Представете си да бъде открит чудодеен стимул за световната икономика. Той ще съживи фирмите и ще повиши продажбите и производителността. Ще улесни достъпа до кредитиране и ще вдигне количеството и качеството на стоките по магазините и едновременно с това ще запази цените им ниски. Каква икономическа енергийна напитка може евентуално да донесе всички тези ползи?
Глобализацията. През последните години обаче тенденцията към по-голяма откритост отстъпи място на стремежа за поставяне на бариери - най-вече във вреда на целия свят. Не чак толкова отдавна, съединените сили на технологиите и икономическата либерализация изглеждаха предопределени да прехвърлят през границите още по-големи количества капитали, стоки и хора. Когато световната финансова криза избухна през 2008 година, това самодоволство отстъпи място на страховете от повтаряне на 30-те години на 20-и век. Те не се сбъднаха, най-малкото защото светът си научи урока от това ужасяващо десетилетие, че протекционизмът прави лошата ситуация още по-лоша. Една незабележима промяна обаче стана факт: свободната глобализация бе заменена от по-селективна. Държавните ръководители станаха по-придирчиви с кого търгуват, какъв достъп дават на чуждестранните инвеститори и банки и какъв тип капитал допускат. Те не вдигнаха непреодолими стени, но слагат бариери. Това е най-очевидно на капиталовите пазари. Глобалните капиталови потоци спаднаха от 11 трилиона долара през 2007 година до една трета от тази сума миналата година. Рязкото намаление отчасти се дължи на циклични причини, но и на поставянето на ограда около финансовите системи в Америка и Европа от регулаторите органи, които видяха как чуждестранните авантюри на банките завършиха с катастрофа. Капиталовият контрол бе приет с разбиране в страните с нововъзникващи пазарни икономики, тъй като предпази държави като Бразилия от дестабилизиращия приток на горещи пари. Използван умерено, капиталовият контрол може да направи финансовите системи по-малко уязвими за заразяване и кризите - по-малко вредни. Правителствата обаче не бива да забравят ползите от финансовата отвореност. Конкуренцията от чуждестранни банки принуждава домашните да се състезават по-усърдно. Опасването на банките със стени и налагането на капиталов контрол може и да предпазва от пренасяне на кризи, но също така блокира спестявания, от които съответните страни не могат да извлекат кой знае каква полза. Търговският протекционизъм не може да има оправданията, докато капиталовият контрол понякога е основателен. За щастие Световната търговска организация (СТО) - международната търговска контролна институция предотвратява най-крещящите случаи на протекционизъм. Правителствата обаче разработиха хитри методи, за да избягват нейния гняв. Нови пречки като например субсидии за национални фирми, изисквания за съдържане на местна продукция, мними стандарти за здравословност и безопасност набират популярност. Според мониторинговата служба Global Trade Alert най-малко 400 нови протекционистки мерки са били въведени от 2009 година и тенденцията е те да нарастват. Големи нововъзникващи икономики като Бразилия, Русия, Индия и Китай показват пo-интервенционистки подход към глобализацията, който се осланя на промишлената политика и на насочено от правителството кредитиране, за да даде предимство на националните продавачи. Промишлената политика се радва на по-голяма популярност от митата и квотите, но вдига цената за потребителите и поставя по-ефективни чуждестранни фирми в неизгодно положение. Peterson Institute изчислява, че изискванията за съдържание на местна продукция са стрували на света 93 милиарда долара под формата на пропуснати търговски ползи през 2010 година. Опитите за активизиране на световната търговия на глобално равнище пропаднаха с кръга Доха от преговорите под егидата на СТО. Вместо това правителствата се опитват да постигнат тази цел чрез регионални споразумения за свободна търговия. Идеята е, че по-малките търговски клубове позволяват да бъдат решавани по-лесно въпроси, предизвикващи политическо разделение. Транс-тихоокеанското партньорство (ТТП), което САЩ, Япония и 10 други страни се надяват да договорят тази година, има за цел да определи правилата за защита на интелектуалната собственост, инвестициите, държавните предприятия и услугите. Регионалните споразумения за свободна търговия си имат плюсове, но и минуси. Добре замислени, те могат да стимулират либерализацията, едновременно като свалят бариерите в нови сфери и като насърчават напредъка на многостранните преговори. Лошо изпълнени, те отклоняват от верния път, а не увеличават търговията. Днешните големи сделки вероятно ще донесат повече полза, но може и да не разгърнат своя потенциал: в стремежа бързо да бъде подписано споразумение, участниците в ТТП изглежда ще склонят на изключения за тютюна, захарта, текстилните изделия и млечните продукти, което пък ще намали обхвата на окончателната сделка.

Поставянето на бариери не предизвиква кой знае какъв гняв. Струва си обаче да си припомним какви възможности бяха пропилени. През 2013 година стойността на износа на стоки и услуги ще достигне 31,7% от световния брутен вътрешен продукт (БВП). Някои големи икономики търгуват много по-малко: общият износ на Бразилия възлиза на едва 12,5% от БВП на страната. Увеличаването на този дял би било мощен стимул за повишаване на производителността. Търговията с услуги е много по-малка като мащаб от стокообмена. При все това, дори при стоките, протекционизмът остава на притеснително равнище. САЩ въвеждат 127% мито за китайските кламери за листа; Япония налага 778% мито върху ориза. Протекционизмът е още по-лош в развиващите се страни. Бразилските мита са средно четири пъти по-високи от американските, а китайските - три пъти. През последната година цената на търговските спънки стана по-очевидна. Малко страни поставиха повече врати от Русия, Индия и Бразилия; икономическият растеж и в трите държави поражда разочарования. Последните две понесоха рязко обезценяване на своите валути. Някои страни пресметнаха цената и се отварят. Новите китайски лидери либерализират тихомълком правилата за чуждестранния капитал и подкрепят усилията за договаряне на скромно световно търговско споразумение. Мексико планира да позволи отново чуждестранните инвестиции в петролната си промишленост в опит да увеличи добива. Япония се надява, че ТТП ще промени из основи неефективните сектори от нейната икономика, като допълни фискалния и паричния стимул. Съдбата на глобализацията обаче зависи най-много от САЩ. През последните 70 години те използваха своето влияние, за да накарат света да се отвори. Сега позициите на Вашингтон са заплашени от нарастващото влияние на Пекин и вътрешните им разделения. Решението на президента Барак Обама да пропусне срещата на върха на Азиатско-Тихоокеанския регион на остров Бали, за да се бори за решаване на проблема със спирането на работа от страна на американското правителство бе изпълнено със символика: президентите на Китай и Русия смогнаха да отидат. Обама трябва да затвърди лидерската роля на САЩ в икономически план, като постигне споразумение за ТТП, дори с недостатъци, и да го прокара през Конгреса. Вехнещата световна икономика има нужда поне от малко от магията, която глобализацията може да осигури.

По БТА