Според немския пътешественик Ханс Дерншвам „... от Одрин започва България и във всички села се говори български...“
Според преданието съпротивата срещу османското завоевание в Беломорието и Родопите продължава четиридесет години
Живеещи от векове в Одринска и Беломорска Тракия, през XIV в. местните българи, водени от свои командири (загадъчният Лъже-Ивайло, севаст Иван Свинепаса и „Севастопулос“), са сред първите, които се противопоставят на новата заплаха, идваща от Мала Азия. В борбата с експанзията на турските бейлици в тази част от българските земи най-известен е храбрият Момчил. „Родопският цар“, на чиято личност заедно с проф. Николай Овчаров наскоро посветихме една малка книга, загива в неравна битка с нашествениците на 7 юли 1345 г.
Както е известно, Източна Тракия е балканската област, от която започват завоеванията на османците в Европа. След превземането на малката крепост Цимпе (1352) и особена на стратегически важния град Калиупол / Галиполи (1354 г.) територията на младата османска държава постепенно „пълзи“ на север, изток и запад. Нещо повече, през 1359 г. е първият набег към стените на византийската столица Константинопол!
Първата резиденция на османските султани в новите земи е Димотика, превзета около 1365 г. Завладеният през 1369 г. Адрианопол / Одрин се превръща в балканска столица на османската държава до превземането на Константинопол през 1453 г. Така ядрото на Одринска Тракия, в която от векове е живеело не само „ромейско“, но и българско население, пада в ръцете на завоевателите. Първите им придобивки в Беломорието, на запад от долното течение на Марица, също са през шестдесетте години на XIV в. Процесът набира сила след битката при Черномен (дн. Орменион) през септември 1371 г., в която участват български отряди от земите на владетеля на Сяр деспот Йоан Углеша и неговия брат крал Вълкашин от Прилеп.
Интригуващо е, че в родопските легенди се говори както за Момчил, така и Крали Марко, въпреки че историческият Марко никога не е стъпвал по тези места... Разбира се, в образа на легендарния юнак е отразен историческият спомен за герои и събития, чиито имена постепенно са избледнели в народната памет. И все пак, възможно е в случая да има „зрънце“ фолклорна памет - ако не самия Марко, то за неговия баща Вълкашин. Не на последно място, българите мюсюлмани в Беломорието и Родопите, наричани традиционно „ахряни“ и „помаци“, са съхранили предания, според които прадедите им са покорени от османците след четиридесет години съпротива...
След налагането на османската власт Одринска и Беломорска Тракия влизат в бейлербейството Румелия. Тази „мега-провинция“ е включвала сложна система от по-малки области (санджаци), възникнали по различно време в хода на завоевателните действия. Южните тракийски земи влизат основно в големия санджак „Паша“ (от Одрин до Ихтиманска Средна гора и Струма, на юг до Егейско море) и „Чирмен“ (между Балкана, Стряма и Арда). Санджаците се делят на нахии и вилаети, които са прототип на по-късните каази, свързани с определен град и района му. Системата на провинциално управление придобива завършен вид през втората половина на ХVI в., като в местната власт все повече функции са възложени на кадиите (ислямските съдебни представители). Управлението се отличава с лоша координация, преплитане на функции, корупция, насилие над обикновеното население, особено над християните. Въпреки това, местните българи в Одринско и Беломорието продължават да са деен елемент в местното стопанство и обществени отношения, като пазят своя език, самосъзнание и „праотеческа“ вяра.
Книгата за Одринска Тракия на Д. Попниколов, 1919 г.
Налагайки своята власт, османските завоеватели са принудени от самите обстоятелства да правят компромиси и отстъпки. На първо място, те оценяват ролята на местните българи за охраната на важни пътища и проходи, поради което запазват много от техните права, останали от времето на българската или византийската християнска власт. От османските документи се вижда, че през XV-XVI в. в Родопите и прилежащите земи в Беломорието е имало спахии християни, поне част от които са потомци на средновековното болярство. На първо време османската власт не пречи и на свободното изповядване на християнската религия. От друга страна, индивидуалното или групово налагане на исляма е осъществявано както със силови методи, така и чрез предоставянето на данъчни и социални привилегии. Налице са и неизбежни промени в манталитета на местните хора. Както и на други места в българските земи, християнското население с военни задължения в Беломорието и Родопите е във фокуса на политиката на ислямизация, провеждана от държавата по най-различни пътища.
В османски документи, чуждестранни пътеписи и други съвременни свидетелства се съдържат редица сведения за българите в Одринска и Беломорска Тракия, които си струва да припомним. В тях става дума за разнообразни стопански дейности, вкл. земеделие и скотовъдство, както и за строителството на джамии и обществени сгради в Одрин и други градове. Западните пътешественици и дипломати отбелязват, че в Одрин живеят хора от различни народности, като една от най-големи общности е българската. При много от „правоверните“ жители на града от пръв поглед се е забелязвал техният не-турски, много често български произход. Новите „туркини“ по вяра носели на шията си „... кръстче и други накити с образа на Спасителя, Дева Мария и други свети изображения...“ Според Ханс Дерншвам, преминал по нашите земи през 1553 г., „... от Одрин започва България и във всички села се говори български...“ Одринска Тракия по онова време все още е силно опустошена - „... изглежда, че навсякъде е имало лозя - пише Дерншвам,- но сега всичко е буренясало и се е превърнало в поляна. Народът е крайно измъчен и ограбен, не може да се съвземе, а не го и оставят да се съвземе - обират му всичко...“ Приблизително по същото време друг немски наблюдател разказва за българските каруцари в Одрин, „... които непрекъснато сноват с колите си къде ли не, впрегнали по три коня във всяка една от тях...“
Данни за българите в Одринска Тракия се съдържат в много османо-турски документи и други свидетелства от XVII в. В Одрин, Димотика, Люлебургас и т. н. е живеело многобройно християнско население от българи и гърци. Освен в селата с български имена (Милан, Варница, Буки и др.), в много други, независимо от утвърдилите се в документите турски имена, също е живеело българско християнско население. Същевременно процесът на ислямизация и вътрешните миграции стават причина за постепенно намаляване на относителния дял на християните в сравнение с онзи на мюсюлманите. През XVII в. между долното течение на Марица и Места, от южните склонове на Родопите до Бяло море, са регистрирани около 50 християнски селища, чието население в мнозинството си е българско по народност. Беломорските българи влизат в каазите, подчинени на местните власти в Димотика и Гюмюрджина (дн. Комотини). И тук, както и в Одринска Тракия, повечето от селищата вече носят османо-турски имена, но се срещат и такива като Българско село (Булгаркьой), Търнава (дн. Филюри Потамос ), и др.
