Някои поучителни истории с Бен Франклин, Швейцария, Сърбия, Съмърсет Моъм и др.

 

 

 

Много американци смятат, че най-завършената личност, която имат, талантът на талантите, майстор на словото – и като текстописец, и като печатар, политически мислител, изобретател на гръмоотвода, на бифокалните лещи за очила и на още една дузина полезни неща, учител по плуване на много англичани, първият и най-брилянтен дипломат на Съединените щати, 100-процентов ренесансов човек от държава, родена след Ренесанса, е Бенджамин Франклин.

 

Той е любимият национален герой на поколения американци. Именно Франклин е човекът, който като посланик на оформящата се нова държава е изпратен в Париж, където спечелва Франция за каузата на независима Америка в борбата й против английската корона. Много вероятно е именно този дипломатически успех на Талантливия Бен, който е довел до международното признаване на САЩ и началото на бавния залез на Велика Британия – да е причина за днешната силова архитектура на света. Днешната! За утрешната – ще видим… Maybe!

 

Бен Франклин е толкова заслужил уважението на съгражданите си, че неслучайно ликът му озарява най-сочната американска банкнота (в обращение) – тази от 100 долара. За което шегобийците казват, че цифрата отразявала броя на талантите му.

 

В този контекст Джордж Уошингтон, Томас Джеферсън, Ейбрахам Линкълн и още няколко видни американци от исторически мащаб е трябвало да се задоволят с портрети на по-дребни банкноти.

 

Но вероятно малко от почитателите на Бен Франклин знаят, че той е бил и изкусен новатор в модата: като дипломат и посланик в Париж (1776-1785) шокирал всички, изоставяйки перуката като част от дворцовия протокол. И най-вече впечатлил дамите (с които обичал невинно да флиртува) с шапката си от пухкава белка. Дотолкова ги впечатлил, че парижанки тутакси започнали да копират маниера му. Бизнесът с перуки временно залинял. Този шармантен американец така силно завладял сърцата на французите (и особено на французойките), че когато Томас Джеферсън пристигнал в Париж в 1785 г като нов посланик, френският външен министър го запитал:“Вие ли сте човекът, който ще замени доктор Франклин?“ На което Джеферсън отговорил: „Никой не може да замени Франклин, сър. Аз съм само негов наследник…“

 

По-късно, един от десетките изследователи на Франклин споменава, че поради изключително скромните протоколни и дворцови традиции на американците в ония години, а също така и поради скромната си заплата, Франклин бил принуден да обикаля дискретно някои от парижките магазини за копринени платове, да си купува, каквото му е необходимо и сам да си шие модните костюми у дома, преди да отиде на прием във Версай при Крал Луи XVI. Доколко това е легенда или факт, няма особено значение. То само добавя още чар и уважение към този изключителен човек със 100 таланта. От иглата и коприната, през скромността и дипломацията той с лекота прескача в историята и остава там завинаги.

 

Тази приятна приказка естествено води до въпроса дали успешните държави не просперират най-вече поради факта, че залагат на златото в ръцете, сърцата и умовете на хората си, вместо на други, често фалшиви ценности или критерии като произход, партийна или кланова принадлежност и револверни аргументи, често съчетани със задгранично покровителство. Не е необходимо човек да ходи до Камбаната на Свободата във Филаделфия, където духът на Бен Франклин още се усеща във въздуха. Или пък до Москва, Берлин и Лондон, за да се убеди, че величието е не само в квадратните километри, а в по-малко квадратни глави на единица площ, както и в упованието на собствените сили, талант и трудолюбие. Гарнирано често с елементарна скромност.

Швейцария е един от примерите

за тази сплав от талант, трудолюбие и трезва мисъл (ТТТ). Като сравнително млад журналист и много голям оптимист, аз попаднах в тази митична Хелвеция през един есенен ден на далечната 1982 г. Главният ми редактор в „Поглед“ тогава беше Любен Генов, човек със свъсени вежди, но усмихнати мисли. Понеже „Поглед“ беше най-тиражният (към 530 000 екземпляра) и най-печелившият вестник тогава, Любо ме изпрати в командировка в Швейцария за десетина дни. Обикалях аз насам натам из родината на Жан-Жак Русо и Вилхелм Тел, срещах се с банкери, часовникари, алпийски фермери, които правеха едри пити от жълт „Ементал“, с интелектуалци и министри, с дипломати и инженери. Най-накрая ме прие министърът на външните работи на Швейцария с нейната пословична неутралност.

