Ако проведете разговор с интелигентен европейски политик с предварителната уговорка, че казаното няма да бъде публикувано, пред вас ще се окаже един силно притеснен държавен представител, който ще ви остави в същото емоционално състояние. Независимо дали се намират в Европарламента или в законодателните органи на страните от ЕС, политиците на Стария континент в момента осъзнават собствената си безпомощност. Както и нашата.
Обикновените депутати често се чувстват по този начин. Днес министрите и на най-малките държави, в чиято власт е да предлагат, планират и решават законите, споделят същото усещане на безпомощност, дори по-остро. В страните, които все още са отдадени на идеята, че държавата трябва да защитава народа си от трудностите и в някои случаи от превратностите на живота, хората са свикнали да очакват много повече по отношение на защитата, която им осигурява централната власт. Сега обаче политиците трябва да предлагат по-малко. За много граждани тази функция в съчетание със сигурността е основната цел на правителството. Само че в днешно време, когато всяка седмица донася нови трудности, министрите, премиерите и президентите се чувстват безсилни.

Двоен съюз

Това отчасти се дължи на факта, че една държава, по-точно Германия, осакатява всички останали. Тя действа (поне на думи) заедно с Франция, но отслабената икономика на втората, както и политически слабият й президент Никола Саркози създават един двоен съюз на върха на ЕС, в който по-слабият елемент осигурява политическа закрила на по-силния, вместо да си сътрудничат като равностойни. Съдбата на народите зависи от решенията на Ангела Меркел и на германския парламент. Ситуацията не е по желание на канцлера. Хората, които правят паралел между зверствата на нацистите отпреди 70 години и сегашната германска мощ, си позволяват да навлизат в повърхностен радикализъм, който няма нищо общо с реалността. Макар и неохотно, Меркел се разпорежда с цял един континент.
Лидерите на другите държави са сведени до колониални администратори, принудени да следват политиките, определяни от Берлин, подкрепяни от Франция и обявявани като неизбежни от преобладаващото мнение на икономистите. Когато профсъюзите в тези държави организират демонстрации, малките им предприятия крещят за помощ, студентите им губят надежда да си намерят работа и да изградят кариери, а уязвимите им и застаряващи граждани започват да се страхуват за издръжката и пенсиите си, техните управляващи могат само да кажат: „Това ще мине, отново ще възстановим икономическия ръст и добрите времена ще се върнат.“ Всъщност не знаят дали наистина е така.
Те са парализирани, приклещени между две сили, които упражняват натиск върху тях. Германия постанови, че всички членки на еврозоната трябва да подпишат пакт, който ще направи икономическите и финансовите помощи, отпускани от националните правителства, зависими от една централна сила на ЕС – ход, за който не бе поискано мнението на европейските граждани и предприет във време на растящо неодобрението към Брюксел.
Да се каже, че ЕС е недемократичен, е да се спомене очевидното. В държавите членки крайнодесните и крайнолевите партии, които отдавна са враждебно настроени към обединението, го осъждат на заседанията си и в своите изявления. Най-силната от крайнодесните формации, Националният фронт на Марин льо Пен, която представлява истинска заплаха за минаването на Саркози на балотаж в президентските избори през април, смекчи расизма си, но задълбочи антиевропейските си настроения. Един от членовете й, Ги Рондел, беше цитиран във в. „Файненшъл таймс“ да казва: „Мисля, че трябва да напуснем Европа. Тя решава всичко, а ние нямаме никакво право на глас.“ Доколко това ще остане мнение на малцинството, зависи от успеха на свързаната с Меркел маневра на френския президент. Провалът му ще е в полза на Льо Пен.
Ако страните приемат съвета на Рондел и „напуснат Европа“ или поне еврото, тогава демокрацията наистина може да се възроди. Контролът върху валутата ще позволи девалвация, която ще направи стоките, произведени на местния пазар, по-евтини както в страната, така и в чужбина. Министрите отново ще могат да взимат фискални решения. Индустриите ще бъдат защитени.
Но спокойствието ще бъде временно. Наистина това е само илюзия. Връщането на драхмата, песетата и лирата ще бъде последвано от жестока атака срещу новата/стара валута, която ще смъкне стойността й и ще направи дълговете на правителството и банките още по-тежки, тъй като те все още са деноминирани в евро. Вече високото ниво на безработица ще скочи. Разклатената вяра в традиционните политики ще бъде напълно срината. Демокрацията ще бъде разтърсена, от което ще спечели екстремизмът.

Участниците в заговора

Обещанието на ЕС беше да осигури едновременно сигурност и динамика; първото чрез държавата на благоденствието, а второто, като премахне границите в международния пазар. В много държави социалната защита не може да остане на досегашните си нива. Динамиката, от друга страна, се случи най-вече в Германия и скандинавските страни, докато на юг държавите трупаха задължения през последното десетилетие, за да финансират социалните си услуги и да прикрият загубата на конкурентоспособност.
Правителствата, банките и корпорациите участваха в заговора. Както и народът, който забрави всички досадни стари нравоучения от времето на Шекспировия герой Полоний, който ни съветваше да не вземаме и даваме кредит. Възползваха се от леснодостъпното заемно финансиране, без да ги е грижа за последиците. Сега се замислят, но залозите са се увеличили дори повече, отколкото и Полоний си е представял.
С все по-малко реална власт в ръцете умните европейски политици могат само да се надяват, че Германия, европейският феникс на нашето съвремие, знае какво прави и ще го свърши внимателно, връщайки ни към подем. Нищо няма да зависи от съгласието ни, защото сме в задънена улица, от която не може да се излезе по демократичен начин.