Професор Баева, за разлика от последния протест (2013), протестът 2020 носи етикета на „етичен“, отвъд дясното и лявото, единство на честни и отвратени хора срещу привилегированите елити. Официално той е свързан с антикорупцията, искане на оставка на кабинета на Бойко Борисов, един от основните му лозунги е „Мутри – вън“. Каква е вашата интерпретация на този последен протестен феномен?

В началото и протестите от 2013 г. бяха срещу аморалността в политиката, символ на което стана гласуваното, а ден по-късно оттеглено предложение за назначаване начело на ДАНС на депутата от ДПС Делян Пеевски, по-известен като медиен бос. Така че поне в началото и онзи протест беше морален, в него участваха и знакови представители на БСП и левицата, както и много хора, които бяха подкрепили БСП в желанието да бъде отстранен ГЕРБ от властта. Знаково е, че и днешните протести са свързани със същия депутат Делян Пеевски. Макар че се искат главно оставките на министър-председателя Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев, двамата са неразривно свързани с Пеевски, затова на плакати присъстват и тримата, изобразени крайно неласкаво. Дали протестът е „етичен“, не зная, не бих го определила точно така. За мен той е граждански, изразяващ отдавна натрупваното отвращение към начина, по който се упражнява властта в България, при това не само изпълнителната и законодателната, а и правосъдната.

Изненадваща е силата на избликналия гняв, защото доскоро повечето анализатори, между които бях и аз, определяха дългогодишното доминиране на Бойко Борисов като „стабилна нестабилност“, защото то беше съпровождано от непрекъснати скандали, всеки от които захлупваше предишния и сякаш се забравяше. Оказа се, че тези скандали все пак са оставяли някаква следа в съзнанието на българите и е бил нужен само ярък повод, за да се отприщи гневът. Тъй като през последните 20-ина дни съм почти всяка вечер на протестите и внимателно наблюдавам плакатите, лозунгите, скандиранията, струва ми се, че обединяващото, по-специално за младите хора, е отвращението от простащината, която от години излъчват правителствата на Борисов и която се засилва с всяко следващо. Неин най-ярък израз са новопоявилите се записи на премиера (както ни доказаха чужди разследващи, това не подлежи на съмнение) – те не са първите, такива имаше преди години, но сега те са още по-арогантни и вулгарни. Дали това е самозабравата на властника или, както се казва, „му идва отвътре“, не зная и не искам да зная.

Корупцията не е нещо ново за България или за света, затова мисля, че възмущението е свързано не толкова с корупцията като такава, а с начина, по който се реализира – арогантно, и то от хора, които по произход и по външен вид напомнят за мутрите от началото на прехода. Оказа се, че тези „мутри“ за три десетилетия може би са добили по-приличен вид, да, не са се цивилизовали, не са станали уважавани политици и бизнесмени, което не им е попречило, а може дори и да им е помогнало да се изкачат до върховете на държавата – правителство, парламент и съдебна система. Това не е ли толкова отчайващо, че да накара хората спонтанно да излязат на улицата? За мен е точно така, затова веднага се присъединих към протестите, независимо от възрастта, професията и политическите си убеждения. И наблюденията ми показват, че към младежите с течение на времето се присъединяват все повече хора като мен. Протестите вече не са младежки, а представят всички поколения. Като уточнявам, че става дума за протестите, а не за блокадите на кръстовищата, които са различен феномен.

През 2017 г. Румен Радев, подкрепен тогава от Българската социалистическа партия, спечели президентските избори, като използва антикорупционна реторика, с която привлече и десни избиратели. Днес мнозина виждат в негово лице обещание за нов обществен договор, за него биха гласували според социологически изследвания сериозен процент избиратели. Политически адекватни ли са очакванията им?

Имам различно мнение по въпроса – мисля, че Румен Радев съумя да се превърне първо в президент, а после и да поведе протеста, защото така и не влезе в ролята на политик. Независимо, че го критикуват точно за това. Не мисля също така, че той може и трябва да се превръща в нов „водач“. Струва ми се, че той трябва да осигури онова, което искат твърде много хора (няма да вляза в изчисления колко, защото историята се развива не по количествената, а по друга логика) – в най-скоро време да бъдат проведени избори, в които всички партии – стари и нови, да имат еднакви възможности, а гласовете на хората да не бъдат манипулирани, да не кажа фалшифицирани.

