсудски обаче не пропуска шанса, който му се пада след появата на независима Полша след Първата световна война.
Сред най-влиятелните фигури в новата държава по това време е друг яростен полски националист, Роман Дмовски. Защо тази подробност е важна? Защото при целия си национализъм Дмовски е и талантлив политик реалист.
Той смята, че Германия е основната опасност за Полша и предлага да се изравни тази опасност чрез установяване на тесни връзки със Съветска Русия.
В междуособната политическа борба обаче Дмовски губи от Пилсудски. Варшава разчита на конфронтация с Москва и опит за реализиране на проекта Intermarium. Всичко завършва с полска национална катастрофа през Втората световна война.
През периода, когато посетих Полша няколко пъти през първото десетилетие на 21 век, всички тези събития изглеждаха като древна история, която няма нищо общо с настоящето. Спомням си например как като част от международна група млади експерти се озовах на аудиенция при тогавашния президент на Полша Александър Квашневски.
Ръководителят на страната говори приятелски с поляците на полски, с германците на немски, с руснаците на руски. Казаното от Квашневски беше напълно изчезнало от паметта ми. Но остави общо впечатление: Квашневски се държеше като „г-н Чар“.
Още повече ме впечатли срещата с тогавашния полски посланик в Москва Йежи Бар през декември 2009 г.
„Г-н посланик, има мнение, че основната движеща сила зад външната политика на Варшава е русофобията, а неприязънта към руснаците е много често срещана в Полша на битово ниво. Какво ще кажеш за това? – попитах го по време на интервюто.
Йежи Бар отговори: „Във всяка демократична страна има различни мнения. И не се учудвайте, че може да има отделни русофобски изказвания. Притеснявам се, че има такива настроения. Но това не е държавна политика..."
"Имате несравнимо повече приятели в Полша, отколкото предполагате", каза той.
"Как можете да сте сигурни в това? Струва ми се, че има само един начин. Иска ми се все по-малко мои руски събеседници да отговарят на въпроса ми: „Били ли сте в Полша?“ - с: "Да, транзит."
Дори такъв жив символ на полската русофобия като Радослав Сикорски, тогавашен министър на външните работи, се опита да ме убеди, че е оклеветен и че изобщо не е русофоб.
Озовавайки се през декември 2010 г. като част от престурне, организирано от полската страна в офиса на Сикорски, реших да хвана бика за рогата:
„Г-н министър, вече преминахте ли от категорията на откритите русофоби в категорията на скритите?"
Беше забележимо, че при въпроса ми Сикорски трепна. Но той бързо дойде на себе си и даде доста убедително звучащ отговор: „Гръцката дума „фобия“ не означава враждебност, а страх ... И ние се страхувахме. Ако ни плашите, ще търсим съюзници. Но ако търсите сътрудничество с нас, тогава сме готови!“
Трябва да призная, че след като разговарях с много полски експерти и политически фигури по време на това престурне, се върнах в Москва с убеждението, че историческото помирение между Русия и Полша, разбира се, не е единственият, но напълно възможен сценарий за развитие на събития.
И как да не се смята това за възможен сценарий, ако през 2010 г. дори самият Ярослав Качински говори за добри отношения с Москва? Призива си към гражданите на Руската федерация след смъртта на неговия брат близнак, полския президент Лех Качински, започна така: „Приятели-руснаци!"
Вярно, дори в този момент имаше скептици, които смятаха подобна реторика за тактическа и чисто временна маневра от страна на Варшава.
Дори по време на престурнето чух (за мой срам, не помня от кого) следното мнение: през втората половина на 2011 г. Полша ще председателства Европейския съюз за първи път в своята история. Има нужда от размразяване на отношенията с Москва, за да бъде това председателство максимално успешно.
Тази гледна точка в крайна сметка се оказа най-прозорливата. В този момент Варшава се чувстваше като младши партньор на Берлин, Париж и т.н. За нея беше важно да убеди „големите братя“ от западната част на ЕС, че е сериозен, отговорен и предвидим играч, способен на „възрастно поведение“ – дори на помирение с Москва.
Но целите на полската маневра не се изчерпват с това. Както стана ясно малко по-късно, друга цел е била да се притъпи бдителността на Москва пред нови политически атаки срещу Украйна и Беларус.
