Докато у нас продължават да текат дебати дали е нужна втора национална карантина, за да се справим с коронавируса, социологическите проучвания показват, че страната ни е сред челните места по оптимизъм за това дали светът ще се възстанови от сегашната криза.

Това, от една страна, е доста положително - подобни нагласи показват, че хората в България, макар да са известни с базовия си песимизъм, сега имат много повече вярва в изградените съпротивителни сили на нашата цивилизация, отколкото много други по света.

От друга страна обаче, нещата не са чак толкова положителни. Защото този оптимизъм говори и за много по-голяма склонност да се неглижират заобикалящите ни опасности.

Да го кажем по друг начин - колко от вас имат някакъв ясен план за действие, ако се случи нещо лошо?

И под нещо лошо тук не говорим за вирусен апокалипсис, зомбита или ядрено замърсяване. Макар и интригуващи, засега постапокалиптичните сценарии са предимно част от научната фантастика. Тук говорим по-скоро за бедствия като наводнения, пожари, тежки земетресения или нова опасна пандемия.

Малцина са тези, които ще отговорят с "да" тук. А това са реалистични ситуации, които, както виждаме, могат да се случат. И изискват някаква подготовка, излизаща дори от застраховката на имуществото (която също твърде често се пренебрегва като опция).

У нас подобна статистика не съществува, но в САЩ за 2019 г. над 60% от гражданите са заявили, че не разполагат с план за действие при бедствия или аварии, защото мислят, че това няма да им се случи. А тук говорим за страна, която много по-често от нас е удряна от бедствия - торнадота, огромни пожари, урагани и т.н.

Преди COVID-19 мнозина се подсмихваха на историите за "готвещи се" хора (или preppers/ "препъри") и техните апокалиптични фантазии.

Това да полагаш толкова усилия и да хвърлят толкова много пари, за да се запасяваш с консерви, суха храна, лекарства и медицински материали, филтри за вода, техника от първа необходимост като фенерчета и радиостанции и въобще всичко, което би ти трябвало, за да оцелееш няколко месеца до половин година, без да излизаш от дадено място, изглеждаше като прекалено усилие, граничещо с параноя.

И изведнъж дойде март с ръста в случаите на заболели от този нов и мистериозен вирус, и рафтовете с храни и тоалетна хартия в магазините изведнъж започнаха да се изпразват, а дори излизането на обществени места, за да си свършиш някаква спешна работа, вървеше при мнозина с някакво зловещо чувство на страх.

Разбира се, после дойде лятото и приспа тези негативни емоции, но сега втората вълна на вируса е доста по-тежка, а тепърва навлизаме в зимния сезон на грипове и зарази, които да ни изкарват акъла с въпроси от рода на "сега това COVID ли е, или не е..."

Основна причина за това чувство на страх и напрежение идва не само от идеята, че някъде навън дебне опасен вирус, но и от липсата на чувство за контрол. А такова се получава, когато при ситуация на криза имаш План Б - идея за това как да действаш, ако нещо лошо се случи.

В момента самата идея какво се случва след бедствията има три варианта. При първия хората действат, подбудени или от страх, или от някакво приключенско желание, залагайки на личната подготовка и оцеляването "всеки за себе си". Това е инстинктът да трупаш храна и провизии и да разчиташ, че ако "нещото" се случи, ще имаш къде да се скриеш и да се изолираш от света до второто пришествие.

Вторият вариант, който у нас е най-разпространен, е да чакаме на държавата (или евентуално някое НПО като Червения кръст). Тук я има вярата, че някой ще дойде и ще се погрижи за теб, когато си в нужда. И макар България да е социална страна, при която в такива моменти правителството винаги се опитва да се погрижи за пострадалите, въпросът е доколко въпросната грижа работи и ще те стопли, когато си в истинска нужда.

Третият път е на тези, които вярват, че ако си купиш правилния комплект с опаковани предмети от първа необходимост, е достатъчно, за да се сметнеш за готов за действие при бедствие. Това е мисленето, че можеш да хвърлиш пари по даден проблем, и това да ти спаси живота... което невинаги работи за жалост.

Нито един от тези подходи не е напълно подходящ. Да, това да разполагаш запас от храна и пособия от първа необходимост е важно и ще ти помогне със сигурност.

