В края на всяка година, едни от най-важните теми за размисъл са свързани със свободата и политическата култура. Теми, чието обсъждане в гражданското общество става все по-болезнено и дори драматично. Според философията и правилата на ЕС, в който имаме щастието да живеем, тези жизненоважни ценности могат да бъдат развивани и гарантирани единствено от доброто държавно управление.

Отговорът на фундаменталния за всички ни въпрос, дали се насърчава или ограничава свободата, би трябвало да бъде основният критерий за оценка на правителствената политика, а не „възторжените“ медийни дитирамби за единодушното преизбиране на премиера за лидер на ГЕРБ и неговите пъстроцветни намерения за ревизия на прехода. Преход, в който благодарение на СДС и НДСВ, вече повече от 10 години сме неразделна част от „свободния свят“.

Крайно време е управляващите да разберат, че без живот според принципите и правилата на правовата държава, които не допускат произволни и безконтролни действия нито на държавните и общинските институции, нито на съдебните органи и бизнеса, свободата просто не би била възможна.

Ако има депутати, министри, държавни служители, съдии, прокурори или кметове и общински съветници, както и представители на бизнеса и финансовите институции, които си позволяват по своя преценка други правила на публично поведение извън тези на законовия ред, това би представлявало огромен риск за свободата. А точно на това ставаме свидетели в България през последните години.

Не за първи път цитирам максимата на Имануел Кант: „Човек е свободен, ако той не трябва да се подчинява на никого, освен на закона.“ Но дори и когато гражданите се подчиняват коректно и отговорно на приетите закони, свободата им продължава да бъде застрашена, тъй като законодателната дейност в България, както и прилагането на законите на практика, често са свързани с институционални противоречия и клиентелистки партийнополитически и икономически зависимости, и интереси.

И така стигаме до политическата култура – друг наболял проблем на българската демокрация! Въпреки че повече от 10 години сме членове на НАТО и ЕС, състоянието на политическата ни култура е повече от плачевно. А точно днес, когато сме на прага на първото си ротационно председателство на съвета на ЕС, ни е нужен един нов европейски тип политико-културно поведение, дефинирано от „писаните“ и „неписаните“ правила на общностите, към които се присъединихме.

За огромно съжаление обаче, примитивните политически спектакли, които се разиграват в днешното 44-то Народно събрание, недвусмислено показват, че европеизирането на политическия ни елит се оказва много по-трудно постижимо, отколкото сме си представяли. Реалните реформи са рядкост, на незначителни резултати често се придава гротескна значимост, а „истеричните“ парламентарни дебати се дължат на една крайно ниска политическа култура, съчетана с духовна посредственост, мания за политическо величие и управленска неграмотност.

Казвал съм го много пъти, но ще си позволя отново и отново да го повторя. Напоследък в българската политика е много модерна тезата „не е морално, но е законно“. Всеки знае какво се има предвид – включените в политическия процес партии и личности могат да правят каквито си щат манипулации, важното е да може да се скалъпи хипотеза, според която няма нарушение на закона и около нея да се обедини необходимото мнозинство за легитимирането на съответното решение.

Липсата на чувство за мярка е основният проблем на днешния политически елит. Никой не се замисля за морала в политиката. А точно моралът обединява нормите, които регулират политическите взаимоотношения на базата на разбиранията за добро и зло, допустимо и недопустимо. Но кой ли се интересува от справедливост днес, освен някои дисиденстващи представители на извънпарламентарни партии и граждански организации?

Дори и законодателството да е на прилично европейско ниво, сам по себе си „текстът на закона“ не може да създаде принципно нова политическа култура и нов морал. За това са нужни решителни стъпки на различни нива и то без клиентелистки заигравки и двойни стандарти. А както е тръгнало, за такива действия може да се наложи да чакаме и до „Борисов 4, 5, 6“ и така до „края на света“.

И все пак, когато става дума за предколедни размисли, не трябва всичко да звучи песимистично. Моите искрени уважения и подкрепа за най-важното заключение от политическата декларация на неделното Четвърто редовно отчетно-изборно делегатско събрание на ГЕРБ: „Не желаем да се коалираме с БСП днес и в бъдеще.“ И по-нататък: „Имаме непреодолими различия във визиите си за развитието на България, различни представи за политически морал и ценности…“ ( всички цитати от неделното събитие са от в-к „Стандарт“ от 27 ноември 2017 г.)

Но тъй като по никакъв начин не искам някой да си помисли, че ще кандидатствам за членство в някой пенсионерски клуб на ГЕРБ, вместо заключение ще си позволя да цитирам може би най-забавния и хумористичен цитат от изказванията на това „историческо делегатско събрание“. Той е на Владислав Горанов: „Вярвам, че хората вече се отдръпват от популизма. Популизмът е по-лош от алкохолизма, защото от алкохолизма можеш да се излекуваш…“

Какво да кажем за ГЕРБ тогава? Нима младият г-н Горанов е забравил, че 41-то НС бе първият парламент, в който ГЕРБ започна стъпка по стъпка да заменя класическото демократично парламентарно противостоене „ляво-център-дясно“ с ново – лепкав популизъм срещу реална политика, където вече няма идеология и ценности, а само конюнктурни политически интереси. И тъй като от популизма не можеш да се излекуваш, а само да се „отдръпнеш“, поне за сега словоизлиянията на финансовия министър звучат повече от абсурдно…