Тук фас, там хартийка - теория на счупената държава

Един от големите парадокси у нас: патриотизмът и родолюбието са толкова на мода - в статуси, снимки с носии, клубове по народни танци, шевици и т.н., но същевременно нещото, с което се гордеем най-много - природата, систематично бива подлагано на отношение, което е дори повече от "дивашко".

Близо 1500 незаконни сметища у нас. Още 440 локални замърсявания изскочиха след проверката на прокуратурата по темата. А извън това всяка разходка в планината ще ти предложи гледка на найлонови торбички, изхвърлени фасове, използвани салфетки, празни пластмасови бутилки и какво ли още не.

Цялата ситуацията с мръсотията и боклука у нас (когато не си го внасяме от Италия) може да се сведе до една много проста зависимост - т.нар. "Теория на счупените прозорци". Само дето у нас би звучала по-скоро като "Теория на счупената държава".

Основната идея тук е проста - ако една сграда има счупен прозорец и никой не си прави труда да го ремонтира, е много по-вероятно някой да счупи и другите прозорци на сградата, докато не остане нито един здрав.

С други думи всички тези дребни грозни актове - тарикатски изцепки, престъпност на дребно, хвърлянето на фасовете, където ти падне - не просто ще направят средата около теб по-грозна, ами ще накарат околните да приемат подобни неща за нещо нормално и обичайно.

На някои хора вече са им се протрили езиците да обясняват за рециклирането в Германия и в скандинавските държави, за нещата, които ще ти се случат, ако си хвърлиш боклука на улицата там, и т.н. Други пък продължават да контрират, че същите тези германци, скандинавци и пр., когато са в България, хвърлят хартийката от сандвича, който са си купили, където им падне.

И всичко това е въпрос на средата - както физическата, така и като общото състояние на обществото в момента.

Макар патриотично да обичаме страната си със славното ѝ минало, интересните традиции, богатия фолклор и прекрасната природа, всъщност недоверието и откритата неприязън към държавата са камъните, които в случая чупят метафоричните прозорци.

Това е вярата, че държавата ни е малка, смотана и бедна. Че политиците ни са поголовно корумпирани, некадърни или корумпирани и некадърни едновременно. Добавете и липсата на каквото и да е доверие в институциите, освен ако нямаш свой човек там, за когото знаеш, че ще ти свърши работа.

Всичко това води до очтуждение, до нежелание да се асоциираш със средата. Ти може и да си обичаш България, но това, което виждаш в държавата, заобикалящата те среда на сиви, неподдържани панелки, на счупени пейки и изкъртени кошчета, само ти дава оправдание да допълниш и ти с твоя дан - тук фас, там хартийка.

И се получава един затворен кръг, в който средата продължава да става все по-грозна, отблъскваща и опротивяваща.

За да дойдем вече до онези, които не си играят на дребно, а просто търсят къде да разтоварят едни боклуци, без да плащат пари. Отново на гърба на самата страна, която казват, че обичат.

Това е цената на цялото обезверяване - щом за някои няма последствия, защо аз да оставам по-назад.

По-лошото е, че макар подобно отношение да се лекува, то изисква не малко усилия. Изисква законите и правилата да започнат да се прилагат на практика - не да станат по-строги, а да се прилагат.

Изисква властите - на местно и на национално ниво, да прилагат повече усилия върху облагородяването на средата и то не само покрай избори. Изисква и самите ние да престанем да подхождаме към ситуацията като безгласни наблюдатели и да осъзнаем, че дори с бездействието си участваме в целия процес.

България се чисти не само за един ден. И ако наистина любовта към нея е толкова голяма, колкото показват снимките във Facebook и Instagram, този проблем малко по малко ще започне да се решава.

Всичко това обаче трябва да стане едновременно. Всичко друго ще е само отбиване на номера и замазване на очите, докато боклукът продължава да се трупа там, където не му е мястото.

Станете почитател на Класа