Европа губи своето място в глобализиращия се свят, мястото й в него намалява и днес една по-уязвима Европа е изложена на вълните на глобализацията
Война, пандемия, извънредно положение, щабове, карантина, изолация. И още и още... Доскоро тези думи ни звучаха отвлечено, като че ли от друг свят. Днес те са ежедневие, начин на живот и оцеляване. Нападнати сме от невидим и коварен враг. Отбраната трябва да издържи. Човечеството – да победи.
А въпросите валят: Защо ни се случи? Кой и защо си отмъщава? Как ни свари неподготвени и защо няма ефикасно противодействие? Нали науката е така напреднала? Какви ще бъдат загубите? Кое да пазим – хората или бизнеса? Как ще продължим? И още и още...
Чакат се отговори. И те ще дойдат. Ще се внедрят ваксини, ефикасни методи за лекуване, ще се преодолее кризата. Ще се възстанови нормалния живот, икономиките, общуването.
Ще си спомним приказката за султана и любимия му везир. Та той му подарил прост пиринчен пръстен с прост надпис отвътре: И това ще мине! Ядосал се султанът и го хвърлил в затвора. Но скоро и той се отзовал там. Взели му всичко, а простият пръстен му оставили. Един ден той видял надписа отвътре и се взел в ръце. Мобилизирал се и си върнал властта. Върнал с благодарност и затворения везир. Той се приближил и тихо му рекъл: И това ще мине! Да, сега сме във война, ще трябва стриктно да спазваме указанията на щабовете и държавните органи и дано бързо отмине.
Но един въпрос трябва да остане: А сега накъде?
Така ли ще продължаваме или ще анализираме промените и реалните проблеми, ще преосмислим досегашния си път, ще потърсим ли верните отговори? В името на това, което преди векове са нарекли „общото благо”.
Пандемията вероятно ще породи отговорите. За някои, дългоотлагани промени, тя ще бъде като катализатор, който ще ускори и наложи необходимите действия. За други – просто ще обоснове нови подходи и решения.
Светът вероятно ще бъде друг
Както вече съм писал, много от проблемите чукат на вратата ни от години. Но вече стават неизбежни и неотложни. Само да припомним някои примери.
На срещата на АТИС на 17.11.2018 г. Си Дзипин подчерта „Промените, които срещаме по света, са невиждани за последния век”.
Тръмп говори за „нова ера” и „преломни години”, а Макрон заявява, че „световната политическа система е в безпрецедентна криза” и призовава за нови съюзи, които да решат глобалните проблеми. Посочва – бедността, войната, неконтролираното нарастване на населението, миграцията и намаляващите ресурси. А сега и коронавирусът. Това налага „повече сътрудничество, а не помалко”.
Въпросът днес не е дали, а кога и как. Ал. Дугин пише „Връщането към ситуацията, съществуваща в навечерието на епидемията, е просто невъзможно”.
Както посочва и Ювел Харари „Човечеството е изправено пред глобална криза. Трябва да се запитам не само как ще преодолеем надвисналата заплаха, но и в какъв свят ще живеем като отмине бурята. Ще живеем в един различен свят”.
Промените безспорно ще засегнат редица системи – не само здравните, но и политическите, социално-икономическите, световният ред, менталните и редица други.
Изправени сме пред глобална криза и ни очакват глобални промени.
Краят на глобализма. Хаос или нов световен ред
Веднага искам да подчертая - не на глобализацията като исторически процес /В. Павлова/, а на „сегашния глобален модел и неговата обвързаност с МВФ, СТО, СЕ и ОССЕ, в който няма абсолютно нищо „многополюсно” /В. Радомирски/. С други думи на глобализмът, базиран на разбирането за еднополюсен свят, на политиката на силата, на доминирането на „дълбоката държава”, а в крайна сметка на лични, групови и корпоративни интереси.
В основата на този глобализъм стои вековния стремеж да империите, мощните държавни образования да играят ролята на хегемон, установяващ ред който устройва неговите елити.
Както пише навремето Вергилий „Целта на Рим е да достигне края на Земята, да цивилизова периферията и със сила да разпространи визията си за света”. Да ви е познато? Този подход води до войни, унищожение, робство, експлоатация, болести, глад, неравенство и т.н.