 

Вероятно защото бях първият български журналист, койте беше поискал среща с него. Приказвахме дълго. И когато накрая го запитах „Как го правят швейцарците?“, та от най-бедната държава в Европа, с нулеви природни ресурси (ако не се смятат дълбоките преспи сняг и бистрите алпийски ручеи), са станали най-богатата държава в Европа (по много показатели), а и една от най-щастливите? Г-н министърът смирено отговори: „Швейцария, за разлика от България с великолепната земя, богати традиции в земеделието, с плажовете на Черно море, с полезни изкопаеми… и т.н., няма нищо, освен 6 милиона швейцарци. Нашето единствено богатство са хората. И каквото имаме като опит, знания и пари, го инвестираме в тях. В образованието им, в здравето им, в бъдещето им. Освен тях ние нямаме нищо друго.“

 

Тогава ние бяхме около 9 милиона българи, а те бяха около 6 милиона. Сега, 40 години по-късно, нещата изглеждаст точно обратно по този показател. Но да не задълбаваме.

 

Има една стара приказка, че пилците се броят наесен. Нещо като да теглиш чертата и да видиш къде си. Какво става с пилците ти. Колко са останали – изядени, окрадени от овълчени политически лисици или задушени в мръсния курник… И понеже сега сме в нещо като „политическа есен на Патриарха“, на водораздела между старата 2020 и новата 2021, човек се озърта и се пита какво става с нашите пилци? Има ли какво да броим освен отиващите си млади и кадърни деца от пустеещия Терминал-2, или да броим тъжните цифри от всекидневната телевизионна статистика колко душИ са отлитнали нагоре снощи, колко берат душа в интензивните отделения, или по кои показатели сме все на последно, или предпоследно място я в Европа, я в света… Или как тихо, кротко и безропотно си стоим на онова 111-то място на „Репортери без граници“, доката СЕМ се чуди защо е така, а и почитаемото правителство също, след като имаме пълната свобода да се изразяваме като във фейлетон на Алеко и неговите герои като Данко Хаирсъзина и другите от вярната му дружина….

 

Озърта се човек също да види как точно се възнаграждават, мотивират, запазват, приласкават, приобщават (и прочие приятно-либерални теории) нашите най-добри математици, физици, лекари, агрономи, инженери и още безброй професии и таланти. Озърта се и чува оня насмешлив глас на Тома Неверни или на един умен психиатър, че още

не продаваме „принадена стойност“, а обикновена дървесина…,

че изнасяме мозъци, а внасяме замразено месо от военните запаси на генерал Де Гол или на Дуайт Айзенхауър, също генерал и също президент. Че електронната винетка, електронната рецепта, или електронното правителство са на една ръка разстояние, иззад ъгъла, и всеки момент ще завладеем света с електронните си умения…

 

Даже и за всички деца от догодина може, вероятно, очаквано, maybe, probably – да има безплатни таблети и лаптопи, а не децата да пеят „Купи ми, мамо, лапТОП, да убия …“ Вероятно не Ленчето, а мъката, че след 11 години в училишето децата ни функционално не могат да четат, или да смятат…

 

А нейде в Казанлък Учителят Тео скромно шепти, че трябва да дадем всичко за таланта на децата ни, за училището, за физиката и математиката…

 

Вместо това имаме „Физика на тъгата“. В буквален и преносен смисъл. Без да се копира прочутото заглавие на един талантлив писател, един от немногото. И той самият натъжен напоследък, един от многото.

