Две от основните задачи, които седяха и са на дневен ред пред централната банка, са свързани с комуникацията и с политиката за натрупване на буфери, или по-модерно казано, „антицикличната политика на централната банка“.
Когато става дума за последната финансова криза, смятам, че гласът на нашата научна общност или не се чуваше през този период, или се чуваше твърде слабо. Целият свят в продължение на година-година и половина оживено дискутираше т.нар. нови макроикономически задачи на правителствата и централните банки, регулациите и тяхната цикличност и респективно антицикличност, проблемите с процикличното поведение на агенциите за кредитен рейтинг, връзката между макробалансите и финансовата стабилност и т.н. През това време нашето общество се занимаваше с вътрешни проблеми, а няколкото икономически университета останаха необичайно тихи.
За щастие в България се появи едно ново поколение от пазарно ориентирани икономисти, които работят в неправителствени организации. Но невинаги техният капацитет и време са достатъчни, за да се видят всички гледни точки. Когато липсват професионалистите, а те са най-вече в икономическите университети, в освободената ниша много бързо се наместиха самозвани експерти, медийни герои. Достатъчно е да включите някоя от кабелните телевизии или да отворите жълтите медии, за да прочетете какви ли не тълкувания и трактовки на икономическите процеси. Невинаги централната банка може да отговаря на този тип „експерти“, ръководството на БНБ говори на конференции, в парламента, на заседания на национални и европейски органи. Затова и тук виждам огромната ниша за подкрепа на икономиката от страна на българската академична общност. Дори председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпуй обърна внимание наскоро на европейските лидери: „Парите имат значение, но много често публичните сигнали стават част от проблема вместо част от неговото решение“. В БНБ напълно споделяме тази позиция. Затова и целият ръководен екип на банката положи значителни усилия, за да реагира адекватно на многобройните повърхностни и фалшиви сигнали за България.
Имаше спекулации за колапс на валутния борд поради изтичане на капитали, за срив на банковата система заради нарастването на лошите кредити, за проблеми с гръцките банки. Нищо от това не се сбъдна. Нещо повече - банковата система демонстрира впечатляваща стабилност. Ако като икономика, като средно ниво на БВП на глава от населението, като инфлационни процеси сме по-скоро в групата на догонващите, когато става дума за регулациите сме сред напредналите в ЕС.
Втората много важна задача бе провеждането на антициклична политика. Преди и по време на кризата банката трябваше да използва целия си арсенал от традиционни и нетрадиционни инструменти. Сблъскахме се с явления, които се случваха за първи път в най-новата ни стопанска история. Например ускореният растеж на кредитиране бе българската реакция на възходящия глобален икономически цикъл и допълнително подхранван от оптимизма с влизането ни в ЕС. В края на 2008 г. у нас достигнаха ефектите от световната криза и през 2009 и 2010 г. балансите на търговските банки бяха подложени на сериозен натиск. През цялото това време БНБ следваше принципа „антициклично противодействие на процесите в банковата система“.
Искам обаче да подчертая, че в условия на функционираща пазарна икономика централните органи на властта и регулаторите не могат и не трябва да изместват отделните пазарни субекти в процеса на взимане на решения. В това число БНБ не може, а и не бива да замества управленските органи на банките. Ръководителите там имат най-детайлната картина и носят отговорността пред клиентите и акционерите за постигане на определените резултати при приемливи рискове и за това получават възнаграждения. Така, както държавата определя закона за движение по пътищата, но не може да седне зад волана вместо шофьора, така и мениджмънтът на търговските банки е длъжен да взима конкретните решения. БНБ задава само рамката.
Преди кризата стимулирахме банките, налагахме и съответните мерки за увеличаване на ликвидността, трупане на капиталови резерви и буфери. Неколкократно увеличихме минималните резерви, дори бяхме публично критикувани за това. От края на 2008 г. обърнахме политиката. Плавно намалихме процента на минималните задължителни резерви, банките бяха улеснени в предоговарянето на кредитите за платежоспособните клиенти. През 2009 г. направихме срещи с големите банки, представени у нас, за да изискваме от тях да поддържат своите субсидиари тук, независимо от модерния по това време призив съотношението на кредитите към депозитите да се намалява. Там, където се наложи, през 2009 г. забранихме изцяло плащането на дивиденти. Така банковата система бе запазена стабилна без държавна подкрепа и продължи да генерира достатъчно печалба, за да посрещне нарасналите необходимости от формирането на провизии по необслужвани кредити.

* Презентация по време на научната конференция „Банкова система в условията на глобалната финансова криза“, организирана от Висшето училище по застраховане на финанси. Със съкращения. Заглавията са на редакцията.