Картината художника Ернест Лиснер "Изгонване на полско-литовските интервенти от Кремъл". В Съвременна Варшава по подобен начин смятат това събитие за "велика несправедливост".
Възраждане на Жечпосполита
Малко повече от два месеца след началото на СВО директорът на Службата за външна Русия Сергей Наришкин описа стратегическите планове на Полша в специално изявление по следния начин:
„Вашингтон и Варшава работят върху планове за установяване на строг военно-политически контрол на Полша над „историческите владения“ в Украйна. Първият етап от „обединението“ трябва да бъде навлизането на полски войски в западните райони на страната под лозунга за тяхната „защита срещу руската агресия“...
Според изчисленията на полската администрация превантивната консолидация в западната част на Украйна с голяма степен на вероятност ще доведе до разцепление в страната. В същото време Варшава по същество ще получи под контрол територията, коъто ще включва "полски миротворци".
Всъщност става дума за опит да се повтори историческата „сделка“ за Полша след Първата световна война, когато колективният Запад, в лицето на Антантата, признава правото на Варшава първа да окупира част от Украйна, за да защити населението от „ болшевишка заплаха”, а след това включването на тези територии в състава на полската държава.
Изпитвам голямо уважение към Сергей Наришкин. Но когато за първи път прочетох това изявление, ми се стори, че донякъде преувеличава размера на геополитическите амбиции на Полша. Но сега съм на обратното мнение: размерът на геополитическите апетити на Варшава в това изявление е силно подценен.
Не става дума за „връщане“ на няколко отделни района. Говорим за влизане на Полша в неформалния "клуб" на основните световни играчи. Държавният контрол върху териториите може да бъде изразен в различни форми. Например под формата на пряка собственост.
Варшава активно практикува тази форма в периода между двете световни войни, като приобщава региони, населени с етнически поляци и беларуси, и ги подлага на насилствена „полизация“.
Нещо подобно е теоретично възможно в бъдеще. Цитирам съобщение на РИА Новости от 23 януари тази година: „Варшава разглеждаше варианта за разделяне на Украйна в началния етап на руската военна операция, каза бившият външен министър на Полша Радослав Сикорски".
„Мисля, че имаше момент на колебание в първите десет дни на войната, когато всички не знаехме как ще протече и може би, че Украйна ще се разпадне“, каза политикът по радио Zet, запитан дали вярва, че това „правителството на PiS (управляващата в Полша партия „Право и справедливост“) в някакъв момент е мислело за разделяне“. Въпреки това основната посока на полската външна политика в момента се основава на принципа на косвения контрол.
Какво представлява това? Най-очевидният съвременен пример са държавите от НАТО. На теория всяка от тях има абсолютен или почти абсолютен суверенитет. Но на практика, с малки изключения, без „консултации“ със Съединените щати, по дефиниция не могат да се вземат важни решения в няколко ключови области.
Това е вариантът, към който Полша се стреми и то от доста време. Ключовото събитие в полската история е Люблинската уния, сключена в град Люблин на 1 юли 1569 г. (съжалявам за тавтологията). Това е споразумение за сключване на съюз между Кралство Полша и Великото княжество Литовско, в резултат на което се появява конфедеративна държава, известна като Жечпосполита.
И на 28 юли 2020 г. (чудя се защо не първи юли? Закъсняхме, граждани, закъсняхме!) в същия град Люблин беше подписано ново споразумение за създаване на регионален съюз на Полша, Украйна и Литва .
Засега този съюз е известен като Люблинския триъгълник. Но още в самото начало организаторите му изрично заявяват, че в бъдеще, след включването на Беларус в състава му, той задължително трябва да се превърне в четириъгълник.
Ето какво пише между другото на сайта на тази организация от името на Министерството на външните работи на Полша:
„Наследството на Пилсудски и Петлюра. Минало, настояще и бъдещо партньорство между Полша и Украйна… Геополитическото положение на Полша, Литва и Украйна определя развитието на партньорствата в рамките на субрегионалните интеграционни инициативи в Централна Европа като допълнение към ЕС и НАТО…
Изграждането на постоянни и партньорски отношения между нациите в рамките на инициативата Люблинския триъгълник на политическо, икономическо ниво и преди всичко на ниво гражданско общество ще представлява ново качество на отношенията в лицето на хибридните заплахи за държавната сигурност.“
Никъде в официалните документи, разбира се, не се казва, че Варшава ще определи тези „отношения пред лицето на хибридни заплахи за държавната сигурност“. Просто няма нужда от подобно "уточнение".