В лицето на президента Радев аз виждам не толкова политик, колкото гражданин, отвратен от нравите в политиката, от скритите механизми, по които се управлява страната, от мафиотските похвати, наследени и развити от т.нар. първоначално натрупване на капитал през 90-те години. На това се дължи взаимното припознаване между протестиращи и президент. И това стана независимо от последователната и както разбрахме (от последния записан разговор на Борисов с Томислав Дончев) отдавнашна очерняща кампания срещу него и опитите той да бъде направен „смешен“. Продължавам да смятам, че силата на Румен Радев е в неполитическия му облик, и се надявам той да се запази, а всички сценарии за създаване на „президентска партия“ да си останат анализаторски измислици.

Дали може и трябва да има нов обществен договор, ще решат гражданите и избраните от тях политици, а не един човек.

Значителна група от протестиращите са млади хора, завършили в западни университети. Тези младежи на 20+ години са се занимавали до неотдавна със социален активизъм онлайн или офлайн по въпроси като екологични и граждански права. Въпреки това, те нямат социални послания, изглеждат равнодушни към неравенствата, дискриминацията на ромите. Как си обяснявате това?

Няма как да се съглася. Непрекъснато снимам плакатите и слушам лозунгите на протестите и твърдя, че между тях има много социални, включително и срещу капитализма като експлоататорска система, увеличаваща социалното разслоение и изключваща големи групи население. Има и по-конкретни искания за по-високи ставки, например за нощен труд, за безработица и т.н. Така че, както каза един от протестиращите с дълбок седесерски произход: „Ние унищожихме комунизма, който ни бяха наложили от Изток, а сега нашите деца ни го носят от Запад“. При това младото ново левичарство включва и искания за чиста природа, свобода на личността, борба с полицейщината и задкулисието, ликвидиране на медийния монопол, които не винаги се осъзнават като леви.

Дали тези леви искания се отнасят до ромите? Да, срещнах и такива искания, но не само по отношение на ромите, а за толерантност към общностите на различните не само по етнос. Да, те не са много, но ги има – не ви ли направи впечатление, че някои медийни рупори на правителството атакуват протестите с тезата, че те подкрепяли Истанбулската конвенция, изненадващо за мен превърнала се едва ли не в най-голямата екзистенциална опасност за българската нация.

Така че нямам намерение да подкрепям пропагандата на подценяване на младите българи като соросоиди, незрели социално и неориентирани. Както и не мисля, че преобладаващата част от протестиращите младежи са временно завърнали се от чужбина, далеч от тегобите на българите тук. Струва ми се, че повечето младежи са си „тукашни“, и то защото за тях е още по-непоносима простащината на властта, а и защото обичат страната си и искат да живеят тук.

В България съществува усещането, че промяната отдолу нагоре е невъзможна. Дали сега тази тенденция не се обръща?

Ще рискувам да кажа, че ние вече сме утвърдена парламентарна демокрация, което означава, че необходимите промени трябва да правим не с революции, а с механизмите именно на демокрацията. Вярно е, че нашата демокрация прилича много повече на олигархично-авторитарен режим, но все си мисля, че тъй като това е станало с наше съгласие или мълчание, то е дошло време да променим това – да си върнем контрола върху политиката. Няма кой да го направи освен гражданите. Защото този път вече едва ли можем да разчитаме на елитите – политически, интелектуални или творчески. Те се оказаха пленени от олигархията и нейната изпълнителна власт, както навремето бяха пленени от Живков. Сравненията между Борисов и Живков не са лишени от основание.

Но да се надяваме, че тези протести ще прекъснат олигархичния режим, е непростима наивност. Пътят до трансформация на властта в наистина представляваща интересите на гражданите е дълъг и труден. Достатъчно е да погледнем ставащото в големите демокрации, за да разберем колко трудно може да се постигне това. Въпросът е да направим първата стъпка и да се надяваме, че младите протестиращи ще запазят своя идеализъм и в бъдеще, а няма да се „продадат“ за постове, пари и слава, както вече е ставало.

Въпросите зададе Юлиана Методиева