Без значение колко срещи на върха минават, независимо колко пъти гърците гласуват, Барак Обама призовава, а Дейвид Камерън поучава отвисоко, нищо не се получава. Доходността по испанските облигации, този зловещ предвестник на апокалипсиса, неумолимо расте. Единственото, което правим, е да се оплакваме, да се усмихваме глуповато и да умоляваме Германия да вземе мерки, било то и за временен отдих. До олюляващата се планина от дълг се простира ров от интелектуално безсилие.
Европа е разорена. Това означава, че банкерите й нямат надежда да си възстановят трилионите в дългове, натрупани от Средиземноморския клуб през последното десетилетие. В момента спасителните пакети, разрешени от германските власти за Гърция и Испания, не помагат на тези икономики, просто крепят лошите заеми на собствените и чуждите банки. Ненужното превръщане на хората в безработни и лишаването им от покупателна способност е неморално и контрапродуктивно. Това е изводът на Джон Мейнард Кейнс от Голямата депресия. Милтън Фридман, т. нар. монетарист, споделя мнението му. Подобно на пациент със силен кръвоизлив сринатата икономика се нуждае от преливане на кеш. Болезнено бавно се прокрадва убеждението, че просрочване на европейските банкови задължения под някаква организирана форма е неизбежно, както и драстичен тласък за търсенето в региона. Твърдението, че доверието на облигационните пазари няма да издържи шока от фалит (или растящи дефицити), само отлага часа на истината. Важното е мерките да бъдат предприети бързо. Председателят на Федералния резерв в САЩ Бен Бернанке поддържаше тази теза по време на дългия и опустошителен японски танц с икономиите от 2000 г. насам.
Как да се запази трайното доверие на облигационните пазари, е реален въпрос, но силата им, толкова хипнотична върху политиците, е силно преувеличена. Проучване на МВФ върху 173 програми за фискална консолидация от 70-те години насам показва, че до една са предизвикали рецесия, а не растеж. Всяко подпомагане с цел да се подобри доверието в Гърция и Испания още повече разклаща дълговите пазари. Най-благотворно влияние върху инвеститорската увереност има перспективата за растеж, при това не мудният му вариант с контролирани от държавата инфраструктурни проекти, а чистото печатане и отпускане на пари – било то чрез социални помощи или по-ниски данъци.
Кой в Европа обаче ще ни поведе по този път? Почти всяка политическа реч или редакционен коментар днес завършват с банални искания властите да се стегнат, да покажат лидерство, силна ръка, съгласувана програма. Усеща се ехото от 30-те години, когато страните губеха демократичния си компас и се нуждаеха от спасение от неизвестни външни сили. Това е същата измяна на чиновниците, които през 90-те години твърдяха, че националните държави умират и трябва да бъдат заменени от олигархия на банкери и бюрократи. Единствено знамето на еврозоната ще даде трайна стабилност на региона. Сега клишето гласи, че проектът за единната валута щеше да успее, ако успоредно бе създадено общо правителство. Все едно да кажете, че комунизмът щеше да проработи, ако бе изпробван.
Няма политическа единица Европа по образеца на САЩ. Елитарната фантазия на Випуск 1945 г. се превръща в пепел на улиците в Атина и Мадрид. Старият континент е съюз, а не суверенна форма на организация с отговорен пред избирателите кабинет, партийна система и полицейски сили. Държавниците му са преди всичко национални политици, а позлатените му кардинали минават от един синод в друг, загрижени единствено за отровното си отроче, еврото. Не са по-експедитивни в решенията си от Г-20, която показа безпомощността си тази седмица в Мексико. Макар никой да не обръща внимание, именно европейските демокрации показват чувство за отговорност в момента. През изминалата година Италия, Испания, Франция и Холандия (дори Гърция) наблюдаваха борбата на избирателите да балансират растежа с фискалната дисциплина, като избират съответстващи на тези стремежи партии. Но те са затворници в крепост, в цитадела на валутен и паричен съюз с гъвкавостта на гранит. Едва когато националните правителства или вътрешните им банкови общества изберат да изоставят еврото, ще дадат възможност за бягство. Дотогава гражданите на Южна Европа са обречени на все по-тежка бедност.
Още по-трагично е, че съдбата на проекта е впримчена в предкейнсианските политики на икономии. За десните правителства това е масово наказание за допуснато разточителство, обикновено върху най-малко виновните. „Трупането на дефицити е грешка от гледна точка на централните банкери и останалите финансови чиновници, чиято оценка за собствена значимост е обвързана с идеята за възрастните, които отказват“, казва Кейнс. Растящите бюджетни дупки създават балони при цикъл на разрастване, но при рецесия планирането на контролирани и прозрачни дефицити е ключът към спасението.

По в. „Гардиън“