Особен исторически късмет има нашето поколение – свидетели сме на упадъка на две системи: комунистическата и либералната.
Херо Мустафа пусна клип за 4 юли в чест на националния празник на САЩ. На него американската посланичка у нас танцува заедно със свои колеги на фона на кънтри музика. Клипът и хореографията са издържани в най-добрите традиции на Росица Кирилова от началото на 80-те. Докато го гледах, за миг бях убеден, че дават „Боса по асфалта“ в „Милион и едно желания“.
Миловидна художествена самодейност, вдървена сърдечност, леко разчупена в кръста,
която трябва да трогне сърцата на българите, обрулени от американското политическо лидерство на българския преход, неолибералната идеология и неизгодни сделки за милиарди. Като се почне с „Мариците“ и се свърши с американските изтребители, които предплатихме, но чието производство още не е започнало. Да не забравяме и американския диктат, заради който загубихме значими стратегически проекти като „Южен поток”, газопровода „Бургас-Александруполис” и т.н. Предполагам, че идеята на пиарската свръхактивност на Херо Мустафа е да махнем с лека ръка на всичко това и да се умилим от нелепите кадри на подскачащи чиновници в двора на американското посолство.
Навремето си мислех, че американската дипломация у нас няма накъде да пропадне, след като
бившият посланик Джеймс Уорлик участва в глупав български сериал,
но явно съм бъркал. Само за няколко месеца, откакто е тук, г-жа Мустафа надмина и най-песимистичните прогнози. На фона на ширещата се корупция и магистратски произвол, на задълбочаващи се икономически проблеми и ежедневни политически скандали, посланикът на най-великата световна сила, с претенция за водеща демокрация, разви пошла и елементарна рекламна кампания, която напоително бе отразена в медиите. Херо Мустафа отиде да пие ракия в Пловдив пред камерите, омеси баница за Коледа, рецитира на български „Питат ли ме дей зората” с американски акцент,
плете мартенички, обикаляше по строежи, засне клип като буфонсинхронист
(тя и нейни колежки си отваряха устата на фона на песен, която пее Графа), инспектира ВМА с маска, направена като американското и българското знаме, и какво ли още не. Все от арсенала на инфантилния, ужасно глупав и ужасно остарял американски политически пиар. Също връстник на соцразчупеното екранно присъствие на Роси Кирилова. „Да направим Америка, смешна отново!” май е по-подходящ девиз от онзи на Тръмп. Поне това е посланието на техния човек в България. И щеше да бъде наистина смешно, ако в дълбочина не е дълбоко цинично. Поради причините, които вече споменах в началото. Казвам го като един от многото българи, за които
преди 30 години Америка бе символ на свободата, справедливостта, истинската демокрация, високата култура,
Ленард Бърнстейн, джазът, Ела Фицджералд и Сачмо, Рей Чарлз и Майлс Дейвис, Хемингуей, Фицджералд, Стайнбек, Вонегът, предаванията на Уилис Кановър по „Гласът на Америка”, филмите на Уди Алън и Копола. Вместо това те ни предложиха пошло издание на „Кръстникът”, циничен прагматизъм и безскрупулно налагане на собствения си егоистичен интерес. В продължение на 30 години американците работиха упорито, за да разбият всички илюзии, че тук е възможна нормална демокрация. Те умишлено насърчаваха и подпомагаха най-деструктивните процеси и политици от Луканов до Борисов, а сега, след като овладяха напълно българското задкулисие, управляват чрез него страната ни, превърната в бананова република от латиноамерикански тип. Вместо да помогнат за реформирането на прокуратурата я овладяха, сключиха сделка с Пеевски и напълно подчиниха политическия елит и бизнеса през бухалката на държавното обвинение.
Ето защо клипчетата, заучените фрази на български и жизнерадостната бодрост на Херо Мустафа, която и за секунда не излъчва човешко присъствие, а движи като програмиран робот най-изтърканите клишета на пиара,
въобще не могат да ме трогнат. Нито умилят.
Знам много добре какво се крие зад тях ине си правя никакви илюзии за бъдещето на България, вкарана дълбоко в неолибералния американски коловоз.
Как и защо се стигна дотук, е въпрос на дълго и сериозно изследване, което нищо няма да промени, защото нещата са такива, каквито са. От онази Америка, която обичахме и която беше истинско вдъхновение, няма и помен. Тогава ни делеше желязна завеса, а ние бяхме от нейната по-кофти страна. Сега сме от обратната, онази, за която мнозина мечтаеха тогава, но тя се оказа още по-кофти. Такъв особен исторически късмет имаше нашето поколение.
Да стане свидетел на упадъка на две системи - комунистическата и либералната, и на две империи: съветската и американската. Днес отново сме сателит (този път далечен и незначителен) на една залязваща империя с всички произтичащи последствия. Пошлият вкус, преумореното лицемерие, кризата на идеи и творческата импотентност са само съпътстващи белези на този гигантски процес.
