Как все става така, че парламентът - онази институция, в която изпращаме своите представители, за да гласуват закони и да действат като коректив за правителството при управлението на държавата, има традиционно толкова ниско доверие?

Според "Галъп интернешънъл" точно два пъти от началото на демократичните промени досега Народното събрание се е ползвало с по-голям процент доверие, отколкото недоверие - в началото на 38-ото и на 39-ото Народно събрание.

Иначе казано - точно след Виденовата зима и при първото участие на Симеон Сакскобургготски на избори, при което една значителна маса хора вярваше, че с неговото идване ще потекат реки от мед и масло.

И двете надежди - Костовата и царската - обаче бяха бързо попарени и доверието се върна в низините.

Защо не вярваме на народните представители, които сме избрали сами с гласовете си? Защо при всеки по-голям обществен проблем, една от първите реакции е да се обвинят депутатите?

Особено показателен случай беше този с козичките на баба Дора от лятото на 2018 г., когато трогателното видео с възрастната жена обиколи социалните мрежи и разчувства мнозина. Едни от първите коментари тогава бяха, че депутатите са виновни. Защо точно те, никой не може да каже, но именно те се оказаха под мерниците на критиките. Не Агенцията по храните, не министърът на земеделието, не правителството, а депутатите, които в случая нямаха особена роля.

И все пак, ако попитате някого да ви изброи 20 депутати или дори да изброи депутатите от своя избирателен район, вероятността за точен отговор е доста малка. Това е всъщност и една от причините за ниското доверие - как да се довериш на някого или на работата му, когато нямаш идея, че той съществува.

Тук нещата не опират толкова до мажоритарността на системата, каквито и да са обясненията на един референдум. При мажоритарна система, най-много хората да разберат кой влиза от техния собствен избирателен район, но за останалите? В интерес на истината, освен в София, а също така Пловдив и Варна отчасти, не влизат по толкова много хора от многомандатен избирателен район, че при добро желание техните имена да не могат да бъдат научени.

Големият проблем тук идва от това какво се случва след самите избори, когато усмихнатите лица на политиците слязат от плакатите и отидат в парламента. Там започва "потъването" в удобния сумрак на анонимността. Сумрак, който също така би се случил и ако изборите са мажоритарни.

В парламента в момента най-честите изказвания в пленарна зала и по ключови теми, се правят само от определен брой депутати, докато другите гласуват по команда на важните закони и работят тихо по ресорните си комисии - толкова тихо, че често на мандат името им в медиите (не регионалните) може да се чуе едва по 3-4 пъти.

И това - ако си правиш усилието да следиш нещата. Иначе видими са само основните лица в картинката - партийни лидери, зам.-председатели и малко по-изявени лица, за които това е вече пореден мандат. Или хора, които обществеността е познавала отпреди депутатското им амплоа.

Това е и другият проблем - народните представители са обезличени. Тяхната роля е сведена до тази на послушна маса, която гласува така, както каже лидерът, освен в специфични случаи, които моментално се превръщат в голям скандал, а понякога водят и до напускане на партията.

В политическата ситуация в момента партийните лидери са обсебили партиите си, а членовете козируват чинно на ръководството, ако искат да си запазят позиции, привилегии, постове и т.н. Изразяването на лично мнение е по-скоро рядкост или проява на някакъв висш лукс за отбрани лица.

По-лошо става положението, когато в една или друга формация нещата опрат до фанатична преданост към председателя и всяка критика към него се посреща като свещена война. Каквото и да си говорим, виждаме това все по-често сред разнообразните формации у нас.

Ролята на партиите е да защитават определени идеи и политики, а не да са телесна маса, изобразяваща количествено волята на един човек или кръг от хора. Именно в това се крие желанието за повече мажоритарност у нас - партиите и политиците да имат малко повече личност и индивидуалност в себе си, да могат да признаят, когато ръководството на партията сбърка, без това да води до големи схизми вътре.

Това е желанието и сред избирателите - да знаят, че в парламента са пратили хора с мисъл и идеи, а не послушковци, които не могат да отстоят собствено мнение. Как ще защитиш интереса на хората, когато не можеш да защитиш собственото си право на лична позиция, която да се разминава дори с малко с тази на лидера ти?

Има и трети аспект на проблема с недоверието - образът на алчния, крадлив политик, който е във властта предимно за да облажи себе си, и едва след това - да работи за интересите на страната си.

И като се има предвид как протече преходът у нас, с всички примери за дивашки извършена приватизация, червени куфарчета и съмнителни сделки с политическо участие. След всичките политици по частни яхти, срещи с Братя Галеви и прякори от типа на "Господин 10%", някак нормално е този стереотип да се е запазил.

Това обаче е въпрос на морал, а моралът не е само за политиците, той произхожда от самото общество. Депутатите не са спуснати някъде отгоре, издигаме ги като изявени по един или друг начин личности сред самото общество. И когато техният морал е нисък, това не говори добре за общия морал.

Така че, ако искаме Народно събрание, на което да имаме доверие, то първо трябва партийните лидери да отпуснат малко хватката върху своите партии и да им покажат, че това не е изцяло пирамидална структура, после трябва самите членове да придобият малко повече гръбначен стълб да отстояват своите позиции и идеи, а някъде между другото и самото общество трябва да си дава сметка за ролята си.

А това последното означава да бъдем критични - както към онези в парламента, така и към заобикалящата ни среда, но и към самите себе си. Тази промяна започва винаги първо самите нас.