Иглика Горанова От здравия януарски сняг, който затрупа държавата и блокира пътища, коли и граждани, си подаде носа една истина – както държавата чисти снега, така и ни управлява. Дълбоките преспи, в които газят, затъват и си чупят крайниците българите, показаха, че многобройните институции у нас не работят не защото нямат пари, а защото няма сила, която да ги накара да си координират действията. „Липсва координация“, каза тези дни президентът Георги Първанов. Но това, което спести, е, че проблемът не е в липсата на експерти, които са в състояние да решат проблема, а точно обратното – много са и си пречат. За един въпрос отговарят по няколко министерства и агенции. Координацията между тях е повече от абсурдна и е достойна за перото както на автора на „Параграф 22“ Джоузеф Хелър, така и на съветските сатирици Илф и Петров. Вертикално управление Кратък преглед на законодателството показва, че снегът ни затрупва, защото сме най-централизираната държава в Източна Европа и областните управи, които по Закона за кризите трябва да отговарят за координацията при бедствия, са безпомощни, безпарични и без функции. Особено след като бе създадено Министерство на бедствията и авариите, което им иззе дирекциите по „Гражданска защита“, за да ги управлява специален министър. Сега тези дирекции не са подчинени на областния управител и финансирането за бедствия и аварии не минава през него. Той не може да нарежда на „Гражданска защита“ какво да прави, но за сметка на това носи отговорност за защита на населението. И когато Емел Етем е в отпуск, а има бедствие, обикновено възниква проблем. Пътищата също не могат да бъдат почистени, защото за тях освен кметовете отговаря и Фонд "Републиканска инфраструктура”, който е на подчинение на министъра на регионалното развитие и Изпълнителна агенция „Пътища“. Тя пък е подчинена на две министерства – на транспорта и на финансите. Така всеки прехвърля отговорностите на другия и действа на принципа: защо да е лесно, като може да е трудно. „Ние сме най-централизираната държава“, заяви по този повод пред „Класа“ кметът на Сливен Йордан Лечков. На същото мнение са и всичките му колеги градоначалници, както и между впрочем областните управители. Те отдавна говорят на висок глас, че имат представителни функции и по тази причина не могат да действат. Това положение изобщо не се връзва с ангажимента ни към Европейския съюз да въведем второ ниво на местно самоуправление, при което да е ясно кой за какво отговаря и така да се прави разумна регионална политика. И тъй като това не се случва, със сигурност ще бъдем свидетели на нови бедствия. Защото след топенето на снега идват наводненията. Наводненията – предизвестен провал „Тази година наводненията ще бъдат много повече в сравнение с миналата година, защото снегът е повече“, каза пред „Класа“ Лечков. И прогнозира нов хаос. Не е трудно да се предвиди потоп, защото той е заложен в нашето законодателство. Ето един пример. Ако язовир „Тополница“ край Пазарджик пак прелее, областният управител не може да нареди директно на ръководството да врътне крана и да изпусне излишната вода. Той трябва да сигнализира Министерството на земеделието. От своя страна министерството трябва да се обади на Агенцията по хидромелиорации. Агенцията се разпорежда на държавна фирма „Напоителни системи“ и от своя страна оттам звънят в Пазарджик да кажат на ръководството на язовира да врътне кранчето, ако има бедствие. При пожари ситуацията е идентична. „Гражданска защита“ е подчинена на Министерството на бедствията и авариите, а пожарната – на МВР. За да работят в синхрон, дежурният по гражданска защита не може да се обади просто така на дежурния по мобилизация. Те трябва да разговарят помежду си чрез София. А областният управител координира всичко това, без да има финансов ресурс и без да може да им нарежда каквото и да било. Моделът е особено комичен, но и опасен. Той се вижда и в политиката към децата. Децата – жертва на институциите Най-потърпевши от многото институции и липсата на отговорност са децата. За българските деца и техните права отговарят пет институции. Министерството на труда и социалната политика провежда общата политика. Агенцията за закрила на детето дава методически указания за справяне с проблеми. Агенцията за социално подпомагане дава социалните помощи, МВР отговаря за децата в риск чрез детските педагогически стаи. Общините пък се грижат за домовете, в които да бъдат настанени. А Министерството на правосъдието отговаря за осиновяванията. При толкова отговорни най-често проблемите остават нерешени. Затова и сме свидетели на потресаващи репортажи, в които не е ясно за дадено дете в риск кой всъщност се грижи. Всеки обвинява другия и в крайна сметка никой не е виновен. За цялата тази политика плащаме всички ние. По последни данни териториалните поделения на министерствата са 1800, а в тях се трудят стотици хиляди чиновници. Вместо да направи нещо по въпроса, министърът на държавната администрация Николай Василев наля още масло в огъня. Той поиска съкращения от 12%, но пропусна да каже, че те няма да имат никакъв ефект за държавата, ако не бъдат премахнати дублиращите звена и не бъде създаден работещ модел с ясни функции и отговорности. Забравената децентрализация Шокиращото в цялата тази история на управление е, че тези проблеми можеше и да не съществуват, ако си бяхме спазили ангажиментите към ЕС. През 1999 г. сегашният президент Георги Първанов в качеството си на шеф на БСП и председател на парламентарната й група подписа проектозакон за реформа в областното ниво. Смисълът на този акт беше да се дадат права и бюджет на областните управи, за да могат да провеждат адекватна регионална политика, а не да чакат Емел Етем, Асен Гагаузов, Петър Мутафчиев и Румен Петков да им координират бедствията. През 2000 г. Европейският съюз постави условието за въвеждане на второ ниво на самоуправление за влизането ни в ЕС и управленците на България се съгласиха и обещаха, че ще го въведат. Сега сме 2008 г. Второто ниво е отложено за 2009 г. - за следващо управление. Тогава БСП вероятно ще си спомни ангажиментите и ще започне да критикува новата власт за обещанията, които не е изпълнила. Заради това лицемерие ни затрупва снега, давят ни язовирите и никой не виновен за децата в Могилино.