Къде остава „общото благо”, общественият договор, балансът на интереси? Не че не са търсени решения – на Вестфалската система от 1648 г., на Версайския договор от 1815 г., на Версайско-Вашингтонската и Ялтенско-Потсдамската системи след двете световни войни. Макар, че постигат временни резултати и мир, те тушират напрежението до появата на новия лидер-хегемон. Създават се организации и структури, но докато има баланс и равновесие на силите те работят, а след това?
Ето защо Кисинджър пише „Нашият век настойчиво, а понякога и дори отчаяно, пребивава в търсенето на концепция за световния ред”. И къде го намира? В този мъртвороден глобализъм? Както се подчертава, глобализмът в този му вид се базира на „идеална картина на света, където няма никакви граници за производствените и потребителски вериги, които се подчиняват на идеалните закони на пазара”.
Но картината е друга „Процесът на глобализация естествено започна да достига своята граница... и възниква търкане на кръстовищата на глобалните интереси” /статията „Пътят към никъде”/.
А днешният глобализъм е далеч и от този идеал. Макар и без колонизация и формално робство, експлоатацията в глобален мащаб се задълбочава.
Неравенствата са достигнали небивали размери. А решаването на проблемите от позицията на силата доведе до неимоверно нарастване на разходите за войни и въоръжение. По данни на СИПРИ /Стокхолмския институт за проучване на мира/ ежегодно в света се харчат над 14,1 трилиона долара за тези цели. Нека само си представим, че тези средства не отиват за нарастването на богатството на богатите, а за борба с глада, пандемиите, за образование.
В основата на този глобализъм стои разбирането за еднополюсния свят с един лидер-хегемон, който изнася демокрация, прави „пролети”, налага Вашингтонския консенсус и ред от позиция на силата. Нека не се връщаме в годините на неговото зараждане, когато изолационистката доктрина на президента Монро бе заменена от 14-те точки на Уилсън на набиращата сила нова империя.
След краят на Студената война пътят към него бе открит. Бжежински посочва три етапа на реализация на тази стратегия в „Голямата шахматна дъска”:
първи – САЩ да поддържат съществуващия геополитически плурализъм;
втори - появата на все по-важни стратегически партньори, под ръководството на Америка и
трети - формирането на световен център.
Очевидно се днес се намираме в преход от втория към третия. Неглижирайки позиците на Кисинджър през 1992 г. бе наложена „доктрината Уолфовиц” базирана на разбирането за „еднополюсен свят” и глобализация под егидата на САЩ.
На загубилите бе оставен единствено шанса за „модернизация чрез имитация и интеграция чрез асимилация”/според сполучливия израз на Ив. Кръстев и негов колега в последната им книга „Светлината, която угасна”/.
Този подход доведе до редица неблагоприятни явления в международните отношения – отказ от договореност /и особено от трите основни за ОМУ, като гарант в епохата на баланса на силите и взаимно възпиране/, неглижиране на създадени институции, налагане на концепции и разбирания, едностранно прилагане на политика от позиция на силата.
В началото на ХХI-ви век обаче нещата започнаха да се променят. През 2007 г. на конференцията в Мюнхен руският президент Путин заяви: „за съвременния свят еднополюсният модел е не само неприемлив, но и невъзможен”. Преходът от този глобализъм към полицентричен свят обаче никак не е лесен, макар и логически необратим. Възходът на Китай, отказът от двустраният проект „G-2 Chimerica”, новите сили – Индия, Бразилия, Южна Африка и др. доведоха нови алтернативи – БРИКС, ШОС, ЕАИСТ, АБИР, НБР на БРИКС и т.н.
Даже доскорошните стратегически партньори от Европа възроптаха. В Бялата книга е записано: „Европа губи своето място в глобализиращия се свят, мястото й в него намалява и днес една по-уязвима Европа е изложена на вълните на глобализацията”. Ние искаме „възстановяване на суверенна, единна и демократична Европа”.