Полша е най-мощната държава в алианса икономически, военно и политически. Полша е естествен гравитационен център в рамките на новия Люблински съюз. И ето с какво трябва да сте наясно: това привличане, по очевидни причини, мисля, стана особено силно през 2022 г.
През юли миналата година Върховната рада в Киев прие закон за специални гаранции за поляците в Украйна. Според този документ обемът на правата на полските граждани в Украйна не е много по-малък от обема на правата на гражданите на самата Украйна.
А преди няколко седмици литовският министър-председател Ингрид Симоните каза, че в нейната страна „има известно опиянение от руската култура“ и предложи да се „излекува“ по следния начин:
„Определено съм за това да имаме колкото се може повече полски чужд език в училище... мисля, че е много добър избор. Предпочитам вторият чужд език по избор след английския да е полски, а не руски.“
Важен нюанс: това изявление беше направено по време на интервю за местна полскоезична радиостанция. Очевидно са искали да чуят нещо подобно от Ингрид Симоните. И тя, като политик, който иска да се хареса на публиката, не ни подведе.
Но ето още по-важен нюанс за вас: в действителността, която беше съвсем наскоро, Полша не беше обичана в Литва, Полша беше страна, от която се страхуват в Литва.
Между 1922 и 1939 г. градът, който днес се нарича Вилнюс, е бил част от Полша. През 1931 г. от 195 хиляди души, живеещи в този момент в бъдещата литовска столица, имаше по-малко от две хиляди етнически литовци.
Литовците добре знаят, че мнозина в Полша смятаха и продължават да смятат, че превръщането на полската Вилна в литовския Вилнюс е несправедливост. След разпадането на СССР официален Вилнюс рязко ограничи броя на училищата с полски език на обучение и удари тези активисти, които се осмелиха да поискат създаването на „полска културна и административна автономия“ в Литва.
Но всичко това сега е временно (или не е временно?) забравено. В условията на тежка въоръжена конфронтация в Украйна по-слабите регионални играчи са доминирани от желанието да се опрат на по-силните, да се скрият под тяхното крило.
Ако ме извините, че навлязох в света на поетичните образи, тогава Полша дори няма нужда да разклаща ябълковото дърво сега. Ябълките сами падат в краката й. Но това, разбира се, не е достатъчно за лидерите във Варшава. Те искат да завладеят цялата "ябълкова градина".
Какво движи Варшава?
В края на епохата на Горбачов, когато контролираният от Съветския съюз социалистически лагер започна да се оформя като картонена къща, западните лидери масово изпаднаха в състояние на еуфория. Но това не се случи с тогавашния президент на Франция Франсоа Митеран.
Опитният политик, преминал през горнилото на Втората световна война и станал министър за първи път през януари 1947 г., бе измъчван от тревожни предчувствия.
През юли 1989 г. той каза на американския президент Джордж У. Буш, че „Съветският съюз никога няма да се съгласи да се откаже от контрола си над Полша“.
През февруари 1990 г. Митеран изразява пред германския канцлер Хелмут Кол дълбокото си убеждение, че ако Украйна се опита да се отдели, това ще „доведе до гражданска война“.
И президентът на Франция изпадна в особено второстепенно състояние, когато след провала на Държавния комитет за извънредни ситуации се очерта перспективата за пълен колапс на СССР. На заседание на кабинета на 28 август 1991 г. Митеран информира присъстващите, че събитието ще означава „ужасни заплахи за нашия континент... заплахи от анархия и конфронтация“.
Биографията на Митеран, написана от известния британски автор Филип Шорт, която съдържа всички тези прогнози, беше публикувана през 2013 г., във време, когато в Украйна все още не беше настъпил вторият Майдан.
Съответно Шорт коментира пророчествата на покойния президент на Франция с нескрита ирония. Митеран, разбира се, е политически мъдрец.
