Повестта за българката е създадена в руските земи във времето на император Петър Велики (1682-1725) През XVII-XVIII в. паметта за „цар Михаил Български” е свързана повече с Охрид и неговия църковен диоцез, отколкото с избледнелия спомен за първопрестолна Плиска
„Какво са чели бабите на своите внуци във времето на Петър Велики, почти триста години назад?” - въпрос в руски сайт, чийто отговор е: „Оказва се, че една от любимите приказки е „Повестта за царкинята Персика...” Да хвърлим поглед към почти забравената днес приказна повест, чието пълно название е „Чудото на Пресвета Богородица за царкинята Персика, дъщерята на цар Михаил Български”. Ето нейното начало:
„Когато Българското царство изобилстваше с всякакви честити блага, тогава в него властваше много славен цар по име Михаил... Преславният този и на лице прекрасен монарх заповяда да му потърсят ... равна нему девица както по добродетели, така и по хубост на лицето... Година след брака царица Александра роди дъщеря на име Персика... Персика беше хубава като зеница и подобна на нея нямаше по целия свят...” За жалост, Персика рано остава сираче, а нейната мащеха Люция, втората съпруга на царя, не се спира пред нищо, за да я унищожи... Благодарение на Света Богородица козните и престъпленията на злата мащеха са разобличени. Повестта завършва щастливо с любовта и брака на българската царкиня с „пефлагонския кралевич” Евгений.
В тази кратка статия няма как да преразкажем цялата приказна, романтична и поучителна история, но ще отбележим някои нейни акценти. Повестта за българската царкиня се е появила се в руската литература във времето на Петър I Велики (1682-1725). Днес учените приемат, че е възникнала в руска среда, но за нас нейната българска основа е неоспорим факт. Дори да се абстрахираме от т. нар. Второ южнославянско (българско, най-вече търновско) влияние в руските земи в предходните столетия, дори и в някаква „чисто” руска среда, българската тема не е забравена. Един от многото примери е „Посланието на патриарх Фотий до цар Михаил Български”, което през XVI-XVII в. е достатъчно известно в Московска Русия. Популярността му нараства още, когато през 1644 г. е отпечатано. В обръщение към цар Иван Грозни известният интелектуалец Максим Грек (родом от Епир, но и с български родови корени) съветва прочутия и „страшен” руски владетел по-често „... да препрочита посланието на блажения Фотий до българския цар Михаил...”
Литературната наука е доказала, че повестта за Персика следва модела на така нареченото „Богородично чудо с девойката с отсечените ръце”, известна от популярния сборник „Амартолон сотириа” („Спасение на грешните”) на Агапий Критски (1641 г.). Сюжетната основа е италианска, но чрез превода на Агапий прониква в гръцката, българската, сръбската, влахо-молдовската и руската литература. Неизвестният автор на повестта за Персика променя имена, сюжетни моменти и т. н., като достига до високо равнище на оригиналност.
Струва си да се запитаме как българската тема достига до руския автор? Естествено, посредством движението на хора и идеи. През втората половина на XVII и началото на XVIII в. Русия и нейната столица Москва често са посещавани от църковни дейци, включително от охридски архиепископи (наричани и „патриарси на България”), техни митрополити и епископи, търновски митрополити, владици от българските епархии в състава на Печката (Сръбската) патриаршия, игумени, монаси, светски лица... В онази епоха Търновската митрополия, макар и в състава на Цариградската патриаршия, си остава наследница на бившата патриаршия.
И все пак, в случая нямаме „търновска следа”, както и такава, която да ни отведе към българските епархии на Печката патриаршия (Ниш, Скопие, Кюстендил и Самоков). Най-вероятна е „охридската връзка”, още повече че архиепископията в старопрестолния град е с най-ярко изявена българска природа. Тя е и с най-висок ранг, като при това има силно влияние на Света гора Атонска, както и в близките до Русия княжества Влашко и Молдова.