Макрон отиде и понатам, като на Форума за мир в Париж посочи като проблем увеличение на едностранните действия „дори от онези, които са най-големите пазители на тази международна система”. Прояви и съмнение в жизнеспособността на НАТО и други организации. Х. Маас изрази съгласие за „нуждата от действия в международното сътрудничество”, а Урсула фон дер Лайен изтъкна необходимостта от „силни институции и по-ефективно многостранно сътрудничество”.
В отговор на тези тенденции, президентът Тръмп отговори с доктрината „Америка – първа”. В националната Стратегия за безопасност, представена от него на 27.12.2017 г. е записано: „... да защитим мира върху основата на сила и да придвижим напред американското влияние в света ...реализъм, основан на разбирането за централната роля на силата в международните отношения”.
На тазгодишната среща в Мюнхен, М. Помпео защити глобалната роля на САЩ и подчерта, че „американците не се отказват от световно лидерство”. Но в речта си Макрон „отрази цялата дълбочина на европейската и като цяло на западната дезориентация” /В. Радомирски/ и се обяви за диалог с Русия за да се избегне най-лошото. Щанмайер добави, че „САЩ, редом с Русия и Китай, правят света по-опасен”.
Но с разпалването на търговски войни, налагането на санкции, създаването на нови съюзи с щедро финансиране по границите с Русия, продължававането на налагането на „пролети” и „майдани” и прилагането на сила, като че ли създателите на глобализма в този му вид не приемат явните сигнали за преход към многополюстност и дискусия за бъдещето на света от сенчестото задкулисие в публичното пространство.
А какъв по-ясен сигнал от тазгодишната тема в Мюнхен – „Светът без Запада”?
Днешната пандемия направи нещата пределно видими.
Еднополюсният глобализам „...се срина напълно, бързо, безвъзвратно. Отдавна проявява признаци на криза, но епидемията просто взриви всичките й основни аксиоми: отворени граници, солидарност на обществата, ефективност на съществуващите икономически институциии, компетентността на управляващите елити” /Ал. Дугин/.
Може да се пише дълго за това „сриване”, но явно САЩ се отказаха от лидерската си роля, която играха при финансовата криза през 2008-2009 г. и здравната през 2014 г.
Даже и да предложат глобален план ”малцина ще последват лидер, който никога не носи вина, никога не признава грешки и който рутинно приема цялата заслуга и остава другите да поемат вината” /Харари/. Затварянето, даже и за най-верните си съюзници от ЕС, отказа от сътрудничество и взаимопомощ, недвусмислено показаха нуждата от нов световен ред.
Днес по улиците на бедстваща Европа се срещат знамена, медикаменти и медици от Китай, Русия, Куба, Венецуела! Даже ЕК се оказа неподготвена и нефункционална – т.е. „Вървеше след събитията” /проф. Дюлгерова/ и получи оценка от С. Паси между 2 и 3, като остави държавите на собствените си решения и политики. Чак след 15-тия ден започнаха някакви общи действия и решения.
Абдикацията на международни структури и съюзи – ООН, НАТО /защо не активира прословутия чл.5/, СЗО и т.н. постави остро въпросът:
Време е за промени.
Какви могат да бъдат:
Нов глобален договор, основан на многополюсност, общи ценности, повече откритост и насочен към общите проблеми на човечеството.
За това призова Макрон – „повече сътрудничество, отказ от лицемерие”. Си Дзипин води политика на „Неизменно вървим по пътя на мирното развитие, да стимулираме създаването на общества за общата съдба на човечеството. ...да стимулираме нов тип международни отношения, основани на взаимността и уважението, равенството и справедливостта, сътрудничеството и общата полза”.
А обявеният принцип на инициативата „Един пояс, един път” е „Заимстване чрез консултации на водещи идеи и опит от световната практика и извеждането на собствени иновационни инициативи за съвместно сътрудничество и строителство”. Като че ли за преодоляване на пандемията и възстановяване след нея този подход няма алтернатива. За такова сътрудничество призова и Путин в объщението си отпреди няколко дни.
Основните насоки на този договор за сега могат да се извлекат от идеите на Макрон в Давос – 2018 г. за нов глобален договор, основан на три стълба – изкуството да инвестираш, изкуството да даваш и изкуството да защитаваш, както и в петте точки, развити от Си Дзипин на срещата на Г-20 на 30.11.2018 г. – отвореност и сътрудничество, здраво партньорство и координация, иновации, нов импулс за растеж и печелившо сътрудничество.
