Политиката беше преобърната с главата надолу. Европа се сбогува с двупартийната система, която формираше нейните демокрации. Предпочитанията на избирателите се фрагментираха, така че коалициите, които някога се ограничаваха до противостоящи си партии от десния и левия център, трябва по някакъв начин да бъдат преформатирани извън това ядро. Сключваните зад кулисите сделки сега трябва да се договарят между партии, действащи в центъра на общественото внимание. Политическите лидери се затрудняват да се приспособят, пише Филип Стивънс за Financial Times.
Европа, разбира се, винаги е имала нещо повече от дела на коалиционните правителства. Разликата е, че - с някои изключения, те действаха като предаване на щафетата между няколко доминиращи партии. Резултатът от общите избори в Ирландия даде потвърждение, ако то изобщо беше необходимо, за новата тенденция.
В продължение на 90 години политиката на републиката бе доминирана от двете партии, произлезли от ирландската гражданска война - Фиана Файл и Фине Гейл. Една от тях - по-често Фине Гейл, бе водещ партньор във всяко правителство от 20-те години на миналия век насам. Това равновесие сега е нарушено от победата на Шин Фейн в последните избори.
Ирландия следва добре утъпкан път. Във Франция бившите доминиращи социалистическа и дясноцентристка републиканска (и нейните предшественици) партии си поделяха контрола над президентството и парламента. През 2017 г. обаче Еманюел Макрон спечели Елисейския дворец, а неговото движение Република напред, сформирано през 2016 г., взе парламента. Очакванията са, че през 2022 г., както и през 2017 г., Марин льо Пен - лидерката на крайнодесния Национален сбор, ще бъде основният му опонент.
В Германия подкрепата за лявоцентристката социалдемократическа партия от началото на века бе съкратена почти наполовина до 20 на сто. Дясноцентристките християндемократи се справят по-добре, но и при тях подкрепата намаля до малко над 30 на сто. До края на 90-те години тя никога не падаше под 40 на сто. Страхът, че християндемократите могат да потънат още повече, обяснява оттеглянето на Анегрет Крамп-Каренбауер като евентуален наследник на канцлера Ангела Меркел.
В Испания социалистите и дясноцентристката Народна партия си осигуриха 80 процента от гласовете през 2000 г. Появата на Подемос и наскоро Вокс сви този дял до 49 на сто през миналата година. Моделът обаче не е универсален. Някои страни отдавна работят с многопартийни системи. Италия е уникална в този смисъл. При мажоритарната избирателна система във Великобритания се наблюдава фрагментация по национални, а не по идеологически признаци. На консерваторите и лейбъристите - двете основни партии на Острова, се падат само 7 от 59 депутати от Шотландия.
Лявоцентристките партии пострадаха най-много от политическата фрагментация, губейки гласове както от националистите отдясно, така и от партии с исторически ляв уклон като Зелените. Общото тук е раздробяването на онова, което някога беше хомогенен вот на работническата класа. Глобализацията и технологичният напредък разделиха „инсайдърите“, които все още имат сигурна и често закриляна от синдикатите работа, от „аутсайдърите“, изтласкани на ръба от промяната. Последните са т. нар. „изоставени“, следващи популистите.
Старата политика, изградена около две партии, беше по своята същност стабилна. Поражението за десния център означаваше победа за левия център и обратно. Преходът обикновено беше безпроблемен. Неизбежното напрежение между различните фракции и скрити интереси във всяка коалиция беше ограничено от необходимостта от партийна дисциплина. На избирателите не бяха показвани никакви мръсни сделки.
Новата фрагментирана политика изглежда по природа нестабилна. Изграждането на многопартийни коалиции изисква политиците да правят компромиси, да признаят, че изхвърлят зад борда политики, които са били част от тяхната предизборна платформа. Оттук и прогнозите, че ще минат месеци преди Ирландия да състави управляваща коалиция, а и остава вероятността от нови избори. Някои предпочитат нестабилността пред компромиса.
Има обаче и друг начин да се погледне на този нов, фрагментиран пейзаж. Липсващата съставка, която в най-голяма степен обяснява стреса и напрежението в европейската политика, е доверието. По-малко избиратели са готови да изповядват родова преданост в свят, в който политическите обещания бяха силно обезценени. Те са повече привлечени от нови, по-малки партии, които често се застъпват, подобно на Зелените, за един или два големи проблема.
От този ъгъл прозрачността, необходима за изграждането на многопартийна коалиция, предоставя възможност за възстановяване на доверието. "Това е, което предложихме в нашия манифест", гласи посланието към електората, "и това са промените, които сме готови да направим, за да вземем под внимание платформите на другите."
Това няма да е лесно за политиците, които са свикнали да работят извън полезрението. Те биха били изненадани от реакцията. Избирателите доста харесват откровеността и са напълно способни да я възнаградят. Във всеки случай политиците нямат много голям избор, когато алтернативите са хронична нестабилност и все по-чести избори.
Фрагментацията може да бъде източник на стабилност. Нова Зеландия съзнателно изостави двупартийната политика в началото на 90-те години в полза на избирателна система, замислена да създаде пространство за малки партии. Промяната беше придружена от мрачни прогнози на старата върхушка, че страната ще стане неуправляема. Напротив. Нова Зеландия от 2000 г. насам имаше четирима премиери, включително сегашния - един по-малко от, да речем, двупартийната Великобритания.
Петър Нейков, редактор Миглена Иванова