Държавата също ще се включи с някаква подкрепа при нужда, както го е правила винаги досега. Все пак никой политик не иска общественото мнение да се настрои срещу него, защото е оставил бедстващи хора в нужда. И все пак държавата не може да направи кой знае колко много, ако си изгубил всичко.

А да имаш набор от пособия за първа необходимост и пакетирани наистина ще помогне на първо време, но ако нямаш реален план в главата си, подобни "куфарчета" с предмети стават на практика безполезни.

Вместо това трябва да мислим как да имаме готовност при различни спешни случаи така, както мислим за това да поддържаме здравето си. Ключът и към двете е един и същ - рутинни действия, които да поддържат нещата в изправност.

Става въпрос за навици, които си формираме, защото ни карат да се чувстваме по-добре. Не искаш да се разболееш с напредването на възрастта и затова спортуваш, пиеш витамини, ядеш здравословно и т.н.

По такъв начин трябва да мислим и за домовете си и като цяло за живота си и за този на семействата си. Експертите в тази област съветват хората да приемат идеята за "План Б" при бедствия като нещо напълно нормално и рутинно - като нещо, което правят, подобно плащането на застраховка.

Начинът на препърите, който на запад се е наложил като стереотипен за подобни планове за оцеляване - това да си осигуриш възможно най-дълго време на самодостатъчност при желанието за оцеляване, не е рентабилен в по-дългосрочен план.

В края на краищата модерното движение на препърите се формира като следствие на параноята по време на Студената война, следователно залага по-скоро на постапокалиптични сценарии, а не на действия при по-банални ситуации.

Базираният на страх фетишизъм на препърите изисква наистина сериозни инвестиции и едва ли не фанатична отдаденост, за да не го зарежеш на даден момент.

Вместо това към изграждането на цялостен план за действие е по-добре да се подхожда с малки крачки. Малко по малко да натрупаш някакъв запас от сухи храни и бутилирана вода, да имаш фенерче и радио на батерии (и достатъчно батерии за тях), да си направиш предварителна уговорка с членовете на семейството и близките какво се прави при определени сценарии...

Защото когато нещо наистина лошо се случи, най-опасното нещо е паниката. Ако преди това със семейството сте репетирали кой какво трябва да прави при пожар, при земетресение или някакво друго подобно бедствие, вероятността паниката да се появи и да ви скове напълно, е доста по-малка. Същото важи и за ситуации като настоящата пандемия.

На Запад вече има и специални уроци за действия при кризи и аварии. Така например нюйоркският пожарникар Джейсън Чарлз води група по оцеляване при кризисни ситуации и поддържа специален YouTube канал по темата. След началото на цялата ситуация COVID-19 вниманието към това, което той прави, се е утроило.

Според неговите съвети, както и тези на редица други препъри онлайн, едно от най-важните неща е да се запасите с храна и вода за поне 2 седмици, батерии, фенерче, свещи, маски за лице и тоалетна хартия, като тези неща трябва просто да стоят в запас.

Това запасяване обаче не трябва да става наведнъж и в последния момент, както се случи с мнозина в началото на пандемията, а да е рутинно усилие - на месец да се добавя по малко храна, през следващия да се набавят бутилки вода или филтри за пречистване на вода, след това да се погрижим за батерии те и т.н.

Идеята е усилията за оцеляване да са системни и рутинни, а не да идват наведнъж и ударно. Това помага на мозъка ни да приеме идеята, че нещо може да се случи, и ако в крайна сметка то се случи, да не ни удари като мокър парцал.

Запасяването може да стане както у дома, така и в някаква вила или хижа, стига да разполагате с такава и тя да е удобна за стоене по-продължително време. Някои по-напреднали препъри си поддържат "спасително място", към което да се насочат в случай на нужда, но и имат запаси и вкъщи за по-леки ситуации.

Или както обобщава авторът и собственик на платформата за подготовка за спешни ситуации Дан Кеслър - наистина най-важното нещо е да приемеш, че лошото може да стане.

Оттам нататък трябва да си подготвен, без да изпадаш в крайности и без да точиш мачетето за прииждащите зомбита. За да стане това обаче, самата култура на "подготовка" трябва да се промени и да се нормализира в обществото.