Дали ни е нужно сега? Този подход, с изграждането на ефективни институции за провеждане и контрол, може условно да се нарече „Нов Хелзинки” – по аналогия на съществуващия договор за сигурност и сътрудничество. Защо и не препрочетем кореспонденцията между Айнщайн и Фройд, озаглавена „Защо война” и не се откажем от силовите средства за решаване на глобалните проблеми. Наред с дебата за „бъдещето на Европа” и реформата на ЕС на базата на един все още „липсващ сценарий” ще са необходими и промени във функционирането и на редица други организации и структури.
Разбира се, ще има и други идеи. Тенденцията за двустранни и тристранни договори, споразумения от типа на СЕТА и ТТИП, стремежът за договаряне между „големите” могат да очертаят тенденцията и към разделяне на „Зони за влияние”, нещо като познатото ялтенско-потсдамско споразумяване.
Естествено, реалностите налагат да се потърсят повече от две сили – най-малкото САЩ, Китай и Русия, а защо не и ЕС и други. Но това вече сме го играли. То не води до решаване на наболелите проблеми.
Трета е възможността за хаос на принципа „Един за всички, всеки – за себе си”. В кризата, очевидни бяха подобни тенденци.
От една страна това води до засилване на регионалната интеграция. Вече има много претенденти за регионални лидери. Както пише В. Павлова „Регионалната интеграция ще продължава, водена не от един, а от много центрове на сила, основните сред които ще са Русия, Китай, Индия, Иран, някои латиноамерикански и африкански държави”. Разбира се и на съществуващите формати и лидери.
От друга страна това ще доведе и до възход на националните държави и развитие на суверенитета им /нещо като нова Вестфалска система/. В условията на пандемията тази тенденция е очевидна, защото както пише навремето К. Шмит „Суверенен е този, който взема решения за извънредно положение”.
Мерките, които взеха суверенно някои държави, при очевидната абдикация на международните структури, дават основание за такива тенденции.
„Националните държави се възвръщат. Не на всякъде, а на отделни места. Различни самобитни модели на държавно устройство демонстрираха различна степен на ефективност в защита на своите граждани” / Е. Крутиков/.
Това даде възможност за различни обяснения, критики и похвали за отделни държави – Китай, Корея, Унгария, Сърбия и т.н. Започнаха да се развиват тези за ново устройство на постлобалния свят – на „затворени, а не отворени общества и че затворените трябва да бъдат автаркия” /А. Дугин/.
Такива могат да бъдат мощните държави в момента. САЩ също се променят „от крепостта на глобализацията до мощна самозащитаваща се автаркична световна сила” /Дугин/. Политиката за затваряне, протекционизъм, отказ от традиционни партньори дават основание за такива прогнози. Наред с това редица държави отказват да се развиват по модела на Запада и да се „модернизират чрез имитация и интегрират чрез асимилация”.
Но веднага искам да подчертая има голяма разлика между държавен и национален суверенитет. Безспорно е, че обезличаването на народите в резултат на наложени модели, отказът от традициионни ценности, начин на живот, религия, култура, не водят до желаните държави. Тези черти на националния суверенитет трябва да се пазят и развиват. Южнякът не може да стане северняк, нито да се стремим да сме „на Изток от Запада или на Запад от Изтока”.
Ние сме там където сме. И трябва да го осъзнаем. Кризата дава достатъчно основания за това.
Но друго е държавния суверенитет. Както в обществения договор отделната личност отчуждава част от правата и свободите си за да получи защита от държавата на онези основни ценности, които не може сама да си осигури, така и в сложния свят, в който живеем е нужно да прехвърлим част от нашия суверенитет на организацията, в която членуваме за да получим защита от нея. И това се отнася и до законодателство, финанси и т.н. Затова са принципите на пропорционалност и субсидиарност в ЕС. Може би най-добрата идея на нашия континент, макар и несъвършена в този й вид.
Кой път ще изберем зависи от нашата мъдрост, опит и смирение.
