Коридорите на властта са под влияние на убеждението, че ако някоя членка на еврозоната фалира или напусне, заразата и сривът са гарантирани. Целта на подобна страшна приказка е да подчини гласоподавателите на странните правителствени политики. Само че тя пренебрегва две исторически поуки.
Първо, държавните фалити са нещо нормално, особено след тежки банкови кризи. Едва 13 от представителките на Г-20 (най-богатите нации в света) са съществували преди столетие. От тях само две не са просрочвали задълженията си, а голяма част са го правили многократно. Второ, фалитът носи и ползи. Пазарите вече очакват няколко страни от ЕС да преструктурират дълга си, поради което гръцките и португалските 10-годишни правителствени облигации сега струват съответно 16% и 65% от номиналната си стойност, но дискусията остава политическа ерес, защото еврозоната носи някои аспекти на религиозен култ. Резултатът е отсъствие на анализ как да се управлява цикличната неизбежност на просрочията или да се извличат ползите от нея. Струва си също да отбележим, че за много страни фалитът е обичайно състояние. Испания е първенец в това отношение с 18 официални дефолта от 1550 г. насам. Гърция има пет такива случая от възстановяването на държавата през 20-те години на ХІХ в., а международни заеми й бяха забранени през 110 от последните 190 години.
Архитектите на еврозоната създадоха взаимообвързана икономическа област, за да елиминират опасността от нова мащабна война в Европа. Те знаеха, че въвеждането на единна валута преди създаването на политически съюз носи рискове, затова заложиха механизми за финансов контрол. Пробойната се появи, когато Франция и Германия заобиколиха правилата за бюджетен дефицит през 2003 г. от електорални съображения. След този епизод кризата бе неизбежна. Изборите из целия континент сега показват растящи нагласи срещу ЕС заради асоциирането му с финансови несгоди, след като първоначалната представа на обикновените хора бе за богатство – ниски лихви, невъобразимо лесен достъп до кредитиране, растящи доходи и цени на жилищата. Поляците и чехите дори не са си представяли, че ще им се наложи да внесат своя дял, а страните от Средиземноморието изобщо не са смятали, че ще трябва да връщат външните дарения. Съотношението риск/отплата за тези нации клони към напускане на обединението, особено с оглед потенциалните ползи.
Икономиките в групата PIIGS (Португалия, Италия, Ирландия, Гърция и Испания) се свиват. Колкото повече време остават в еврозоната, толкова повече местните депозити, чуждестранните инвеститори и промишлеността ще изтичат. Растящата безработица, масовата емиграция, дефлацията и социалното недоволство са гарантирани. Възстановяването след фалит винаги е движено от обръщане на предходните капиталови потоци – депозитите се връщат в системата; чуждестранният бизнес вижда възможността за ниски заплати и слаба валута; правителствата гледат да облекчат пътя им, така че разпоредбите се заобикалят. Инвеститорите внезапно проявяват интерес към изграждането на заводи и купуването на активи. Туристите са привлечени от изгодния обменен курс и пристигат на тълпи. Компаниите за услуги, чиито централи могат да бъдат навсякъде, намират безспорни предимства в преместването си.
В момента страните от PIIGS са зависими от външната помощ. Лекът за това пристрастяване не е увеличаване на дозата, тъй като то предотвратява наложителни структурни промени. Фалитът ще е болезнен, но позволява прилагането на реформи. През 2012 г. се навършват точно 15 години от разтърсващия икономически срив на Азия, при който повечето страни от региона на Тихия океан преминаха някаква форма на фалит, дори и Китай, макар и на ниво провинции. Проблемите бяха изкуствено високи обменни курсове и прекомерен дълг. През 1997 г. изглеждаше немислимо, че след 15 години континентът ще има дял от четири пети от глобалните валутни резерви и 60% от вноса на суровини. Всъщност отне само десет, защото междувременно течаха реформи. На другия полюс е Аржентина, която просрочи задълженията си три пъти от 1982 г. насам, но никога не преструктурира заради странното наследство на ерата Перон. Страната, която през 1914 г. бе шестата най-богата в света на база човек от населението, днес дори не попада в Топ 50.
Кризите и фалитите предлагат сериозни възможности, както при падането на Берлинската стена през 1989 г., което на практика за една нощ удвои броя на глобалните потребители и доведе до 15-годишен бичи пазар при акциите и висок растеж в реалната икономика. Финансовият колапс на Азия през 1997 г. е друг пример. Днес капитализацията на целия гръцки фондов пазар е $20 млрд., под 5% от стойността и 0,5% от дневния оборот на Apple. Възможностите в Италия са дори по-обещаващи. Прибързано е да се правят залози върху PIIGS днес заради невероятния навик на ЕС да се двоуми и отлага. Решенията обаче вече са в ръцете на гласоподавателите, приоритет за националните политици е преизбирането, така че експедитивните промени са зад ъгъла. Резултатът би трябвало да е дълго отлаганото икономическо възраждане, стига правителствената некомпетентност да бъде временно отстранена.

По в. „Дейли телеграф“