От средата на XVII в. е регистрирано своеобразно българско „охридско нашествие” към Москва. Руската столица е посещавана от архиепископите Харитон (1643-1651 г.), Дионисий (пристигнал в 1653 г., живял години наред в Русия), Атанасий II (1658 г.), Мелетий II (живял след 1680 г. в Русия). За различни периоди от време в Москва пребивават редица подчинени на Охрид епископи: гребенските Сергий (1645 г.) и Висарион (1652 г.), корчанският Гаврил (1646-1647 г.), костурският Киприан (1651 г.), и др. Особено интересен е случаят с бившия архиепископ Мелетий II, който след 1677 г. живее в Нежин, а на 6 август 1686 г. е официално приет от руския цар Алексей Михайлович. Тъй като продължава да се нарича „патриарх” без вече да е глава на Охрид, е разследван от руските власти. Още по-драматичен е случаят с бившия архиепископ Филотей, който през 1721 г. е назначен за смоленски епископ, но поради разни прегрешения няколко години по-късно е свален и заточен в манастир.
Няколко думи за българските „следи” и в повестта. „Цар Михаил Български” без съмнение е Борис-Михаил (852-889, починал на 2 май 907 г.), а „Персика” - неговата дъщеря „рабиня Божия Пракси”, както е записана в известното Чивидалско Евангелие. Като внучка на кан Персиан (836-852), очевидно е била кръстена на неговото име. Какво обаче е загадъчното „Пефлагонско кралство”, откъдето е любимият на Персика „кралевич Евгений”?
Както се вижда от текста на повестта, „кралството” е подчинено на Българското царство и е част от него. Надали авторът би поставил малоазийската област Пафлагония в България, доколкото тя е достатъчно позната в тогавашната книжнина. В случая става дума за Пелагония/Битоля, чието име в онази епоха е изписвано и по този начин. В Зографския поменик от XVI-XVII в. четем: „Пефлагония. Българска земля: село Гвоздово, Хайватово, Пазар, Тиквеш, град Прилеп...”; „Пефлагония. Българска земля: град Велес, село Дедино...”; „Пефлагония. Българска земля: град Битоля...”
Още един любопитен момент, който си струва да бъде разтълкуван - в руския текст Българското царство е наречено „монократория”. Че става дума за гръцко влияние е ясно, но не това е важното - както изглежда по този начин е отразено особеното място на Охридската архиепископия „... на цяла България...” Акад. Иван Снегаров показа, че "... през XVII и XVIII в. (...) Охридският диоцез е бил смятан за обособена църковно-географска величина”, а „ ... Охридският Свети синод е искал да подчертае, че областта на Охридската църква е естествено разграничена от тая на Цариградската патриаршия и поради това има неотемливо право за духовна самостойност...”
По тази причина Охридска България, наричана през XIV в. „Долната земя Охридска”, за разлика от „Горната земя Търновска”, е смятана и за отделна „страна”. Така разсъждава и друг съвременник - българският католически архиепископ Петър Богдан (1601-1674),- за него Охрид е „столица на България”, при все, че му е добре известно царското достойнство на Търново в миналото. Както отбелязахме, Битоля/Пелагония е схващана и като идентична с „Пефлагония” отново през XVII-XVIII в. С други думи, „Пефлагонското кралство” е аналог на Битолската/Пелагонийската митрополия на Охридската архиепископия, която пък е равнозначна на „Българското царство” или „монократория”.
Дори днес да ни изглежда странно, през XVII-XVIII в. името на „цар Михаил Български” е свързвано повече с „Долната земя Охридска”, отколкото със забравената Плиска... Много от паметниците, в които се споменава първия наш християнски владетел, са от Македония. Там са и неговите портрети в манастирите „Св. Наум” на Охридското езеро и „Трескавец” край Прилеп. Както отбелязва акад. Васил Гюзелев, имало е и някакво, днес изгубено „сказание” за Персиан (836-852), бащата на Борис. За него споменава живелият отново през XVII век хърватски книжовник Юрий Крижанич.
В края на краищата, приказната повест „Чудото на Пресвета Богородица с царкинята Персика, дъщерята на цар Михаил Български” е още едно свидетелство за историческата памет в Македония, както и за културното „излъчване” на поробена България към вече навлизащата в модерната епоха Русия.