Заедно попаднохме в тази криза и само заедно можем да излезем.
За това да забравим предрасъдъците и да поставим основите на един нов глобален договор, основан на ценности и принципи и отразяващ поуките на досегашното ни развитие.
Пандемията недвусмислено ни води натам. Ако досега си затваряхмяхме очите, време е да последваме призива на Макрон „Мисля, че се нуждаем от истината ... мълчанието не е решение”. Както се почертава: „...ако нямаше коронавирус, той трябваше да бъде измислен. Тоест ефектът, който произведеният вирус директно показва, че светът вече е стигнал до ръба и е узрял за системен подход”.
„Нуждаем се от глобален план. Епидемията и произтичащата икономическа криза са глобални проблеми. Те могат да се решат ефективно само чрез световно сътрудничество” /Ю. Харари/.
Крахът на неолиберализма
Социално-икономическите последици и промени
Безспорно, здравната криза ще породи и други. Засегната ще бъде политиката, икономиката, социалната сфера, културата, манталитета ни. Днес е трудно само да се изброят могобрийните промени, които ще настъпят.
Нека първоначално се спрем на икономическите, а от там и на политическите и социални промени. Едва ли е необходимо да се споменават стряскащите факти.
„Светът навлиза в рецесия, която по своите мащаби и разрушителен ефект ще е далеч по-голяма от финансовата буря от 2008-2009 г. и Великата депресия 1929-1930 г. ...цели отрасли банкрутират, фондовите пазари се сриват, търговските ниши се затварят, авиопревозите се спират” подчертава „Московский комсомолец”.
Спад от 25% на американската икономика през второто тримесечие на годината, предвижда „Голдмън Сакс”, „Дойче банк” – със 12%, аналогични са прогнозите на „Банк ъф Америка”, „Ю Би Ес” и редица други. А това означава и над 3,5 млн. безработни. Индексът на бизнес активността в Европа е паднал до рекордни нива от 31,4 пункта. МВФ и СБ се готвят за рецесия, което означава глобално забавяне на икономиката с над 2,5%. Има и по-оптимистични прогнози – С. Джонсън посочва, че „Кризата 2008-2009 г. беше много по-страшна, защото тогава глобалната финансова система беше много по-уязвима. Банките не бяха толкова добре капитализирани, колкото сега”, а Бен Мей счита , че „... сегашният шок е много по-ограничен във времето и ще окаже много по-незначителни въздействия върху световната икономика”.
Независимо от всички анализи и оценки, светът се хвърли към безпрецедентни мерки за подкрепа на икономиката, бизнеса, финансите, а от там и за запазване на работата, доходите, жизнеността на хората. САЩ обявиха 2 трилиона долара за справяне с последиците от коронавируса, големите европейски държави отпуснаха за целтта над стотици милиарди, вече се включиха и МВФ, СБ и ЕС.
Какви са подходите.
Все по-ясно става крахът на неолибералната политика, особено в икономическата сфера. Доминацията на универсалния маркетизъм, либералния глобализъм, на Вашингтонския консенсус, след краят на Студената война изглеждаха безспорни. Това даде основание на Ф. Фукуяма да заяви през 1992 г., че тези възгледи са „крайната точка на човешката идеологическа еволюция и финална точка на човешкото управление”.
И почти всички становища и проучвания на водещи политолози и икономисти, като че ли показваха това. Но междувременно светът се променяше. Оптимистични теории, като например на С. Кузенц, срещнаха аргументиран отговор на Т. Пикети, който изведе основното противоречие на капитализма в ХХI-ви век r>g – т.е. нивото на доходите на капитала е по-голямо от ръста на доходите на останалите хора и на производството.
Появи се глобалният проблем за нарастващото неравенство като основен за появата на недоволните „жълти жилетки”, „Окупирай Уолстрийт”, новите политически формации. Само да помислим какво може да направи недоволното мнозинство при задълбочаване на икономическите и социални проблеми в условията на продължаваща пандемия. Нима сме забравили „гладните бунтове в Маями” или „студентските вълнения във Франция” през 70-те.
