Новият Изборен кодекс се оказа най-важният, кардиналният, съдбовният проблем на българската действителност. Анализи, декларации, разсъждения, аргументи, експертен калабалък из сутрешните блокове на телевизиите. Какви промени, какви изисквания, мажоритарни и/или пропорционални елементи, възможност за преференциално преподреждане на листата, президентски вопъл за референдум, управленски отказ от безсмислено прахосване на минимум 25 милиона лева.
Има ли смисъл от цялата шумотевица? Вероятно има. Обществото трябва да бъде постоянно стимулирано да участва активно в обсъждането на всички (независимо от степента на важност и актуалност) проблеми, възникващи в хода на развитието ни, да предлага варианти, да търси решения, да утвърждава позицията си си на пълноправен участник в управлението на държавата. В един аспект, следователно, смисъл има.
В друг аспект, за съжаление, не откривам някакъв особен смисъл в търсенето на разумния изход от дилемите „с референдум или без референдум?“, „пропорционални или мажоритарни?“, „самостоятелно или 2 в 1?“, „електронно или традиционно гласуване?“, „машинно или стандартно гласуване?“, „преференциално подреждане или непроменими листи?“ и пр. Получаваната при всеки от изброените случаи „резултантна монолема“ едва ли би удовлетворила огромните обществени очаквания, едва ли би променила съществено резултатите от бъдещия парламентарен, европейски и всякакъв друг вот, едва ли би гарантирала идеалния състав на следващия български Парламент и групата евродепутати.
Преди 7 - 8 години, помня, обсъждахме в Специализирания научен съвет по философия към ВАК поредния вариант на проектозакона за научните степени и научните звания. Дискусията бе привидно съдържателна. Половината от присъстващите бе за нововъведенията и против старото положение на нещата; другата половина бе за старото положение на нещата и против нововъведенията.
Моето виждане на нещата бе коренно различно от мненията и на двата лагера; то в същото време соломоновски прогнозира предстоящия пълен провал както на всяка от възможните противоположни реализации на дилемата, така и на осъществяването на естествено оформящата се монолема.
Уважаеми колеги, им казах, абсолютно прави са онези от вас, които отричат обсъдения тук законопроект, подкрепят продължаващото функциониране на досегашните структури на Висшата атестационна комисия и не желаят да бъдат въвеждани необмислени промени. Абсолютно прави са и другите, които изтъкват положителните моменти в предлаганата нова система за атестиране на научните кадри и отхвърлят досегашната централизация на въпросното атестиране.
Но най съм прав, включително и абсолютно прав, аз, доколкото съм убеден, че каквато и атестационна система да изберем (да запазим старата, да въведем новата, да измислим трети, четвърти или пети космически „вариант“, нищо не може да спре българската наука да произвежда в индустриално количество титулувани некадърници!
Та, искам да кажа, и с Изборния кодекс e така.
Съгласен съм с привържениците на едната гледна точка. Съгласен съм с привържениците на противоположната гледна точка. Съгласен съм с привържениците на всички възможни гледни точки.
Но най-вече съм съгласен със самия себе си, че независимо от всякакви гледни точки („с референдум или без референдум?“, „пропорционални или мажоритарни?“, „самостоятелно или 2 в 1?“, „електронно или традиционно гласуване?“, „машинно или стандартно гласуване?“, „преференциално подреждане или непроменими листи?“), абсолютно нищо не може да попречи на българския гласоподавател да вкара в следващия и всички следващи народни събрания избран комплект от партийни некадърници, корумпирани политикани, взаимно обвързани мафиоти, случайни неграмотници.
Въобще никакъв Избирателен кодекс, дори да е илюзорно идеален, не може да гарантира конституирането на така желания идеален български Парламент. Дори като илюзия!
Какво да се прави! Фата моргана!