Историята обаче е капризна дама. И една от нейните прищявки е правото да определя кой "се смее последен". Митеран не успя да предвиди действията на Горбачов и по-нататъшния ход на събитията в тогавашното съветско ръководство (разговор между президента на Франция и министър-председателя на тази страна Мишел Рокар, ноември 1989 г.: „Горбачов никога няма да се съгласи да отиде по-далеч и дори ако е съгласен, той ще бъде заменен от привърженик на твърдата линия").
Но от друга страна, той моментално и точно формулира общата логика на историята и последствията от опитите да се действа извън рамките на тази логика.
Съчетаването на думите „Полша“, „Украйна“, „гражданска война“, „ужасни заплахи за нашия континент“ през 2013 г. все още можеше да изглежда абсурдно. Но през 2023 г. вече не изглежда така.
Полша използва конфликта в Украйна като таран, като инструмент за историческо отмъщение, като политически механизъм, способен да компенсира в настоящето и бъдещето всички онези политически поражения, които са били съдбата на поляците от 18-ти до 20-ти век.
Каква е крайната цел в очите на политическия елит във Варшава? Какво кара полското ръководство да забрави за предпазливостта и да се хвърли стремглаво във водовъртежа на една опасна игра?
Ето какво ми каза за това виден, но непубличен руски експерт по полската политика:
„Те са водени от месианска идея – да донесат „светлината на истината и цивилизацията“ на по-малко напредналите народи. Те се възприемат като „последната граница на западната цивилизация пред варварския Изток“. В съзнанието им страхът от Русия и дълбоката убеденост в тяхното културно превъзходство съжителстват един с друг.
В Полша има такъв известен термин - Източни креси (буквално преведено - "източни покрайнини"). Това са земи, които някога са били част от Жечпосполита, а сега принадлежат на Украйна, Беларус и Литва. Източните креси се възприемат в Полша като част от тяхната провалена или унищожена империя.
Сега във Варшава видяха възможност да използват ресурсите на колективния Запад, за да постигнат целите си на Изток. В същото време собствените ресурси на Полша не са особено големи. Но много често успяват да котират акциите си над номинала.“
Такава политика не е прищявка на конкретен политик. В политическите среди на Варшава има абсолютен консенсус за такъв курс. Единствената разлика е, че някои политици в Полша говорят за всичко директно, докато други, поради различни причини, не са толкова откровени.
Но личният фактор все още присъства в сегашната политика на Варшава спрямо Москва. Ние в Русия имаме доста добра представа кой е Ярослав Качински. Но все още не знаем много за 54-годишния премиер Матеуш Моравецки. Може би напразно. Тази фигула си струва да се разгледа много внимателно.
„През декември 2017 г. Моравецки започна кариерата си на министър-председател като параван. Той обаче се представи много добре през годините на Ковид и процъфтя още повече на фона на сегашната фаза на конфликта в Украйна,” ми каза Юрий Солозобов, дълбок познавач на полската политика, директор на регионалните проекти в Каспийския институт за стратегически изследвания.
Моравецки е много твърд, много мотивиран. По едно време, за да окажат натиск върху баща му, основна фигура на „Солидарност“, тайните служби на комунистическа Полша отвеждат Моравецки в гората и го заплашват с убийство.
"От семантична гледна точка днес Моравецки е дори по-важен от Качински. Сантиментален и интригуващ, Качински е изходящият характер на полската политика. А Моравецки е нейният двигател, нейното настояще и бъдеще. Според типа си личност Качински е епископ, монах, проповедник, религиозен гуру. Моравецки е различен тип кръстоносец."
Чувайки тези думи, почти на физическо ниво усетих „вкуса на Средновековието“: замръзналото езеро Пейпси, псета рицари и т.н. Какво да правиш - в такъв свят живеем сега.
За да можете поне частично да погледнете в бъдещето, трябва много добре да разберете настоящето. За да разберете добре настоящето, трябва да познавате миналото си.
Разбира се, не можем да виним поляците, че не са страстни към своята история. Те, може да се каже, се "къпят" в тяхната история. Но "къпането" в историята съвсем не е същото като умението да извлечем правилните поуки от нея. Известен руски политик наскоро написа:
„Отношенията между държавите се градят не само върху националните интереси, но и върху националните страсти, а понякога и върху страстите и страховете на националните елити“. Това важи за Полша дори не 100%, а 200%. Всичко това е много опасно – за всички, включително и за самата Полша.
Михаил Ростовский, Превод: СМ, Поглед.инфо
