На Световния икономически форум в Давос тази година се откроиха двама души: Грета Тунберг, 17-годишната шведска климатична активистка, и Доналд Тръмп, президентът на САЩ. В своите послания относно изменението на климата тези двамата не можеха да бъдат по-противопоставени: паника, изправена срещу безразличие. Общото между тях е, че не са лицемери: Тунберг не се преструва, че прави нещо съществено, a Тръмп не се преструва, че му пука. Повечето участници в дебата за климата обаче се преструват, че ги е грижа, че действат или и двете. За да бъде постигнато нещо, това трябва да се промени, пише Мартин Уулф за Financial Times.От началото на 19 век до ден днешен си оставаме цивилизация на изкопаемите горива. В човешката история е имало две енергийни революции: селскостопанската революция, която използва много повече първична слънчева светлина, и индустриалната революция, която използва превърнатата в изкопаеми горива светлина. Сега трябва да се върнем към естествената светлина - слънчева енергия и вятър - заедно с ядрената енергия, като същевременно поддържаме високия си стандарт на живот.
Смисълът на тази последна енергийна революция обаче не е в повишаването на жизнения ни стандарт директно, а в запазването на единствения ни дом в състоянието, към което сега е адаптиран животът. Целта е да се избегне необратим експеримент с климата на нашата планета. Засега обаче, въпреки десетилетията разговори, тенденциите при емисиите остават в грешната посока.
Какво трябва да се направи? Дискусиите по време на неотдавнашния енергийния форум в Осло изясниха нещата за мен. Основният ми извод е, че единственият вариант е трансформацията от сегашната ни енергийна система към друга. Някои предполагат, че трябва да спрем и растежа. Но това не само би било невъзможно, но и едва ли ще бъде достатъчно.
През последните три десетилетия емисиите на въглероден диоксид на единица глобална продукция намаляват с малко под 2% годишно. Ако това продължи и световното производство стагнира, глобалните емисии ще спаднат с 40% до 2050 г. - твърде малко. Разчитането на реалното намаление на производството, за да се ограничат емисиите, да речем с 95 на сто до 2050 г., би изисквало спад на световната продукция от около 90 на сто, което ще доведе световния БВП на човек до нивата от 1870 г.
Изводите са прости. Няма да изберем повсеместното обедняване, за да спрем да разчитаме на изкопаемите горива. Но и не можем да спрем да ги използваме достатъчно скоро, при сегашната ни ледникова скорост на намаляване на емисиите на единица продукция. Затова трябва неимоверно да ускорим технологичния прогрес в различна посока от изгарянето на изкопаеми горива. Трябва почти напълно да ги изоставим. Ако постигнем това, размерът на нашата икономика вече няма да бъде проблем: колкото и голяма да стане, тя престава да отделя парникови газове. Забележете: за да се постигне това до 2050 г., скоростта на снижаване на емисиите на единица продукция трябва да скочи значително.
Постижимо ли е това? От технологична гледна точка изглежда така. Така най-малкото твърди Комисията за енергиен преход в редица важни доклади. Основните идеи са прости. Ядрото на новата енергийна система са електричеството, генерирано от възобновяеми източници (слънчеви и вятърни) и ядрената енергия. Това трябва да бъде съпроводено от различни системи за съхранение (батерии, хидроелектричество, водород и природен газ, с улавяне и съхранение на въглерода). Намаляването на разходите вече е достатъчно голямо, а технологичният прогрес е достатъчно бърз, за да бъде този преход осъществим и с управляеми разходи.Това обаче би било революция. Икономиката с нулеви въглеродни емисии ще изисква около четири до пет пъти повече електроенергия от сегашна, всичката от източници, които не отделят въглерод. В поддържането на такава икономика водородът (голяма част от него, произведен чрез електролиза) ще играе съществена роля. Консумацията на водород може да скочи 11 пъти до 2050 г.
В много сектори разходите за декарбонизация са (или скоро ще бъдат) конкурентни. Но в други те няма да станат такива. Ще бъдат необходими стимули и регулации, които да наложат промяната. За да се избегне простото преместване на производството, в неговите най-интензивни емисионни форми, на друго място, ще бъде от съществено значение да се налагат компенсиращи данъци върху вноса от юрисдикции, които отказват да подкрепят необходимите промени.
Да предположим, че преходът към глобална икономика с нулеви емисии до 2050 г. наистина е технически осъществим. Това не означава, че е вероятно той да се случи в резултат на чисто икономически сили. Това е така поради две основни причини. Първата е, че разходните предимства на декарбонизираните алтернативи в много области са в най-добрия случай скромни. Те не са (поне все още) близки до доминиращите технологии. Втората е, че винаги има огромна инертност при преминаването към нови технологии, особено в области, където познатите методи и системи трябва да бъдат заменени с изцяло нови. Ние много добре знаем как да управляваме икономика на изкопаемите горива в огромни мащаби, но надеждната икономика изцяло на възобновяема енергия е нещо непознато.
Преход на глобалните системи от такъв мащаб няма да се случи от само себе си. Той ще изисква мащабни политически намеси чрез смесица от регулации, стимули и подкрепяни от държавата изследвания и разработки. Той ще изисква и глобално сътрудничество и ясно признаване на много различни позиции - по отношение на миналото поведение, настоящата отговорност и бъдещите нужди - от страните по света. Ще са необходими промени във финансите и счетоводството. Накратко, ще трябват исторически глобални усилия, каквито не сме виждали досега, за да избегнем опасност, която все още изглежда отдалечена за огромната част от хората.
Това наистина трябва да се направи. Дали ще се случи? Тунберг се страхува от нашето бездействие. Тръмп е една от причините за нейните страхове. Имаме толкова много неща за правене и толкова малко време. Ако искаме да успеем в предотвратяването на климатичните промени, трябва да променим курса сега.
Петър Нейков, редактор Миглена Иванова