 

Демографската ни катастрофа няма само количествени измерения, очевидно. По-лошото е, че те са и качествени. Германската фондация „Фридрих Еберт“ наскоро ни зашлеви звънък шамар с изследването си, че след 30 години ромите в България, по-известни във Франция като цигани, ще надхвърлят един милион (те и сега май са го надхвърлили). Но младите роми ще бъдат значителна част от от т. нар. „работна ръка“, защото вероятно ще има по-малко млади етнически българи от сега. Тази именно

 

 

работна ръка, цели 50% неграмотна,

и при сегашния ни държавен манталитет на „приобщаване“, ще бъде „саката“, защото няма да може нито да чете, нито да пише, камо ли да използва лапТОП, без значение подарен или краден.

А министрите ни, и те като СЕМ, продължават да се чудят защо „Фолксваген“ и „Майкрософт“ подминали слънчева и асфалтирана България, защо единствените останали инвеститори са избягалите ни деца, родители или роднини.

 

Дори и родните ни роми бягат от нас. Някои се връщат само когато свърши ракията „оттатък“. Но и те започнаха да харесват малцово уиски от района на Лох Нес в Северна Шотландия, а не шльокавицата от селските казани. Както казваше едно време в стария вестник ‘Поглед“ знаменитият спортен коментатор и специалист по бокса Иван Делчев, „…всички цигани приличат на народа, сред който живеят…“ Каза го след двегодишен престой във Финландия, където работеше жена му. Тамошните цигани, живеещи редом с финландците, накрая започнали да се раждат с руси коси и сини очи… Щурав беше Иван Делчев, и добре, че не трябваше да коментира днешния ни бокс – политически или срещу Кличко и Джошуа…

 

И какви пилци да броим тогава? Как ще ги стигнем албанците, особено ако някой ден придърпат и Косово? Или македонците, дори когато са Северни? За братята сърби, които неумело или ухажваме, или само се перчим, да не говорим. Вучич може и да е „Сашата“ насаме, но Сашата изглежда е научил доста от дипломатическия майсторлък на Йосип Броз, там отдавна са построени магистрали във всички посоки, всички му предлагат ваксини – от Китай през Русия та чак до „Пфайзър“, с лъскавото си здание на 42-а улица между Второ и Трето авеню в Ню Йорк. Не вярвам тези големи играчи да ухажват Сашата Вучич само защото говори руски с всичките 6 падежа и знае спреженията на всички неправилни английски глаголи. Докато нашите митични ескадрили са все още фантоми, Сашата получава както американски и руски ваксини, така и нови изтребители от Путин.

 

Тук някой по-взискателен анализатор може да се запита и като какви пилци да броим нашите последни и силно впечатляващи дипломатически начинания? Като зашеметяващата подкрепа на Западните Балкани да влязат бързо в елитния клуб. Като все по-хармоничните ни отношения с братята, сестрите и войводите от Северна Македония, която още се радва на танковете, които им подарихме и се чуди как да ги използва. И къде? Сигурно в Йемен или Централно-африканската република?

 

Други пък се чудят защо с лека ръка пропиляхме десетки, може би и стотици таланти в дипломацията – едни прокудени, други насърчени да напуснат, защото критерият на подбора не беше както при старата лисица Кисинджър – според таланта. Така двамата му млади съветници от войната във Виетнам – Ричард Холбрук и Джон Негропонте – които живееха скромно в стаичките си в хотела в Сайгон – впоследствие се разделиха по партийна линия. Холбрук избра Демократическата партия, а Негропонте – Републиканската. Но това никак не попречи на кариерите им.

 

Талантът им беше решаващ. Както би казал моят швейцарски събеседник-министър-дипломат – „нямаме друго богатство освен хората“. И сигурно затова швейцарците от най-бедни в Европа изкачиха върха, а американците за 244 години направиха много повече от нашата горда държава със стара култура, азбука, и 1339-годишна история. Но както казват хората там, хайде да не сравняваме ябълки и портокали. Не е ясно ние кои сме. Ошав, maybe.

Както казваше преди близо трийсетина години американецът Джеймс Карвил, „It’s the economy, stupid!“ В тогавашния контекст –

 

 

„Икономиката, глупако!“ –

това е важното в предизборната борба. Карвил беше един от съветниците на младия тогава саксофонист и шармантен ухажор Бил Клинтън, с амбициозна и проклета жена у дома. Клинтън се вслуша в съвета на Карвил и успя в икономиката. И в нея имаше много пилци да брои. В любовта беше малко по-деликатно. Но там няма да задълбаваме.

