Ако сега не се даде отпор на зомбистките представи за един изкуствен свят и съответствуващо му човечество, утре

ще бъде късно.

Имаме късмета да живеем във време, когато, след десетилетия манипулации – те далеч не са престанали – човечеството опитва до гледа на света и да го обсъжда такъв, какъвто е. Какъвто

винаги е бил. И какъвто най-вероятно ще продължава да бъде, докато човекът остава човек, а не се съгласява да прави от себе си нещо друго.

 Свят, в който всеки човек и всяка общност е в конкуренция – и значи – в борба, с другите човеци и с другите общности. Били те етноси, нации, държави и каквито и да било други обединения. Въпрос на реална оценка е да не забравяме в тази борба, че все пак като

човечество сме едно. И следователно, наш общ интерес е да не прекрачваме прага на самоунищожението.

Но и да не си затваряме очите за истината, че целият път на човечеството – досега и в непредвидимото бъдеще – е плод на конкуренцията и борбата, а не на някакви зомбирани представи за „нечии ценности“.

Почти 75-те години след края на Втората световна война са в паметта на всички ни.

Какво ли не бе прокламирано. Един омиротворен и с поглед към „светлото бъдеще“ свят, поставен под настойничеството на „тримата големи“, победили злото в лицето на хитлеристката коалиция. Всички държави – почти „равни по права и задължения“ –

обединени в ООН.

Едно „равновесие“ в света, опряно на баланса между НАТО и

Варшавския договор. Една красива илюзия за „мирно съвместно съществуване“.

След това една приказка за „студена война“, която приключва без пушка да гръмне. И отваря път към нещо толкова „благодатно“, че… не е за приказване.

Реалността бе, че всички тези повече от седем десетилетия бяха време на изключителни по последствията си конкуренция, борба, сблъсъци. Между общности и обединения, но и между индивидите, за интереси, за „място под слънцето“.

И както става все по-ясно – за монополно влияние върху по-нататъшния път на самото човечество.

Популизмът и национализмът, получили нова популярност в последните едно-две десетилетия, са външния израз на осъзнаването все по-силно на истината за света, в който живеем.

На истината, че ако сега не се даде отпор на зомбистките представи

за един изкуствен свят и съответствуващо му човечество, утре ще бъде късно.

Безвъзвратно късно!

В моменти на големи изпитания човек търси истинска, а не псевдосолидарност. Сплотява се с най-близките, чиято стабилност и здравина го е спасявала – семейството, общността в труда, националното единение.

Ако успее човечеството да стигне в следващите години и десетилетия момент, в който да се огледа и прецени днешното „смутно време“? Сигурно, както вече се е случвало, ще се убеди, че най-резултатни са били усилията на тези, които опрени на семейството,

на общността в труда, на националното единение, са се борили с открити лица и дръзко и безкомпромисно отстоявали себе си.