И в трудното време се раждат филми, които ще оставят трайна диря в българската култура. В това няма никакво съмнение. Обяснението е само едно – творецът е мотивиран да работи от една много дълбока вътрешна необходимост. Когато човек се чувства роден да прави кино, той не се замисля трудно ли е, лесно ли е, какво трябва да преодолее. Той просто се опитва да изрази себе си. Още повече че това изразяване е и неговата професия.
Това изразяване не се постига никак лесно. От една страна, борбата изтощава, но от друга – намесва се естественият подбор. Онова, което е най-здраво и на-силно, създадено с възможно най-голяма страст и упоритост, оцелява и си пробива път.
Ако ме запитат как правехме кино преди 25 години, когато държавата отпускаше много повече пари за кино, ще кажа, че в никакъв случай не ни е било по-лесно. Да, не ни е било лесно, особено на тия от нас, които искаха да говорят свои неща, искаха да защитават свои тези. На тези хора им беше определено трудно. Винаги обаче е имало хора, на които им е било лесно – затова правеха бързо филмите си, но тези филми са умирали още със създаването си. Имало е други хора – такива, на които им е било трудно. Те са се борили, за да могат филмите им да бъдат заснети, а след това и да излязат на екран – но тези филми и днес ги гледаме с удоволствие.