Само някои данни: В докладите си за Давос, озаглавени „Една икономика в служба на един процент” НПО „Оксфрам” прави категоричния извод, че „Пропастта между най-богатите и останалите хора се е разширила драматично”. Вече се посочва все по-ограничен кръг свръхбогаташи – 62, 28, вече и за осем, които държат половината от световния капитал. Тази огромна концентрация води до извода, че 1318 компании държат 20% от световните продажби и чрез свързани лица контролират 60% от глобалния БВП. 90% от световните банкови активи се контролират от 147 транснационални компании, а 4 от тях практически доминират световната икономика.
Вече се говори за трилионери – копорацията „Блек рок” на Лари Финк разполага с ресурс за 4,7 трилиона долара и управлява активи за над 14 трилиона. А БВП на еврозоната е „само” 12 трилиона!
Изводът: „Не можем да оставим стотици милиони хора да страдат от глад, когато ресурсите, които биха могли да им помогнат са в ръцете на няколко души на високо равнище”. При това над 7 трилиона се укриват в офшорни зони.
„Изваждането им на светло ще допринесе за образованието на 124 милиона деца и лечението на над 6 милиона”. На шест милиона – при сегашната криза!
Кризата от 2008-2009 г. даде основания за прелом в тогавашните виждания за доминиращата философия. Както писа бившия шеф на Английската банка „... през 2008 година съвременната капиталистическа система се срина”.
А същият този Фукуяма заяви ”Ако обаче става въпрос за преразпределящите програми, които се опитват да компенсират големите диспропорции при доходите и богатствата, които възникнаха през последните десетилития, да аз мисля, че той /социализмът/ трябва да се върне....
При това стечение на обстоятелствата изглежда, че някои неща, казани от Карл Маркс, се оказват верни”. Все повече погледи се насочваха към Китай с неговия „социализъм с китайска специфика”, характерен със засилено държавно участие, висок и устойчив икономически растеж и жизнен стандарт, постигащ до 2020 г. „Сяокан” – „малкото благоденствие”.
Сегашната коронавирусна пандемия окончателно погреба опитите за възраждане на неолиберализма. Констатира се, че „Маастрихската неолиберална стратегия се провали” – вече никой не говори за нисък бюджетен дефицит или за процент на дълга от БВП.
Остро се поставиха въпросите за „колективно или индивидуално”, за връщане към възгледите на Кейнс и Столерю /за изход от Голямата депресия и разрушената след войната икономика/ за „повече държава”, за нова доминираща идеология.
Днес изборът е между консерватизъм, и то национален, и демократичен социализъм. Както сочи Вашингтон поуст: „Когато историците говорят за момента, в който американската политика е преминала от пазарен капитализъм към демократичен социализъм, те ще посочат тази седмица. ...Опасенията сред много демократи са, че на техните кандидати ще бъде лепнат етикета социалисти. Те няма от какво да се притесняват. Сега всички сме социалисти.”. Но да оставим идеологическите спорове.
Очевидно е, че предстои появата на нова философия. Не е възможно да продължаваме историята в ХХI-ви век с една единствена ценност и това да са парите. Да прочетем отново за спиралата на неравенството на Маркс и Рикардо и да ограничим финансовия капитал и самоцелния стремеж към печалби на мултинационалите.
Но да откроим действията в условията на пандемията.
В крайна сметка „по делата им ще ги познаете”:
-„Без държава нищо не става” /В. Павлова/. Лондон, доскоро противопоставящ се на мерки срещу вируса, вече решава за национализация на ж.п. транспорта, като гаранция за доставките и подкрепа на бизнеса. Мадрид обяви идеи за национализация на хотели, Италия – на авиокомпании. И Берлин обявяват намерения за национализация.
А „Уол стрийт джърнал” добавя „...възстановяването ще е трудно, предприятия ще се национализират”. Оставени сами в първия момент, държавите действат – Испания приема „икономически и социален щит”, „Щит за икономическа стабилност” в Турция за над 15 млрд., Унгария прекрати плащанията на главници и лихви по кредити до края на 2020 г., бедната РСМ отпусна 200 милиона, Дания пое да плаща 75% от заплатите и т.н и т.н.
