Саймън Лонг, „Икономист“ „Китай е на световната сцена“, заяви водещ дипломат, след което констатира с тъга: „Но той обръща гръб на зрителите.“ Това, разбира се, е преувеличение: китайските лидери отчитат международното мнение. В тази констатация обаче прозира зародишът на истината, която си заслужава да си спомним в момент, когато Пекин се подготвя за превърналия се в клише „дебютен бал“, а именно Олимпийските игри през 2008 г. Приоритетите на правителството са най-вече вътрешни: адаптиране към трънливите промени, засадени от зрелищния и продължителен икономически бум. Самите Олимпийски игри са естествен начин бързата модернизация на страната да лъсне пред външния свят. Далеч по-важна е публиката у дома, пред която комунистическият елит иска да демонстрира уменията си да съхрани престижа на народа. Не иска бойкот Това желание поставя някои ограничения пред поведението на Китай. Той не иска Олимпийските игри да бъдат помрачени от бойкот на политическа основа, както стана в Москва през 1980 г. и в Лос Анджелис 4 години по-късно. Това беше довод, използван от мнозина като оправдание на спорното решение за присъждане на Игрите на Пекин. Въпросното съображение трябваше да принуди Китай да обуздае потъпкването на човешките права. В противен случай съществува риск от международна изолация. Олимпиадата може да се запомни не толкова заради настъпилите трансформации в китайската столица или заради триумфа на китайските атлети, колкото заради агресията на полицията и страданията на потиснатите дисиденти. Влиянието върху репресиите може да е негативно На практика може да има известно облекчение на репресиите в Китай, но то няма нищо общо с Олимпиадата. Влиянието на игрите вероятно ще бъде дори негативно. Световните прожектори ще осветят проблемите и ще дадат гласност на оплакванията. Правителството на свой ред ще направи всичко по силите си да попречи на това. От друга страна, съществуват признаци за появата на един Китай, който вече не държи толкова на традиционните приятелства и търговски връзки с престъпни режими. Вземете например престижа, с който се окичи Пекин покрай шестстранните преговори за ядреното разоръжаване на Пхенян. Те обаче нямат много общо с гражданската позиция на Китай, колкото с неговия личен интерес режимът на Ким Чен-ир да не рухне. Олимпиадата не може да претендира за изключителни заслуги по отношение на това, че Китай се дистанцира от правителството в Судан, нито по отношение на несполучливия опит да наложи вето на осъдителната резолюция на ООН спрямо хунтата в Мианма. И в двата случая изолацията на режимите бе такава, че Китай нямаше какво толкова да загуби, ако смени позицията си. И в двата случая егоизмът на страната бе насочен към мирен изход на кризата. Преговорите с Далай лама - параван Олимпийските игри ще имат известно влияние върху решаването на други два проблема. Китай набляга на „вътрешното“ им естество, докато голяма част от световната общественост гледа на тях като на международни въпроси. Непоследователните преговори с представителите на тибетския духовен лидер Далай лама ще продължат, но като цяло идеята им е да служат по-скоро като успокоение за международното мнение, отколкото да постигнат споразумение с тибетския народ. За разлика от много свои последователи Далай лама се въздържа от искания за пълна независимост на Тибет и е склонен на автономия. Той олицетворява най-добрата надежда за споразумение. Китайските интереси, изглежда, се обслужват най-добре от политиката на изчакване на неговата смърт. През 2007 г. правителството одобри правила, чиято цел е да предоставят на китайските власти право да наложат вето на всякакъв род „прераждания“. Тайван чука на вратата на ООН Сред тайванския народ, както и сред някои жители на Тибет се говори за „прозореца“, отворен пред Олимпиадата, когато от Китай не се очакват крайни мерки. В Тайван 2008 г. е година на избори и отношенията с континента ще бъдат най-горещата точка от кампанията. Управляващата партия планира и референдум за одобрение на обречената си молба за присъединяване към ООН с името Тайван, а не Република Китай (под което име тя загуби мястото си в полза на Китай през 1971 г.) Това ще предизвика гнева на Пекин. Той, както и мнозина жители на Тайван ще разтълкуват тази стъпка като официално обявяване на независимост. Все още не е ясно дали ще говорим за нова криза на Тайванския проток през идните 18 месеца. Причината може да не е толкова провокацията от страна на Тайван, колкото самите Олимпийски игри. Подобно на връщането на Хонконг към китайска юрисдикция през 1997 г., те са символично събитие, легитимиращо Комунистическата партия: тя направи Китай отново богата страна и я възроди като велика сила. Задава се вълна от патриотична гордост. След това партията ще се изправи срещу трудността да контролира шовинистичната страст. Ще й бъде сложно да обясни трайните си неуспехи в решаването на последната незавършена задача от дневния ред на националистите: повторното обединение с Тайван.