Бизнес историята на Мит Ромни, фаворита на републиканците за кандидат-президент, породи дебат в американската политика за добрите и лошите страни на сектора за дялови инвестиции. В миналото Ромни е управлявал компания за дялови инвестиции и по тази причина стана обект на нападки дори от съмишлениците си консерватори.
Старата песен се пее на нов глас, но качеството на дебата не се подобрява с времето. Въпросителните около сектора за дялови инвестиции (при който се поема контрол върху затруднени компании, дейността и задълженията им се преструктурират и активите се продават с печалба) не са свързани със заетостта. Въпросът е дали данъкоплатците ще трябва да субсидират заплатите на работещите в инвестиционните фондове.
Много политици смятат, че компаниите за дялови инвестиции са алчни. Неотдавна същите обвинения се сипеха срещу практиката за изкупуване със заемни средства, а преди това – срещу враждебните придобивания. Проблемът в основата си е един и същ. Когато контролът над дадена компания се прехвърли на друг собственик, дали той няма да е толкова заслепен от желанието да трупа краткосрочни печалби, че може да действа против интересите на останалите акционери и не само на акционерите, но и на служителите, клиентите и по-широката общественост?
Настоящият дебат за ролята на дяловите инвеститори се върти около работните места. Поддръжниците на дяловите инвестиции смятат, че новите собственици по принцип се стремят да увеличат заетостта, докато критиците твърдят обратното.

Слаб ефект

Най-всеобхватното изследване по въпроса, дело на Стивън Дейвис от Чикагския университет и четирима други икономисти, разкрива, че навлизането на дяловите инвеститори оказва слаб цялостен ефект върху заетостта. Анализаторите са проучили 3200 таргет компании и около 150 000 оперативни единици (фабрики, офиси, аутлети за търговия на дребно и т.н.). Резултатите сочат, че придобитите от дялови инвеститори компании са съкратили работни места във вече съществуващите клонове, но са разкрили нови в новите клонове. Като цяло заетостта в компаниите, закупени от дялови инвеститори, се е понижила през първите две години с по-малко от 1% спрямо заетостта в други компании.
По-показателен от нетния ефект върху заетостта е брутният ефект, т.е. разкритите работни места плюс закритите. Тази сума е с 13% по-висока за фирмите, които са били таргет на дяловите инвеститори, отколкото за контролната група. С други думи, компаниите, закупени от дялови инвеститори, са уволнили повече хора и са назначили повече. Изследването заключава, че „изкупуванията от частни инвестиционни компании катализират процес, който е едновременно съзидателен и унищожителен“.
В пазарната икономика някои компании и индустрии се свиват, докато други се разширяват. Едното не може без другото и стимулът и за двата вида корекции са печалбите. Пазарните сили повишават стандарта на живот не чрез увеличение на заплатите, нито пък подкрепят заетостта чрез новостартиращ бизнес, а като използват капитала и труда по най-добрия възможен начин. Дяловите инвестиции, изкупуванията със заемни средства и враждебните придобивания служат на тази цел. За да държи мениджърите в готовност, капитализмът се нуждае от функциониращ пазар за корпоративен контрол.
Нека си представим, че дяловите инвеститори винаги съкращават работни места. Или че винаги понижават заплатите, както твърдят някои техни критици. Значи ли това, че дяловите инвестиции са нещо лошо? Преди да отговорите, не забравяйте, че на нивото на компанията, не на цялата икономика, нововъведенията, пестящи труд, водят до същите добри резултати. Както и конкуренцията от страна на новите участници на пазара. Това е капитализъм.
Ако дяловите инвеститори съкращават разходите и повишават ефикасността, всъщност правят това, което мениджърите преди тях е трябвало отдавна да са свършили. Ако новите собственици не управляват компаниите компетентно, ще загубят пари. А що се отнася до егоистичните мотиви на инвеститорите, преди 250 години Адам Смит написа: „Не на щедростта на месаря, пивоваря или пекаря дължим вечерята си, а на грижата им за собствения им интерес.“

Причини за безпокойство

Докато политиците са заети с несправедливите критики срещу дяловите инвеститори, истинските причини за тревога остават на заден план. Две от тях изискват навременни реакции, а и са тясно свързани: дългът и политическото влияние.
Бизнесът с дялови инвестиции разчита на кредити. Ако държавната политика стои настрана, ливъриджът и рискът щяха да са грижа и на старите, и на новите мениджъри. Политиката обаче далеч не е неутрална. Американският данъчен кодекс дискриминира в полза на ливъриджа, като например предоставя на компаниите данъчни облекчения върху лихвените плащания по заемните средства. Без тези пристрастия, чийто мащаб трябва да се намали при една по-голяма данъчна реформа, дяловите инвеститори щяха да работят по друг начин, ако изобщо съществуваха.
Фирмите за дялови инвестиции и други високодоходни финансови компании също се ползват с привилегии под формата на специални данъчни ставки върху „отсроченото възнаграждение“. Това позволява доходът да се облага с данък, все едно е капиталова печалба, тоест с 15% вместо с 35%, дори ако конкретният човек не е изложил капитала си на риск. Мит Ромни заяви, че реалната федерална данъчна ставка „вероятно е по-близо до 15%“. Опитите да се затворят тези вратички в закона не дадоха никакъв резултат, което показва до каква степен дяловите инвеститори се възползват от политическите си връзки и влияние.
Ако дяловите инвеститори успеят, без да се ползват с привилегии, ще е много добре: колкото по-конкурентен е пазарът за корпоративен контрол, толкова по-добре. Сегашният му начин на функциониране обаче е предимно симптом на грешки в данъчния кодекс. Заемите, които индустрията взема, са субсидирани, както и щедрите доходи на мениджърите й. Тези привилегии са проблемът, а не въпросите, на които наблягат критиците.