Да посочим само за пример водещата Германия, която след шест години без дълг, се ангажира със заем от 156 млрд., и прие голям пакет от помощи за подкрепа на семействата, наемателите, служителите, свободните професии, компаниите.
Макар и по-скромно и у нас се приеха мерки за над 4 млрд. лева. Никой вече не може да си позволи политика „стой и чакай”. Никой не се сеща за мантрите за „оттегляне на държавата”, „регулацията на пазара” и т.н. Всички разчитат на държавата за мерки, изолация, снабдяване, коридори, ред и борба със спекулата.
А бившият шеф на Европейската банка вижда, като „главен източник на ресурси увеличаване на държавния дълг и други публични средства”;
- „Международното сътрудничество може да се превърне в единствено ефективно средство” срещу пандемиите.
Макар и със закъснение в борбата вече се включват всички – финансови институции, европейски структури, международни организации. Всички чуха предупреждението на Дж. Конте „Ако Европа не покаже, че е на висотата на това безпрецедентно предизвикателство, целият европейски проект рискува да изгуби в очите на собствените си граждани основанието да съществува”.
Британската „блестяща изолация”, протекционизма, търговските войни нямат място в тази ситуация. Прекъсна се верижната реакция вирус-транспорт-икономика и макар трудно се въвеждат „зелени коридори” в Европа.
Предвиждат се колосални средстава за подпомагане, освобождават се неусвоени фондове – кохезионен, структурни, инвестиционни. Социалистите и демократи предлагат „Европейски план Малшал”, обсъжда се активизиране на клаузата за солидарност по чл. 222 на ДЕС. Вече се приемат чужди граждани в немски болници, заедно се търсят и доставят медикаменти и апаратура, съвместно се отпускат средства за ваксина и лечение на.
Ясно е, че всички сме в една лодка и само заедно можем да оцелеем;
- Засилване ролята на новите сили и водещи държави. Появиха се редица прогнози за водещата роля на Китай след пандемията. Това се обуславя от факта, че тя бе страната, която първа се пребори с вируса, първа започна икономическо възстановяване, има свободен финансов ресурс да изкупува евтините акции на големи компании.
Участието на Русия, Куба и др. в борбата в Европа няма да останат незабелязани. Реформите на здравните системи не могат да отминат 11-те процента от БВП, които една Куба отделя за здравеопазване, по-ниската детска смъртност от САЩ, фактът че страната изпрати над 1500 лекари в борба с еболата в Африка и участието им в над 600 000 мисии в 164 страни и сега помага на богатата Европа.
Не е без значение кой първи ще открие и регистрира ваксината и ефективното лечение – това ще му даде безспорно предимство и място. Това ще наложи политиката на диалог и сътрудничество, а не на противопоставяне, санкции, търговски войни и т.н.
Така че, има много какво да премислим.
Да видим как се вписват в очакваните промени и други набиращи сила явления:
- предстоящата Индустрия 4.0, „кръговата икономика”, навлизането на изкуствения интелект, зеленият пакет в условията на антропоцена;
- дистанционната работа на над 1,5 млрд. хора днес и електронното обучение, което за дни постигна резултати за години;
- трябва да се предвидят и някои съпътстващи явления. „Карантинните мерки разкъсват стопанските и технологични връзки” /М. Делягин/.
Противоречието между „тоталитарното наблюдение и овластяването на гражданите” /Ю. Харари/. Т.е. някои мерки засягат основни права и на практика изкушават от временни да станат постоянни. Менталните промени на затворени и изолирани хора и т. н.;
В тези размисли и бъдещи промени винаги трябва да помним блестящото второ изречение на чл. 1-ви на Декларацията на правата на човека и гражданина от 1789 г. „Обществените различия могат да се основават само на общата полза”.
Нужен е разум, лидерство, сътрудничество, а в крайна сметка и собствена преоценка как да бъдем по-добри и как да помагаме на ближните си. Ако намерим верните отговори, ще излезем от това изпитание по-силни, по-обединени, по-адекватни от „деня след пандемията” и по-готови за следващи предизвикателства.
В крайна сметка китайците казват: “Всяка криза е възможност” – да не я изпускаме.
Младен Червеняков посланик на България в Словения