 

У нас работата с пандемията се извъртя, въпреки оптимистичните теории не само на Иван Хаджийски, но и на друг социолози и антрополизи, които съветват „елита“. Така тъжният писател преформулира аксиомата на Карвил: “ Животът, глупако!“ Животът на хората е най-важен, защото без живи хора няма икономика. Няма и скоч от района на Лох Нес. Шльокавица даже няма да има. Питай „Фридрих Еберт, ако искаш, не Фридрих Енгелс…“

 

Апропо, навремето Карвил изкова и друго послание, което даде като оръжие в ръцете на младия саксофонист, когато се бореше на изборите с републиканците:““Changes v/s more of the same“. По нашенски нещо като „Предлагаме ви промени, вместо повече от същото….“ Питам се дали нашият кротък електорат ще има предложение за промени през март или пък повече от същото. Трябва да звънна на Карвил, да го питам. Но не знам дали следи дебрите на нашата мила политика, чиято цел е само и единствено щастието на народа…

 

Апропо, в Бутан, заБутан високо в Хималаите, има Министерство на щастието.

 

 

Ние оставаме с Министерство на тъгата. Засега

Понякога изглежда, че германското кадруване у нас, което има стари исторически корени от Бисмарк насам не винаги дава очакваните резултати. Дори и когато е „облагородено“ през революцията на пролетариата.

Както би казал швейцарецът Вилхелм Тел, изваян от германеца Фридрих Шилер (ех, още един Фридрих), „Лъкът, глупако!“ Това решава изхода от битката. Моженето, талантът, точната стрелба, особено в мисленето… (ТТТ). Тогава ще имаш пилци да броиш наесен.

 

И както показват практиката и статистиките, талантът, съчетан с можещите хора, а не само с квадратните километри, правят една страна голяма и велика. Докато други страни – с обширни степи и пасища, или със стара история и азбука – може да се смалят до незначителни трериторийки, в които оскъдно живеят нещастни хора. Може да дам и примери, но ми е неудобно да задълбавам по празниците…

 

И към края на този трактат се сещам за един забележителен и позабравен днес английски майстор на словото: Уилям Съмърсет Моъм. В последната си книга – „Равносметката“, той между другото казва нещо по въпроса за връзката между политиците, пилците и броенето им:

 

„Повечето хора мислят недостатъчно. Те приемат своето присъствие в света без разсъждение: слепи роби на онази сила, която ги движи. Те се въртят насам-натам, за да удовлетворят своите естествени импулси.“

 

„По-късно опознах в разни страни много политици с високи постове. И непрестанно недоумявах от посредствеността на техните умове…“ „Почти всички (хора) обичат да говорят за себе си и им пречи само обстоятелството, че другите не искат да ги слушат.“

 

И така нататък, Моъм задълбава в душата на политиците и достига до отчайващи заключения. Естествено, той е имал предвид най-вече англосаксонските и други западноевропейски политици. Всяка прилика с днешните практикуващи е абсолютно случайна и много малко вероятна.

Моъм, странна и сложна птица, е известен с много неща, но за времето си бил бонвиван и свободен дух, общуващ с различни джендъри. Пиесите му се играели почти толкова, колкото и на Шекспир, а като млад шпионин от ЕмАй6 (MI6), бъдещ драматург и остарял мечтател е залягал над руския език, за да може да чете Чехов в оригинал.

 

Колкото до Бен Франклин и талантите му, възможно е те да ни подсказват дискретно, че много политици, дипломати, министри и народни пастири от всякакъв род биха били по-добри и полезни на хората като обикновени шивачи или дървосекачи. Няма нищо срамно в тези професии: Линкълн е въртял яко брадвата из шубраците на Кентъки, преди да завърши право. Джими Картър е един нелош дърводелец и още строи къщи. Бащата на Декларацията на независимостта Томас Джеферсън е бил самоук архитект, астроном и експерт по виното. А майсторът на перото Джон Стайнбек от Калифорния винаги ходел и с отвертка в джоба – обичал до поправя каквото може в обществото и в литературата.

 

Понякога освен дърдоренето и моженето може да е заразително.