Петър Ганев С напредването на техниката и технологиите в развитите страни щетите и жертвите от природните бедствия стават значително по-малкo. Днес са изградени достатъчно устойчиви и надеждни сгради и съоръжения, които до голяма степен предпазват от вредното въздействие на природата. През XX век човешката дейност се усъвършенства до такава степен, че когато са добре организирани, хората се справят по-добре с предизвикателствата и по-бързо заличават щетите от тях. Бедствията обаче винаги са били разглеждани като възникването на някаква извънредна ситуация. По принцип държавата се меси в живота на хората всекидневно, най-малкото защото тя преразпределя почти половината от богатството им. Затова напълно нормално изглежда фактът, че борбата с подобни извънредни ситуации е изцяло поета от органите на държавата. Нашата държава явно наистина е взела нещата на сериозно, щом дори си имаме цяло Министерство на държавната политика при бедствия и аварии (МДПБА). На практика то носи отговорността да ни защитава при подобни случаи. От какво ни защитава Министерството за бедствията? Самият израз „държавна политика при бедствия и аварии” звучи странно. Когато се случи дадено природно бедствие, не е време за провеждане на „държавна политика”, а по-скоро да се предприемат конкретни действия за борба с това бедствие и осигуряване на безопасността на хората. Но думата „политика” явно визира всички усилия за превенция на бедствията и авариите, както и мерките за възстановяване на засегнатите райони и хора. Истината обаче е, че за превенция в България едва ли може да говорим. Общо взето, природните бедствия тук се редуват и постоянно сме изправени пред наводнения, суша или пожари. От друга страна, мерките за възстановяване на засегнатите райони и за оказване на помощ на пострадалите също са много спорни. Те най-често завършват с оплаквания от всички страни, които опират до твърденията, че парите са малко и не се прави достатъчно. Тази картина поставя сериозни въпросителни пред съществуването на самото министерство. Ние все се чудим как да съкратим администрацията през следващата година. А може би просто трябва да започнем с премахването на ненужните структури, пък било то и министерства. Съдбата на бедстващите Нека разгледаме все пак какво представлява въпросното министерство: Общият брой на персонала в него е 2471 души. 1680 от тях се водят на щат в организационните структури и административните звена в министерството и 791 в Държавната агенция „Държавен резерв и военновременни запаси”. В състава на Главна дирекция „Национална служба „Гражданска защита” са включени 1369 щатни бройки, разпределени в администрация на главната дирекция и 28 териториални дирекции. В териториалните дирекции са формирани 16 аварийно–спасителни отряда с общо 466 щатни бройки. Ето този брой ни показва точно това, за което говорихме по-горе. От общо 2471 щатни бройки едва 466 на практика участват в някакви спасителни отряди, тоест само тези 466 души (19% от заетите в министерството) извършват конкретни (видими) действия на място. Останалите 2005 души пълнят раздутата администрация, която извършва неясно какви дейности. Безсмислието на бюджета Но още по-интересно става, когато се вгледаме в бюджета на министерството. През 2007 г. неговите разходи са 152 млн. лв., през 2008 г. – 214 млн. лв., през 2009 г. – 293 млн. лв., през 2010 г. – 245 млн. лева. Интересно е, че за следващата година МДПБА изготви проект за разходи в размер на 407 млн. лв., които бяха сведени до 214 млн. лв. От тях 132 млн. лв. са субсидия от държавния бюджет. От въпросните 214 млн. лв. цели 133 милиона отиват за изкупуване на земеделска продукция и прираст на Държавния резерв. Подобно изкупуване на земеделската продукция е не само безсмислено, но и изключително вредно за развитието на селското стопанство в България. Колкото до огромния прираст на Държавния резерв, той най-често води и до прираст на злоупотребите с него и още по-неефективно управление на държавните резерви. От друга страна, силите за реагиране, които са може би единствената обоснована структура, ще изхарчат едва 50 млн. лв., тоест около 23% от всички разходи на министерството. А защо не с доброволци? Без да навлизаме в безсмислени подробности, като цяло спокойно можем да заменим едно министерство от 2471 служители и 214 млн. лв. разходи с една структура от около 500 души и 50 млн. лв. разходи. Така ще бъдат спестени милиони левове държавни пари за безсмислена администрация и това по никакъв начин няма да се отрази върху капацитета на силите за реагиране при бедствени ситуации в страната. По-евтино ще ни излезе и идеята да бъдат обучавани доброволци, които срещу заплащане да се включват в спасителните работи при природни бедствия. Тази практика съществува в развитите страни и дава много добър резултат. За повечето хора намаляването на ролята на държавата, за да се предотвратят бедствията, е нелогично. Истината обаче е, че превенция почти няма, а мерките за възстановяване са смехотворни. При това за тях съществува естествен пазарен механизъм, който действа много по-ефикасно. Хората нямат нужда държавата да им казва, че ако къщите им са по-здрави или са построени на по-високо място, те трябва да се страхуват по-малко от наводненията или земетресенията. Живеещите в тези къщи, банките, застрахователите, строителите – всички имат интерес къщата да е солидна и годна за обитаване. Когато пазарът бъде оставен да функционира, той може да осигури транспорта, комуникациите и инфраструктурата, необходими за намаляване на вредите от бедствията. Пазарът може да осигури и средствата за възстановяване чрез една развита система за застраховане. Опитът и на развиващите се страни показва, че когато държавата има парите и властта да предотврати бедствията, тя бърза да се погрижи за себе си, но не и за хората, които трябва да защитава. Точно както събраните данъци след бедствието рядко се използват по най-правилния начин, така и средствата за предотвратяване се отклоняват за други нужди и за неефективни проекти. Най-добрата защита срещу природни катаклизми не е разширяването на публичния сектор, а създаването на богатство. Въпросното богатство е ключов фактор за качество на живот, което може да устои на бедствията и на последствията от тях.