При обсъждане на статията, публикувана във в-к „24 часа” на 10.11.2020 г., базирана на мемоари на съветско-руски „дипломат” Терехов, явно „на прикритие”, си спомням как и на мен се наложи да познавам служебно премиера Андрей Луканов, описателен герой в мемоарите. Епизодично.
Бивш дипломат твърди, че Терехов е бил реално съществуващо лице, работило при последните двама съветски посланици в София Леонид Греков и Виктор Шарапов. Дали е жив не отговори, а мемоарите му охарактеризира като евтина безвкусица (дешёвка). Без „специализирани професионални” програми в Мрежата (и в руската) няма да намерите нищо за „дипломата”-„учен”-„икономист” Терехов.
А при мемоари с подобен характер други достъпни информационни източници обикновено няма. Всичко е секретно, както твърдяните от автора шифрограми. В империите е винаги така. В Подмосковието имало спец-гробища за шифровчиците на съветските посолства. А в Щатите закон, прикриващ със санкция до 15 г. затвор идентичността на служителите на подслушваческата служба АНС. През 1992 г. по предложение на Михаил Полторанин, инфо-министър и вицепремиер,Елцин отново закри с указ архивите на Русия/СССР/ РСФСР, а западните им екс-съюзници никога не са ги отваряли.
Освен избирателно, с пропагандна цел. Така „великите сили” прекриват своите управленски престъпления, грешки, геноцид на периоди. А сред малките държави все се намира някой ибрикчия с болезнено кариеристично или от алчност и човешки слабости ЕГО. Чуждите угодницци вече „киснат” за центове или по „идеологически убеждения” около „Козяк”, на „Жолио Кюри”, „Шипка”, „В.Левски” с резиденция на Царя...? Явно не ги преследва вече нито ДС, нито ДАНС. А за „Драган Цанков”и „Александър фон Хумболд” (Китай) ?!?
Месец преди 25-27 август 1990 г. посланикът ми, шеф в Прага Тончо Чакъров ме предупреди, че тогава министър-председателят (МП) ще пребивава неофициално в Чехословакия на международен семинар. А г-н Чакъров щял да бъде в това време в отпуск!? Учудих се И защо аз едва 1-ви секретар ще съм charge d'affaires при статут 3-ти и последен по ранг в политическата служба човек при двама пълномощни министри. Но: „Всички тогава били в отпуск”. - А съветниците? Бай Тончо ме запозна поименно – кой бил в отпуск; друг не можел да бъде, защото бил на двойно подчинение в София; трети ЦК БКП-ист и пр. Със заповед бях назначен за временно управляващ ad interim на посолството за 3 седмици, a устно ми беразпоредено: 1. Да посрещна госта и му съдействам, да съм на разположение. 2. Да седя предимно в кабинета на посланика заради ВЧ-то, специална телефонна връзка до 1997 г.
Имах опосредствен вече опит от Берлин с „Лъки Лучиано”, както наричахме А. Л. между себе си 1-2 колеги от „дипломатическия пролетариат” дванадесет години преди това. Придружавах тамошния си посланик инж. Пеньо Кирацов на срещите му на високо равнище, с отделен наш преводач. Аз водех паметни бележки за разговорите и ги оформях във вид на радиограми до София, които посланикът подписваше. На среща с члена на ПБ и секретар на ЦК на ГЕСП Гюнтер Миттаг, отговарящ по партийна линия за икономиката на ГДР, след изложенията по актуални направления на двустранното стопанско и научно-техническо сътрудничество, последният се произнесе неласкаво по адрес на Луканов. В записката ми този аспект отсъстваше съзнателно. Инж. Кирацов ме упрекна, но не го допълних по интуиция и от чувство на уважение и лоялност към него.
По същия начин бях постъпил и след срещата с партийно равнопоставения на Г. Миттаг Герхард Грюнеберг, отговарящ за селското стопанство. Той също изрази недоволство от „Лъки” за неспазени обещания и срокове. Вероятно посланикът сам е допълнил шифрограмите персонализирано. Той имаше и доста търкания с търговския съветник и други тогавашни „активни борци против фашизма и капитализма” и предполагаеми сътрудници на двойно подчинение в ТИС (=Търговско-икономическата служба), които се чувстваха като в отделна губерния, с отделна сграда и бюджети. Неподчинени на посланика и МВнР. Докато тогава имаше централни указания от София за единоначалие на българските задгранични представителства (ЗП) в Единни дипломатически мисии. Отделно част от тези АБПФК живееха със самочувствието, че цялата българска държава е длъжна да ги „дундурка пожизнено за заслугите им”.
Седмици след евентуалните шифрограми в Берлин се появи „старият Фуше”, т.е. Мирчо Спасов, зав. Отдел „Кадри, партийни организации и командировки в чужбина” на ЦК на БКП и скоро след това посланик Кирацов бе отзован предсрочно.
Та, на 24 август 1990 г. край бензостанция до Прага посрещнах неофициално от Виена министър-председателя, придружен от съпругата и 2 охранители. А на 26 август с.г. през нощта избухна пожарът в Партийния дом в София. Президентът Желев бил във Варна. По ВЧ се обади първият вицепремиер Чудомир Александров и за десетина минути му осигурихме премиера, отседнал в хотел наблизо. „Лъки” прекъсна пребиваването си и се прибра в София със „свитата си” от Виена. На срещата с чехословашкия министър-председател Мариан Чалфа предпочете да го придружава търговският съветник Тодор Дюлгеров, „когото познавал от по-рано”. ОК!
След години срещах случайно бившия вече премиер на 2 приема на посолства в София. На първия той бе насочен към мен от министър Тотев, но и аз му отказах информация относно разговора на министър-председателя проф. Любен Беров с руския министър на икономиката и с президента на РАО „Газпром” Рем Вяхирев. Извиних се, че нито съм докладвал на министъра си, нито съм оформял записките си след срещата, а и не стана ясно дали разговорът Беров-Вяхирев няма да продължи на приема. За това и присъствах на приема. Едва ли паметната записка от срещата щеше да направи някой от присъствалите 5-6 министри и други по-високопоставени лица от мен, тогава началник на управление „Източна Европа и страни от ОНД” на МВнР. По всичко личеше, че „най-тежката политико-дипломатическа аристокрация на черния мрамор на ул. „Ал. Жендов” – 2” в столицата не преценяваше правителството като достатъчно силно и понякога участвах в срещи, касаещи „моя регион” на равнище, на които МВнР би следвало да е представено поне от заместник-министър.
По указание от София до всички ЗП, за съжаление сред действията ми още през първия месец след връчването на акредитивните писма като посланик в Прага бе откриването на съболезнователна книга в сградата на посолството на 2 октомври 1996 г. по повод убийството на Андрей Луканов.
Д-р Огнян Гърков
